Зло наследство

70

Последвах го в кухнята, съпротивлявайки се на желанието си да му причиня нещо лошо — желание, което нарасна, когато Макдермът се настани на мястото на дядо на кухненската маса. Професорът сръбна предпазливо от една чаша, от която се издигаше пара.

Де да имаше отрова за плъхове в нея.

— Защо убихте дядо?

— Ах, Джули, скъпа приятелко, толкова съжалявам, че бяхме принудени да го направим. След последното ти посещение осъзнах, че е само въпрос на време да накараш Джим да ти разкаже всичко. Боли ме, че трябваше да предприемем такава драстична стъпка. Не го исках.

— Не, няма нищо — заявих подигравателно.

— Мисли каквото искаш, но аз плаках, когато чух, че Джим е мъртъв.

Отново ми се прииска да го ударя. Да го заплюя. Да го убия.

— С дядо ти бяхме много добри приятели, докато не публикувах статията си, на която си попаднала случайно в интернет. Джим не искаше теорията му да достига до когото и да било. Той искаше само аз и той да се занимаваме с нея. Но не беше трудно да се досетя, че е изследвал собствения си род.

Макдермът пак направи кратка пауза, сръбна още малко чай.

— Разбери ме, Джули. Десетилетия наред съм проучвал защо ние, хората, сме станали такива, каквито сме сега. Исках да изследвам и вас, особено сестра ти, да разбера анатомията й, мозъка й, как е била създадена.

Ръцете на стария мъж трепереха. Погледът му бе мътен.

— Предложих на дядо ти, който също през целия си живот бе човек, търсещ истината, най-модерната техника, но той не искаше и да чуе. Най-важното за него бе да те опази.

Едно топло чувство се разля из тялото ми.

— По онова време не знаех нищо за химикалката, която Джим бе открил и която, както разбирам, сега е твое притежание. Трябва да ми разкажеш някой ден как стана това, Джули.

— Да, с удоволствие — изсумтях. — Но значи сте разбрали, че в семейството ни има такава химикалка?

— Знам от няколко години, да.

Професорът отново отпи малко чай.

— Ами дъщеря ви? Каква роля играе тя във всичко това, освен че е вашият наемен убиец?

Макдермът се изкашля.

— Преди много, много години Джим ме попита дали познавам някого, който може да се грижи за дете в неравностойно положение целодневно, а Мария по образование е медицинска сестра.

Кимнах, мислейки си колко лесно беше за нея да се промъкне в болницата, където бе настанен дядо.

— Значи дъщеря ви се е грижила за Джуди през всичките тези години? В къщата на дядо?

Макдермът кимна.

— Мога да те уверя, че сестра ти е получила възможно най-добрата помощ. Мария се грижеше за нея като за собствена дъщеря.

Изсумтях.

— Сериозно ли наричате това да държиш малко дете затворено в къща, „добра помощ“?

— Бяхме принудени, за съжаление. Особено през последните дни, когато тези тъмни облаци се появиха. Тогава вече трябваше да я преместим и долу в мазето.

— „Ние“, казвате. Значи и вие сте участвали в това?

— Не, през последната година един мъж помагаше на Мария — момче на име Алекс, мисля. Затова тя можеше да помага и на мен малко, след като болестта на Бехтерев започна толкова да ме измъчва. В последно време Мария ми е почти като секретарка.

Спомних си какво разказа Макдермът за нея — че живеела все още при него.

— Значи така сте разбрали, че химикалката се е появила отново? Чарлз Фрогъл е искал да говори с вас за нея, а дъщеря ви е вдигнала телефона, когато е позвънил?

Макдермът кимна.

— Той знаеше, че освен професор по генетика, в продължение на много години съм бил и директор на Научния институт, че съм един от малкото учени, отворени към идеята да се изследват неща, които не могат да се обяснят толкова лесно. Чудесата около нас. Като например как хората се отървават от болките в гърба си или внезапно започват да виждат много по-добре, след като са лежали заровени наполовина в продължение на няколко часа в специален вид пясък, срещащ се само в Португалия. Чарлз Фрогъл е мислел, че ще мога да му помогна да разбере свръхестествените сили на химикалката, или поне че ще се свърже с някого, който може да му е от помощ.

— Защо тогава трябваше да умира?

Професорът въздъхна тежко.

— Това не беше нещо, което исках. Но чичо ти или някои от неговите мъже се заеха с това. Възможно най-малко хора трябваше да знаят за химикалката.

— Но Фрогъл се е свързал и с други хора относно химикалката. Не сте убили и тях, нали?

Професорът се усмихна.

— Не, скъпа Джули. Само Чарлз Фрогъл знаеше, че химикалката е у теб.

Значи вината все пак беше моя.

Горкият добър Чарлз Фрогъл.

— Значи с чичо Уейн сте работели заедно по този въпрос?

— Да.

— Как започна тази съвместна работа?

Професорът преглътна.

— Ами, след като установих, че теорията на дядо ти се отнася до собствения му род, започнах да разследвам малко. Знаех историята за Уейн отпреди. За да съм по-ясен, ще го кажа така: не само Джим се интересуваше дали баща ти е още жив.

— Значи сте разследвали дали дядо е бил прав, че чичо Уейн ще стане още по-зъл?

— Точно така. И също така съм доста убеден, че баща ти е умрял преди точно четиринайсет месеца. Тогава чичо ти започна да се проявява като криминален престъпник в града. Беше влязъл с взлом дори в моя дом. Открадна картини и някои дребни неща. Заснет е с камери, но аз не го издадох на полицията.

— Значи сте го притиснали?

— Не, не, никога не съм виждал смисъл в това. Осъзнах, че човек с неговите качества би бил добър съмишленик. Всъщност най-много исках да го изследвам, но знаех, че е нереалистично желание. Все пак е бил изследван през целия си живот. Така че се споразумях с него. Той щеше да получи химикалката, а аз — Джуди.

— И не се притеснявахте от последиците?

— Какво имаш предвид?

— Какво мислите, че щеше да се случи тази вечер, ако чичо ми бе дошъл тук? Мислите ли, че просто щеше да вземе химикалката и да избяга? Мислите ли, че щеше да ви остави да си тръгнете оттук с мен и сестра ми?

— Е, разчитам, че е мъж, който държи на думата си.

Изсумтях и започнах да се смея.

— Извинете, но толкова ли сте наивен? Вие, който сте професор и така нататък? Откога може да се разчита на зли хора? Те казват всичко, само и само да постигнат целите си.

— Трябваше да се възползвам от шанса, Джули. Не ми остават много години. Ако това бе възможност да разбера нещо повече за чудното ни битие, то не трябваше да я изпускам.

— Но сега очакванията за вечерта са много по-различни — казах аз и го погледнах изпитателно.

— Как така?

— Не се ли чудите защо чичо Уейн още не е пристигнал? Защо само аз съм тук?

Макдермът ме изследваше с поглед.

— Чичо ми е в ареста. Същото се отнася и за повечето от хората му, включително онзи глупак Алекс. Сега сме само ние двамата и тези, които са в мазето. И освен това имам това тук — казах аз и извадих химикалката от задния си джоб. — Използвах я вчера, при това с огромен успех, и пак ще го направя с удоволствие.

— Да, може ли, моля те, да го направиш? Много искам да го видя, да го преживея отблизо. Но първо трябва да отидем в мазето. Там има някого, който много иска да те поздрави.

В следващия момент навън започна да духа силен вятър. Само след няколко секунди заваля дъжд.

— Окей — отвърнах аз и поех дълбоко въздух. — Да приключваме с това.