Зло наследство

67

Не казах къде в Холоуей ще отидем, преди да влезем в центъра.

— Значи тук трябва да дойдем? — попита чичо Уейн, когато помолих шофьора да спре пред голямата сграда на централната гара.

Кимнах и слязох. Небето над мен беше сиво. Лъхна ме лек ветрец.

Изкачих първа стъпалата към входа, а Уейн и хората му ме следваха по петите. Както винаги, на гарата гъмжеше от хора. Не срещнах погледа на никого, само мислех и се молех вътрешно за нас.

— Ето тук — казах не след дълго и спрях на няколко метра от сейфовете за съхранение на багаж. — Изчакайте тук, докато я взема.

— Само не се опитвай да ни излъжеш, Джули.

— Не мога и да си го помисля.

След това отидох до сейфа с номер 967, бутнах ключа, завъртях го надясно и отворих вратичката. Притаих дъх, трябваше да съм бърза. Вмъкнах ръката си вътре и бързо натиснах полицейската аларма три пъти.

— Чакай, какво направи току-що?

Не отговорих, вместо това отворих кутийката и извадих химикалката, грабнах тефтера, завъртях горната част на химикалката в противоположната на мен посока. След това откъснах един лист и написах пет букви на него.

И зачаках.

Хартията пред мен започна да свисти, когато буквите станаха видими.

В следващия момент студен вихър нахлу през главния вход на гарата и над цялата сграда се спусна тежка мъгла. Само след няколко секунди вече беше невъзможно да се види каквото и да било. Но аз знаех накъде трябва да вървя, а и сега, когато бях използвала химикалката отново, можех да виждам добре и ясно. Имах чувството, че нося рентгенови очила. Виждах стълбището пред себе си, а хората крещяха панически. Гласът на чичо ми надвикваше всички други:

— Намерете я! — ревеше той. — Не я оставяйте да избяга!

Но аз не спирах да тичам. Взех стъпалата през три и се качих на втория етаж. Заобиколих една колона и влязох в интернет кафето. Там приклекнах и зачаках.

Като че ли издърпана с прахосмукачка, мъглата изчезна бързо през главния вход така, както бе дошла.

— Бързо! — изкрещя чичо Уейн. — Къде е тя?! Къде е химикалката?!

Никой не му отговори. През стените, зад които се криех, видях как Уейн и хората му тичаха напред-назад, оглеждайки се, и крещяха.

И тогава всичко се случи изведнъж.

— Спрете на място!

Гласът отекна в стените на гарата. Преди Уейн и хората му да успеят да реагират, бяха заобиколени от полицаи.

И първият, който пристъпи напред, беше Джон Мериуедър.