Зло наследство

63

Изправих се бавно и започнах да тичам. Гледах да съм възможно най-близо до водата. Мокрите ми дрехи бяха полепнали по тялото. Беше трудно и мъчително да се придвижвам по мекия мокър пясък. Когато почувствах, че съм се отдалечила достатъчно, се обърнах и видях как при срещата на стотиците градуси топлина с ледената вода лавата издава съскащ звук и образува горещ облак от пара.

Навярно дядото на Джордж Хаксли бе поел по абсолютно същия път. Не знаех как се беше озовал в гората на осем километра от Холоуей, но може би бе тръгнал да бяга, тъй като е бил отговорен за смъртта на двама души. И може би също като мен, когато носех химикалката в раницата си, бе чувствал, че това е голям товар. Може би хората го бяха наблюдавали, може би се бяха опитвали да му отнемат химикалката, затова накрая бе решил да я зарови. Сигурно бе мислил, че химикалката е коренът на всички негови проблеми, затова се беше отказал от нея. След това беше продължил бягството си към гората Ухурия, където се бе скрил и по-късно бе умрял.

Помислих си за татко, който лежеше там някъде, заобиколен от топлина, дим и падащи камъни. Ако не друго, поне това беше някакъв вид погребение. Беше погребан на мястото, което наричаше свой дом.

Може би имаше някакъв смисъл във всичко това. Може би пещерата бе изиграла ролята си, а планината бе съхранила татко достатъчно дълго време именно за да мога да го открия. И да намеря отговорите, които търсех.

Изпратих една въздушна целувка към планината.

— Сбогом, татко — прошепнах.

Намерих колелото на Маделин Кар точно там, където го бях оставила, и поех по дългия път обратно към Ривърбенд. Не посмях да се отбия при Джордж Хаксли, въпреки че исках да му разкажа какво съм открила. Имах чувството обаче, че той знаеше въпреки това. Освен това предполагах, че в Холоуей вече са започнали да ме издирват.

Маделин Кар потвърди опасението ми, когато пристигнах при нея, чувствайки се по-уморена от всякога. Бяха ме обявили за издирване, така че реших, че ще се обадя на Джон Мериуедър веднага щом се снабдя със сухи дрехи, малко храна и нещо за пиене. Изглежда, че мобилният ми телефон бе оцелял. Включих го и го оставих да се зарежда, докато лакомо похапвах от фантастичното ястие с еленско на госпожа Кар. Никога не бях яла нещо по-вкусно.

Няколко часа по-късно седях във влака и гледах през прозореца ливадите, горите, пътищата и езерата, покрай които минавахме. Имах смесени чувства. Бях щастлива, че все още съм жива, че получих яснота какво се е случило с татко. Бях благодарна за всичко, което беше жертвал заради мен. Но същевременно бях безкрайно тъжна, че той си бе отишъл завинаги. Въпреки че някъде дълбоко в мен усещах, че е мъртъв, никога не бях престанала да се надявам. А сега се чувствах по-празна и по-самотна от всякога.

Дали беше така, защото вече нямаше на какво да се надявам?

Разбира се, можех да се надявам, че мама ще се оправи, че ще намеря сестра си и тя изобщо няма да бъде зла. Че трите заедно ще можем да живеем в „Удсвю“ и ще станем пак едно семейство. Но не вярвах в това.

От друга страна, знаех какво трябва да направя. Татко бе отпътувал за Улманди, за да пази мястото, на което химикалката бе станала такава, каквато е, за да не може никой да отиде и да създаде нова. Той беше свършил своята част от работата.

Сега аз щях да свърша моята.

Щях да унищожа химикалката.

Само мисълта за това ме разтреперваше. Дали щях да успея да го направя, когато хванех пак химикалката в ръка и усетех колко приятно е да я държа?

Маргарет ми беше показала как мога да вляза в интернет през телефона, така че отворих няколко онлайн вестника, които тя беше запазила. В „Холоуей Диспеч“ една от основните новини беше за мен: „За втори път и в кратък интервал от време бе обявена акция по издирването на шестнайсетгодишната Джули Мур от Холоуей. И случаят отново има щастлив изход. Точно къде е била този път, засега полицията не иска да съобщи.“

Разгледах и няколко други новини, докато влакът се клатушкаше и потропваше по релсите под мен. В Шормаут все още било мрачно и тъмните облаци над града през последните дни отприщили толкова много дъжд, че кметът бил наредил евакуация. Но според статията в града все още имало хора.

