Зло наследство

29

Този път ми разрешиха да преспя в полицейския участък, където имаха собствена стая с кушетка и няколко постелки за полицаи или други хора, които можеха да имат нужда от тях. Що се отнася до спането, при мен не можеше да се говори за сън, въпреки че ми разрешиха да лежа там сама. Тялото ми просто не искаше да се успокои. Може би това, както всичко друго, също имаше общо с химикалката.

Тъй като не можах да спя, реших да тръгна рано за училище. Библиотеката отваряше в осем часа и аз бях първата пристигнала там, с изключение на библиотекарката. Тя ми се усмихна, като видя, че стоя навън и я чакам.

— Днес си ученолюбива, Джули.

— Да — отговорих кратко.

Дядо винаги е смятал, че не ни трябва компютър в „Удсвю“, така че се бях научила да ползвам тези в библиотеката. Ходех там три-четири пъти в седмицата, за да правя проекти за училище, да сърфирам в интернет и да чатя с Глен и Маргарет. Обикновено сядах възможно най-навътре и сега не виждах причина да избирам друго място, особено след като това бе скрито зад една сива стена. Ако някой ме търсеше, не исках да улеснявам работата му.

Докато ровех в нещата на дядо на тавана, осъзнах, че всъщност не знаех много за живота му. По тази причина написах името му в познатите ми интернет търсачки, но веднага разбрах, че си бях възложила сложна задача. Заредиха се хиляди резултати на хора с абсолютно същото име като това на дядо. Дърводелци, адвокати, журналисти, музиканти — нямаха край.

Единственото нещо, което знаех за дядо, бе, че е участвал в общинската управа години наред и че се е срещнал с министър-председателя, когато тя посетила Холоуей заради предизборна кампания в началото на 80-те. Но не намерих никакви статии за това в интернет. Не беше толкова учудващо. Все пак интернет не е бил измислен по онова време.

Въпреки това написах името на дядо и добавих „Холоуей“, за да видя дали това ще помогне в търсенето. И първата страница, която търсачката откри — www.newways.com, бе свързана с някакво изследване. Кликнах на страницата. В статия, написана от Мартин Макдермът — бивш директор на Научния институт в Абърдийн, пишеше за „Джим Мур от Холоуей“, който създал теория за генетичната магия. В статията имаше и снимка на дядо.

За самата теория нямаше много информация, освен че ставало въпрос за специални способности или качества, които биват унаследени, но професорът хвалеше дядо и казваше, че теорията „определено заслужава по-подробно изследване“. Трябва да призная, че се почувствах горда и любопитна. Заради дядо, теорията и така нататък.

В статията имаше снимка и на професора. Косата му беше бяла и разрошена. Заради мустаците, също бели, приличаше малко на Айнщайн. Със сигурност беше на поне седемдесет години. Можех да кликна и на името му. Имейл програмата ми се отвори автоматично.

„Трябва да разбера нещо повече за това“ — помислих си. Затова написах имейл до професора.

Едва успях да изпратя имейла, когато училищният звънец би.