Зло наследство

11

Не разказах много на другите в класа, въпреки че те разпитваха и подпитваха. Казах само, че съм паднала в една дупка в гората и че ми е трябвало доста време, за да изляза от нея. Много от тях смятаха, че звучи вълнуващо и готино, чак докато Маргарет не им обърна внимание, че е можело да умра, ако не бях успяла да се изкача обратно. Странно, но дори аз не бях мислила много по този въпрос. Беше цяло чудо, че все още съм жива.

Дойдоха в следващото междучасие, когато Глен отиде до тоалетната, а Маргарет — до столовата, за да си купи бисквити. Чух стъпките им още преди да застанат до мен.

— И какво, сега изведнъж си знаменитост, така ли?

Не се обърнах, но знаех, че Сара и Офелия са с още три-четири момичета, които ги боготворяха.

— Наслади се, докато трае — каза Сара. — И без това няма да продължи дълго.

— Къде изчезнаха очилата ти, между другото? — добави Офелия.

Не отговорих, само се огледах наоколо. Ученици, които се гонеха, ученици, които стояха един до друг и разговаряха. Някой се смееше силно съвсем наблизо.

— Разбирам добре защо си ги хвърлила. Очилата бяха грозни. Но след като си започнала да се отърваваш от грозните неща…

Някой зад мен избухна в смях.

— Във всеки случай можеше да си вземеш един душ, преди да се върнеш в училище — изсумтя Сара. — Миришеш на гора.

Изведнъж около мен настана тишина. В същия момент започнах да виждам нещо, което никога преди това не бях виждала. Нещо вътре в мен.

Картини със Сара.

Картини с баща й.

Не знаех откъде идват. Не знаех също така защо се завъртях бавно, без да гледам някой друг.

След това впих поглед в Сара.

Тя замръзна, отдръпна се с една крачка. Аз се приближих. Все по-близо. Сара продължи да отстъпва, но аз не отмествах поглед.

— Какво правиш? — попита едно от другите момичета несигурно. Не ме интересуваше, забивах погледа си все по-надълбоко в очите на Сара. Тя изглеждаше все по-уплашена.

След това спрях.

— Знам защо плачеш през нощта — казах аз. — Защо се криеш.

Сара ме погледна ужасено.

— 3-за к-какво говориш?

— Да им разкажа ли?

Кимнах към другите и направих нова крачка към нея.

— Какво мислиш, че ще кажат приятелките ти за това?

Сега Сара започна да отстъпва все по-бързо. Никой от другите не казваше нищо, само й направиха място да излезе от кръга.

Изобщо не премигвах. Не помръдвах нито мускул. Единствено усещах в себе си едно приятно чувство, което се разпростираше из тялото ми при вида на сълзите на Сара.

Ролите бяха разменени.

Тогава тя се обърна и избяга.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Офелия. — Не видя ли, че плаче?

Спокойно се завъртях към Офелия, която изведнъж застина на място. Приближих се към нея и тя започна да премигва.

— Айде, момичета — каза тя накрая. — Да изчезваме.

Гледах ги как си тръгват, а междувременно стоях и усещах, че не ми достига въздух. Толкова странно! Как изведнъж можех да знам, че Сара се крие от баща си нощем, когато той се прибира късно от бара, пиян и похотлив.

Няма как да знаеш такива неща, без да си ги видял. Тогава какво всъщност се случваше?

Ясновидка ли бях станала?