Имаше и снимки оттам. Снимки на хора, които носят децата си на рамене, докато те самите са във вода до кръста. Някои дърпаха с въже канута и надуваеми лодки, в които навярно бяха събрали най-ценните си вещи от дома. „Господи! — помислих си. — Химикалката ли беше виновна за това? Аз ли бях причинила всичко това?“

Помислих си за това, което мъжът със сребристата коса ми бе казал онзи път в таксито — че ще ме откара до Шормаут. Ако помнех правилно, тези облаци се бяха появили над града горе-долу по същото време, когато открих химикалката. И колкото повече я използвах, толкова по-лошо ставаше времето.

Но защо валеше в Шормаут, а не там, където се намирах аз? Там, където беше и самата химикалка?

Подскочих, защото телефонът ми иззвъня. Номерът беше непознат. Не бях звъняла на друг, освен на Маргарет, на психодиспансера, където бе мама, и на Джон Мериуедър преди час. Оставих го да звъни. „Сигурно някой е объркал номера“ — помислих си, облегнах се обратно на мястото си и се опитах да се отпусна. Но след няколко секунди телефонът пак иззвъня. Същият номер.

Този път отворих.

— Да?

Настана тишина за известно време.

— Здравей, чуваш ли ме?

Гласът беше мъжки. Запуших другото си ухо с пръст, така че да заглуша другите звуци.

— Да, горе-долу. Кой си ти? Какво искаш?

— Джули ли е на телефона? Джули Мур?

— Да. Кой се обажда? Откъде взе номера ми?

— Това не е толкова важно. Кой съм аз — също. Но трябва да говоря с теб. Става въпрос за сестра ти.

Надигнах се.

— Сестра ми?

— Да. Нямаме много време. Трябва да ми помогнеш.

— Аз? Как да пом…

— Моля те — продължи мъжът. — Просто ме чуй. Окей? Обещавам ти, че няма да причиня нищо лошо нито на теб, нито на сестра ти. Даже точно обратното. Аз… Аз…

На заден фон нещо капеше ритмично. След това се затръшна врата. Шумът намаля.

— Джули, чуй ме. Никой не остана тук, освен сестра ти.

— Какво имаш предвид?

— Всички избягаха заради наводнението. Навсякъде се стича вода!

Изправих се от мястото си. Излязох в коридора, където беше още по-шумно, но пък нямаше никакви хора. Запуших свободното си ухо, доколкото ми беше по силите.

— Какво всъщност искаш да кажеш? Да не би сестра ми да е заключена в стая, която ще се напълни с вода?

— Да! Мисля, че искат да я оставят да се удави!

— Тогава я пусни на свобода!

— Никога не съм имал ключ за стаята й и не знам къде е той. Трябва да побързаш!

— Но… но какво смяташ, че трябва да направя аз? Не може ли просто да се обадиш на полицията?

Мъжът въздъхна.

— Почти не са останали хора в града, Джули. А и ако повикам полиция, ще се озова в затвора. Трябва да дойдеш.

— Но какво ще успея да направя аз, след като ти не можеш да направиш нищо? Никога в живота си не съм отключвала врата без ключ!

— Чичо ти Уейн ни разказа за някаква химикалка, която си намерила и с която човек може да прави чудеса. Можеш да опиташ да отвориш вратата с нея.

„Това е клопка — помислих си. — Това със сигурност е клопка.“

Помислих добре, след това отговорих:

— Трябва да се уверя, че говориш истината.

— Джули, нямаме време да…

— Изпрати ми нейна снимка. Искам да видя, че е жива, че наистина говориш за сестра ми.

— Не мога, защото няма как да вляза при нея.

— Добре. Чао.

— Чакай, чакай! Не затваряй!

Спрях, стори ми се, че говореше искрено.

— Трябва да разбереш, че няма как да вляза при нея и да я снимам.

Помислих пак.

— Добре, тогава имам един въпрос към теб. Сестра ми носи ли някаква верижка на врата си?

За секунда настана тишина.

— Откъде знаеш?

— Опиши ми я.

— Джули, аз не разбирам много от колиета.

— Трябва да знам дали това е Джуди.

Той въздъхна отново. Секундите ми се струваха като часове.

— Мисля, че е колие със скорпион на него — каза той накрая. — Това достатъчно ли е?