Зло наследство

48

— Какво има, Джули? Гледаш така, сякаш си видяла призрак.

Зяпах снимката пред себе си.

Същата усмивка, същата конска опашка. Нямаше съмнение.

— Това е тя — прошепнах.

— Какво искаш да кажеш?

— Жената, която влезе в стаята на дядо и му даде някакви хапчета точно преди да умре. Тази тук!

Почуках с показалец по снимката.

— Сигурна ли си?

— Да, напълно!

Маргарет кимна.

— Не намери ли нещо друго за нея, освен тази малка изрезка от вестник? — попитах.

— Не, но е възможно да има още информация. Ще потърся още малко.

— Да, направи го. По дяволите! Обзалагам се, че полицията още не е установила това. Казаха, че ще проверят коя е била медицинската сестра, но се съмнявам тя изобщо да работи в болницата.

— Да.

— Страхотна работа, Маргарет! Знаех си, че можеш да ми помогнеш!

— О, няма нищо — отвърна тя и се усмихна. — Между другото — продължи тя и пак пъхна ръка в раницата си, — има още нещо. Чудеше се закъде е това.

Маргарет извади ключа, който бях открила в тайния скрин на дядо.

— И?

— Ключът е за сейф, намиращ се на централната гара.

Навсякъде имаше хора.

Някои тичаха, други вървяха с бърза крачка. Трети прекарваха доста време пред големите електронни табла, които информираха за пристигащите и заминаващите влакове. Пред автоматите за билети и на касите се извиваха дълги опашки от хора. По високоговорителя един женски глас обяви, че влакът от Единбург ще пристигне след две минути на единайсети перон.

Минах покрай един павилион, отрупан с вестници, но очите ми търсеха само сейфовете за съхранение на багаж. Намерих ги най-навътре в западния край на гарата и не след дълго открих и сейфа с номер 967.

Поех си дълбоко въздух. След това вкарах ключа в ключалката и го завъртях. Сейфът се отвори. Вътре имаше плик за писмо. Върху него с четири букви по средата пишеше:

Джули

— Господи! — извиках силно. — Той е за мен!

Пликът беше бял и лек. Когато го стиснах, усетих, че вътре има нещо твърдо и четириъгълно. Скъсах плика. Извадих отвътре кутийка за СО диск. След това взех самия диск. Видях, че има записана информация на него, въпреки че не беше много.

На втория етаж на гарата имаше интернет кафе. Затичах се към ескалатора вляво от книжарницата, изпреварих другите хора, запътили се към същия етаж.

В кафето имаше опашка и докато чаках тийнейджърите преди мен да бъдат обслужени, едва се сдържах да стоя мирно.

Накрая дойде и моят ред. Платих за един час, повъртях диска в ръцете си и после го пъхнах в компютъра. Скоро след това в средата на екрана се появи папка с една-единствена иконка.

Беше видеофайл.

По дяволите, помислих си и се огледах наоколо. Момчето до мен беше със слушалки. Потупах го леко с показалец.

— Здрасти, извинявай. Може ли да ми заемеш слушалките си за малко? За няколко минути. Става ли?

Момчето само ме погледна, вдигайки вежди.

— Ето, мога и да ти платя. Много е важно.

Пъхнах ръка в раницата си и извадих няколко от банкнотите, които получих от попечителя си. Когато момчето видя парите, отношението му веднага се промени. Взе ги и започна да ги брои.

— Леле, момиче, с тези пари мога да си купя нови слушалки.

Не го слушах внимателно. Просто взех слушалките, сложих ги в ушите си и ги включих в компютъра. След това кликнах два пъти върху иконката. Компютърът започна да бучи и свисти. Отвори се един прозорец. Натиснах върху рlау, но нищо не тръгна. Екранът стана черен.

След това се появи картина. Стая и стол. На заден фон имаше стари завеси, стени с рафтове с книги. Отне ми само секунда да разбера кое е мястото.

Видеото бе заснето у дома — в „Удсвю“.

Някакви ръце настройваха видеокамерата. Ръце на възрастен. Едно тяло закри екрана, след това се обърна и се запъти към стола. Беше мъж, облечен със зимно яке на червено и черно каре.

И едва тогава разбрах кой е той.

Мъжът на екрана пред мен беше собственият ми баща.