Зло наследство

30

Бях се запътила към тоалетната след часа по английски, когато Маргарет ме спря.

— Защо вече не те тормозят? — попита тя.

Бях хваната натясно с този въпрос, защото самата аз не бях размишлявала много за това.

— Може би са намерили други, които да измъчват?

Опитах се да се усмихна, но Маргарет не се заблуди.

— Не вярвам на това — отвърна тя. — Станало е нещо. Мога да го видя.

Опитах се да помисля какво да кажа, как да го кажа, дали да кажа нещо изобщо. Може би беше естествено да разкажа на Глен и Маргарет, моите най-добри приятели, за всички промени в живота си в последно време, но нямах желание. Сега също не исках.

— Противопоставих им се — отговорих.

— Противопоставила им си се? Ти? Не ме карай да се смея.

— Истина е. Помолих ги да стоят настрана. И те го направиха.

Маргарет издиша силно въздуха през носа си.

— Освен това видях Офелия да прави нещо по колелото ти онзи ден. Изглеждаше, като че ли го ремонтира.

— Да, така е. Напомпи гумата ми.

— Да бе. Точно ти си накарала Офелия да ти оправи колелото.

— Мисли си каквото искаш, Маргарет. Това се случи.

Щях да мина покрай нея, когато Маргарет изпречи ръката си право пред лицето ми.

— Не съм приключила — каза тя с внезапно строг глас. — Нещо се случва тук. За една нощ ти стана съвсем различна. Обличаш се различно, вървиш различно и след като даже момичешката мафия спря да те тормози, значи има нещо. Мислиш ли някога да ми кажеш какво става?

Стоях и се взирах в святкащите очи на Маргарет. Никога преди не се бяхме карали. Били сме на различно мнение за разни неща — къде ще ходим, какво ще правим, но никога не се бяхме обиждали, никога не се бяхме сбивали. Самата мисъл за това всъщност беше абсурдна. Това, че сега се карахме, че Маргарет изведнъж изискваше да й разкажа тайната си, ме изненада. И ме ядоса.

Затова отвърнах:

— Не.

— Няма да тръгнеш оттук, докато не ми кажеш какво става.

Бях виждала Маргарет в подобни ситуации и по-рано — както с момичета, така и с момчета, така че знаех какво следва, как щеше да свърши всичко това, ако Маргарет не получеше своето.

Болка.

Щеше да ме заболи.

В следващия миг едно приятно спокойствие се разля из тялото ми. Същевременно започнах да виждам картини, картини на Маргарет като малка. Виждах я заедно с момчета, с момичета. Като че ли можех и да чуя какво си мислеше, но всъщност това вече изобщо не ме учудваше.

— Знам нещо за теб — казах аз.

— Какво каза?

— Знам защо си играела само с момчета, когато си била малка.

— Какво…

— И защо не ги поглеждаш сега.

Маргарет зяпна.

— Това не е нещо, от което трябва да се срамуваш, Маргарет. Всъщност е доста нормално.

Тя само стоеше и ме гледаше, а аз направих една крачка към нея. И като че ли друг човек вътре в мен ми нареждаше какво да кажа:

— Но какво, мислиш, ще кажат другите момичета, ако им разкажа? Хм? Как мислиш, че ще гледат на теб, когато си взимаме душ след часовете по спорт?

Гласът ми стана по-суров. Направих още една крачка към ръката на Маргарет. Гледах ръката й, както и нея самата.

И тогава тя отдръпна ръката си.

А аз минах покрай нея, опитвайки се да не се усмихвам.