Зло наследство

54

През нощта бе започнало да духа силен вятър. Докато карах колелото си с всички сили към училище, в лицето ми влизаше пясък и пепел. Забелязах, че се изморих бързо, че вече не виждах нито така ясно, нито така надалече, както предния ден. Вече не можех да преценя разстоянието до различни обекти, които ме заобикаляха.

Този път способностите, които получих благодарение на химикалката, изчезнаха по-бързо. Явно затова бях заспала толкова лесно предната вечер. Обхвана ме желание да използвам химикалката отново, на мига, но успях да се заставя да изчакам.

Сега я носех навсякъде със себе си, не исках да рискувам да я оставя някъде.

Пак бях излязла рано и разбира се, имах причина за това. Седнах в библиотеката и се опитах да намеря колкото може повече информация за Матю Стайнбек и Адам Кар. Открих, че една от картините на Кар е била продадена на търг в Килмарнък преди три години, но не струваше повече от 121 лири. Не намерих никакви препратки към Червената дама.

Потърсих информация и за Маделин Кар, но за нея нямаше никакви резултати. Ако все още беше жива, вероятно все още живееше в Ривърбенд.

Повече успех имах с Матю Стайнбек. Няколко вестника бяха писали как през 90-те години е бил заловен в опит да продаде фалшификат на картината на Салвадор Дали Christ Avec Clous. Пишеше малко и за присъдата му, но това беше всичко.

През междучасията се улових, че както винаги наблюдавам Сара и Офелия, но те страняха от мен. Изглежда, че Сара се бе превърнала в най-тихото момиче в класа. Явно дори Руфъс и момчетата от най-задната маса си бяха намерили друга жертва за измъчване. Изведнъж се превърнах в просто една от всички други, както винаги си бях мечтала.

С Маргарет си разменихме няколко любопитни погледа през деня, но когато останахме за кратко насаме и тя ме попита дали има някакъв напредък, аз само поклатих глава. Нямах сили да й разкажа за всичко, което преживях предния ден. Маргарет също не бе открила нещо за Мария Денч.

След края на учебния ден попечителят ми ме посрещна на паркинга пред училище. Когато стигнах до него, ми се усмихна.

— Намерихме семейство за теб — заяви Уилям Гудри.

„Разбира се“ — помислих си. Тъкмо когато бях започнала да свиквам с обстановката, трябваше да се преместя в нов дом. И въпреки че те никога нямаше да бъдат моето истинско семейство, ми беше приятно да живея при Хари, Уилма и малкия Теодор. Бяха добри и мили хора.

Уговорихме се да се срещна с новото си семейство на другия ден преди обед. Гудри се качи в едно ръждясало старо подобие на кола и това отново ме подсети за дядо, за колата, с която сама го откарах до болницата и която едва не се бе разпаднала. „Тези коли сигурно са си връстници“ — помислих си.

Но забелязах и нещо друго. Бели петна. Като че ли някой се беше опитал да заличи ръждата с коректор.

И тогава ми хрумна.

Лак върху лака.

И веднага тръгнах към „Удсвю“.

До известна степен Глен беше приел, че съм превзела колелото му. Помолих го за извинение, че не мога да му обясня за какво ми е необходимо. Той само се усмихна и кимна. Каза, че не му пречи да извърви трите километра до дома си и че мога да задържа велосипеда колкото искам.

Глен беше добър човек. Предполагах, че ме харесваше, но сега нямах време да мисля за това. Беше ми достатъчно да мисля за дядо, за това защо би поискал услуга от мошеник, умеещ да рисува и фалшифицира, освен ако не му трябваше точно за това.

Опитах се да мисля като дядо. Къде щях да скрия картината, ако бях на негово място?

Когато пристигнах в стопанството, няколко гарвана вдигнаха човки и погледнаха в моята посока. Обърнах се, този път не исках да ги броя. Вместо това се забързах към къщата.

И тогава осъзнах, че изобщо не е сигурно, че дядо е скрил картината. Не и ако Червената дама беше толкова важна за него. А дядо практически живееше във всекидневната.

Влязох в стаята и хвърлих бърз поглед. Три картини бяха окачени по стените — две малки и една голяма. По-малките висяха зад фотьойла на дядо, а най-голямата бе заела почетното място на стената между лавиците с книги. Но тук нямаше никаква червена дама, само една стара дама в люлеещ се стол, с две деца в скута си.

Приближих се, за да разгледам картината, и тогава усетих, че суперзрението ми е изчезнало напълно. Може би можех да използвам пак химикалката?

Но всъщност трябваше ли да го правя?

