Зло наследство

45

Въпреки че не беше минало много време, откакто последно писах с химикалката, ръката ми се разтрепери, щом я допрях пак до листа. Написах трите имена на татко — Том Клифърд Мур, с възможно най-големи и ясни букви. Докато чаках нещо да се случи, тялото ми се разтрепери така, както никога досега. Може би защото се надявах или защото се страхувах от отговора, който щях да получа този път. Едва се стърпявах да изчакам целия процес, докато буквите прогорят листа както обикновено.

Но нищо не се случи.

Абсолютно нищо.

Изчаках в продължение на няколко дълги секунди, докато накрая смачках листа и го изхвърлих.

Какво всъщност очаквах? Да се появи карта, която да ми покаже географските координати на татко? Снимка на къщата, в която живее? Или адресът на гробището, в което лежи?

Изправих се и започнах да крача напред-назад, докато мислех какво ще правя по-нататък. Разбира се, можех да се опитам да напиша и името на Джуди, но шансовете нещата да се развият по-добре с нея бяха малки. Или може би химикалката действаше само спрямо хора, които още са живи? Може би това беше окончателното доказателство, че татко наистина е мъртъв?

„Ще се опитам — казах си. — Ще напиша и името на Джуди и ще видя какво ще се случи.“ Въпреки че това означаваше да използвам химикалката още веднъж.

Извадих нов лист, готова да напиша името на сестра си. Но тя имаше ли презиме? Нямах представа. Професорът не беше казал нищо за това. Сигурно съществуваха хиляди момичета на име Джуди Мур. Въпреки това допрях химикалката до листа. Ако не друго, то поне щях да изпитам магическите й сили още един път.

Може би щях да продължа да пиша, ако не бях доловила някакъв звук наблизо. Веднага оставих химикалката. Сложих я в кутийката, която дядо беше направил, и я върнах в раницата. Звукът се увеличаваше. Изглежда, че бяха стъпки.

Бяха стъпки.

Някой се качваше нагоре по стълбището.

Но аз не се уплаших, въпреки че стъпките бяха тежки и бавни. Някой спря точно пред стаята ми. Видях обувките му — лъснати и красиви. И без да знам откъде бях толкова сигурна, се чух да казвам:

— Можеш направо да влезеш, чичо Уейн.