Зло наследство

13

Дойдох на себе си малко по-късно, когато седнах в тоалетната.

Откъде дойде всичко това?

Защо бях толкова зла?

И защо ми харесваше толкова много?

През остатъка от деня момичетата ми хвърляха предпазливи погледи, но никоя не смееше да се приближи. Беше непознато, но приятно чувство. Същевременно малко се притеснявах какво бих могла да кажа следващия път и на кого.

Когато приключихме за деня, видях, че Офелия бе спазила своята част от уговорката. И точно като по-рано днес нито се изпотих, нито се изморих, докато карах към вкъщи. Нямах търпение да се прибера у дома, да отворя туристическата си раница и да видя странния предмет, който открих в гората. Исках да усетя химикалката отново в ръцете си. Беше толкова приятно да я държа. Някак освежаващо, почти като наркотик.

Когато се прибрах, гарваните все още стояха там. Обикаляха наоколо и кълвяха в земята, всеки за себе си. Преброих ги отново, но този път стигнах само до дванайсет. Дори при второто преброяване.

Беше ли изчезнал един от тях?

„Странно“ — помислих аз, докато влизах в къщата. Очаквах да бъда посрещната от обичайния шум на телевизора, но този път не чувах нищо. Повиках дядо. Не получих отговор. Не го открих нито в кухнята, нито във всекидневната. Качих се на втория етаж, почуках на вратата на банята. И там не получих отговор.

Спалните ни се намираха стена до стена, а вратата към стаята му беше притворена. Надникнах вътре предпазливо.

— Дядо — извиках аз. — Тук ли си?

Дядо промърмори нещо под завивката. Можех да видя само върха на главата му върху възглавницата. Не се помръдна. Въздухът беше застоял, затова тръгнах към прозореца, за да го отворя, но спрях в момента, в който видях гарваните навън на двора.

Отново се бяха събрали на едно място, но не това ме накара да се закова с ръка върху дръжката, а очите им.

Като че ли всички отново се бяха втренчили в мен. Толкова странно.

Толкова ужасно.

— Имаш ли нужда от нещо, дядо? — попитах го с гръб към него и оставих прозореца затворен. Дядо не отговори.

Може би спеше. Хубаво.

Туристическата ми раница лежеше под бюрото, точно там, където я бях оставила. Седнах на леглото, поех дълбоко въздух няколко пъти, преди да развържа връзките, и извадих странната кутийка. Погледнах я. Прокарах пръстите си по скорпиона. Фигурата имаше по-тъмен цвят от този на кутийката.

Навярно беше доста стара.

Отворих я и извадих химикалката. Веднага усетих как кожата ми по дланта започна да щипе. И отново осъзнах колко хубаво е да я държа, колко по-енергична се почувствах изведнъж. Имах желанието да… Не знам всъщност за какво имах желание. Исках просто… да направя нещо. Да построя нещо. Или да го срина.

Да, мислех си. Иска ми се да разруша нещо.

И тази мисъл ме уплаши малко.

Именно фактът, че предметът приличаше на химикалка, ме накара да отида до бюрото и да извадя един лист А4. Доближих химикалката до листа и се опитах да напиша името си с нея. Но тя не остави никаква следа. Нищо не се случи.

Поне не веднага.

След това буквите бавно започнаха да се появяват върху листа. Видях собственото си име в някакъв златисточервен цвят. Като че ли написаното гореше. В същия момент един топъл полъх премина през мен. Усещах го, от глава до пети, затворих очи и го оставих да продължи. Когато ги отворих, видях, че буквите бяха прогорели листа.

Премигнах и преглътнах.

Какво, по дяволите, бях намерила?!