Зло наследство

22

Помогнаха ми да седна на най-близката пейка, въпреки че всъщност нямах нужда от това. Знаех, че съм съвсем цяла.

Може би трябваше и аз да съм удивена, но като че ли бях започнала да осъзнавам, че вече не съм като останалите. Беше като да се намираш по средата на някакъв сън и същевременно да си съвсем буден.

Скоро чух сирени в далечината. Появиха се линейка и две полицейски коли. Въздъхнах и си поех дълбоко въздух, мислейки как ще обяснявам всичко това на Джон Мериуедър.

— Не мога да кажа, че това звучи правдоподобно, Джули — сподели Мериуедър. — Всичко това със светлината, химикалката, буквите, които са прогорили хартията, животните, които са се страхували от теб, хората, нахлули в дома ви и пребили дядо ти. И освен това нямаш никакви наранявания, след като си била изхвърлена от кола, която се е движела с, колко беше, 50 километра в час?

Мериуедър се приближи към масата в спешното приемно отделение. Искаха да ме прегледат набързо след случилото се, но заключението им беше същото като моето: не се бях ударила. Нямах и драскотина по себе си. Мериуедър се наведе напред и се облегна върху лактите си. От тавана светеше лампа, приличаща на чиния. Осветяваше масата помежду ни.

— Всъщност не мисля, че някога съм чувал подобна история — каза той.

— Но тя е истинска — отговорих аз.

Полицаят кимна, но в погледа му не виждах разбиране.

— Имаш ли много приятели, Джули?

— Защо ме питате за това?

— Просто отговори, ако обичаш.

— Не.

— Обичаш ли да четеш?

— Да чета ли?

Полицаят не отговори.

— Да. Обичам да чета.

— Какво четеш с най-голямо удоволствие?

— В момента чета „Модести Блейз“.

Мериуедър се усмихна.

— Значи обичаш силни и умни момичета с добро въображение?

Погледнах го.

— А вие чели ли сте „Модести Блейз“?

— Голямата ми дъщеря има почти цялата поредица.

Сръбнах малка глътка от чая, който ми бяха дали. Мериуедър продължаваше да се усмихва.

И тогава ми стана ясно. Ударих чашата на масата.

— Мислите, че съм си измислила всичко това? Че се опитвам да съм като Модести Блейз?

— Не съм го казал.

— Но си го мислите.

У мен започна да ври и кипи. Не ми ставаше по-добре и от скептичния поглед на Мериуедър.

— Сега полицията отива до дома на учителя ти и ще видим докъде ще ни доведе това. Но трябва да те попитам нещо, Джули: как мислиш — защо тези хора искаха да те отведат в Шормаут?

— Нямам представа — отговорих сърдито.

— В момента там се случват доста неща. Хората говорят за това-онова.

— Да, разбрах.

— Доста странно, че и ти щеше да отидеш там, не мислиш ли?

Не знаех какво да отговоря, затова само погледнах часовника на стената. Беше почти седем часа вечерта.

Изведнъж мобилният телефон на полицая завибрира на масата между нас.

— Извини ме, трябва да отговоря — каза Мериуедър, натисна едно копче и вдигна телефона с, да“ Изучавах изражението на лицето му, докато слушаше. Очите му бяха будни и съсредоточени. — Някакви следи от взлом? — Погледна ме. — Окей, идвам веднага. — След това затвори и сведе поглед.

— Какво има? — попитах.

Мериуедър не отговори веднага.

— Казахте, че отивате до дома на Чарлз Фрогъл — продължих. — Случило ли се е нещо?

И тогава ми го съобщи.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Джули, но учителят ти по природни науки е мъртъв.