„Да — отговорих си бързо. — Мога и трябва. Беше минало доста време от последния път, а и хубавите ми способности бяха изчезнали. Развързах раницата, извадих химикалката и един лист. Написах „ЧЕРВЕНАТА ДАМА“ на него. Не след дълго прекрасното чувство дойде, топлият вятър премина през мен. Като че ли по някакъв начин всичко в мен си идваше на мястото. Затворих очи и се насладих на чувството колкото може по-дълго.

Когато буквите прогориха листа, останах леко разочарована. Предния път беше по-хубаво, не беше ли?

Да, беше. Освен това не получих никаква нова информация за картината.

Замислих се, че и преди бях забравила най-важното: да завъртя горната част на химикалката към себе си и след това да напиша нещо. Едва тогава наистина се беше случило нещо. Но щях ли да го направя? Имах ли смелостта?

„Да — казах си, — ще го направя.“ Завъртях химикалката към себе си и побързах да напиша „ЧЕРВЕНАТА ДАМА“ още веднъж. И още преди да успея да довърша, химикалката започна да свети и да се тресе. И този път не можех да я пусна, нито пък имах желанието да го направя. Исках да я държа колкото може по-дълго, защото сега чувството беше по-хубаво и от последния път. Химикалката се извиваше, подскачаше, стените в стаята бяха осветени от най-прекрасната светлина на света. Аз се тресях, треперех, затворих очи и оставих всичко да премине през мен. Като че ли растях с всяка секунда, а вятърът, преминаващ през мен, ме носеше във въздуха и аз танцувах. Знаех без капка съмнение, че това е най-хубавото и приятно нещо, което някога бях преживявала. И когато всичко приключи, бях толкова силна и смела, толкова подготвена и непобедима, че нямах търпение да изпробвам новите си сили върху нещо или върху някого.

Отворих очи.

Всичко около мен изглеждаше различно. Не само около мен, а и в мен. Цветовете бяха по-сиви, по-тъмни. Гласът ми беше по-дрезгав и слаб.

И това ми харесваше.

Застанах отново пред най-голямата картина в стаята. Мислех си какво ли можеше да скрие. Когато я загледах по-отблизо, разбрах, че не е стара. Може би на десет-петнайсет години.

Нещо в левия долен ъгъл ме накара да наклоня глава и да разгледам по-внимателно. Като че ли нарисуваният под там беше в по-друг нюанс на кафявото, отколкото в останалата част. Може би по-тъмен. А може би дори беше друга боя.

Съсредоточих се, фокусирах погледа си върху полето, което не беше по-голямо от няколко сантиметра.

Тъмната боя криеше нещо.

Опитах се да разгранича цветовете с поглед. Появи се нещо черно. Буква ли беше? Да, точно така! А до нея виждах още една. Направих крачка назад, за да погледна всичко по-отдалече. Боята беше покрила няколко букви. И когато успях да обхвана целия слой с поглед, стана лесно да разбера кои думи образуваха буквите.

Червената дама

„Не може да бъде“ — повтарях си отново и отново, докато разглеждах с все същия съсредоточен поглед остатъка от картината. И като че ли старата дама и двете малки деца се разпаднаха пред очите ми и се превърнаха в оригиналния, първоначален мотив, който Адам Кар беше нарисувал през 1866 година.

Червената дама имаше дълги и гъсти червени къдрици. Верна Мур стоеше пред масивна планинска скала и държеше две малки деца в ръцете си. Виждах тясна долина, покрита на места с иглолистни храсти, един процеп в планината, който приличаше на чук. Наблизо гореше огън. Нещо, приличащо на лава, се стичаше по стените на планината. А зад жената стоеше мъж, облечен в черно. Държеше нещо в ръцете си — нож или пръчка, беше трудно да се види. На заден план една сърна пасеше трева.

Сега виждах всичко ясно, като че ли беше снимка, но не разбирах какво още бе скрито в пейзажа, очите и лицето на Верна Мур. Но след като вече знаех как изглежда картината, трябваше да се опитам да запомня от нея възможно най-много, преди да изгубя суперзрението си.

Намерих молив и тефтер в едно от чекмеджетата на секцията. След това пак застанах близо до картината и записах всичко, което успях да различа. Рисувах и пишех едновременно, докато зрението ми все още беше ясно. Мислех си и за това, което дядо беше казал — че човек може да разбере къде е направена химикалката, гледайки картината.

„Може би в това е бил смисълът през цялото време“ — казах си. Може би точно аз трябваше да намеря химикалката и точно аз да я използвам, за да открия Червената дама.

Оставаше само още едно нещо.

Да я разбера.