Зло наследство

18

Бяло, бяло, бяло.

Всичко в стаята на дядо беше в бяло. Стените, завесите, дори нощното шкафче до леглото му бе бяло. Нямаше нито едно цвете или саксийно растение вътре. Никакви бродерии или покривки. Единственото, което дядо имаше, бе телевизор, който висеше на стената точно срещу него. Както и една мивка с огледало, закачено накриво на стената.

Избутах един стол до леглото на дядо и седнах. Гледах го как лежи, добре увит в завивката. Малкото му коса беше покрита с превръзка. Устните му бяха сухи и напукани, бузите му — подути. Едното му око бе изчезнало във възглавничка от кожа. Не можех да определя дали подутината е синя, жълта, или черна, но не беше трудно да си го представя седнал в инвалидна количка, парализиран може би от врата надолу. Всъщност щеше ли да е толкова различен животът му от настоящия? Той и без това само седеше във фотьойла пред телевизора.

Разбира се, че ще е различен, помислих си. Ще бъде много по-лош. Настроението му, огорчението, оплакванията. Ще трябва да правя всичко сама.

Тогава очите му се отвориха бавно.

— Джули — продума той тихо.

Усмихнах му се и седнах малко по-напред на стола. Взех ръката му, въпреки че ми беше доста странно.

— Здравей, дядо — отвърнах.

Наклони главата си, за да ме вижда по-добре. Дори това малко движение беше достатъчно, за да направи гримаса от болка.

— Татко — измърмори той, все още със затворени очи. Погледнах монитора до него. Пулсът му се ускоряваше.

— К-ключ.

Ключ?

— Какво искаш да кажеш? — попитах го.

— Таванът — изфъфли той, този път с малко по-силен глас. Наведох се още по-напред.

— Какво за тавана, дядо?

— Търси на…

— Какво каза? Какво да търся?

— Ключ…

Машината до него започна да пищи все по-бързо, но аз не можех да се контролирам.

— Какво трябва да търся на тавана? Кажи, дядо!

— Търси на тавана — прошепна той.

— Казваш да търся на тавана? Какво искаш да търся на тавана, дядо?

— Търси… на тавана — повтори той.

Тъкмо щях да повторя въпроса още веднъж, когато дядо се отпусна в леглото. Беше заспал. Или припаднал, не бях сигурна. Но силата, с която държеше ръката ми, беше изчезнала.

Не успях да обмисля по-добре случилото се. Вратата се отвори и една глава надникна вътре. И веднага разбрах, че полицията е дошла.