Зло наследство

33

— Много съжалявам, Джули — каза лекарят с късата кестенява коса. Бях забравила името му. Точно сега бях забравила почти всичко.

Седях на един стол пред стаята на дядо. Нямах сили да се изправя.

— Имаш ли нужда от нещо? Чаша вода? Някого, с когото да поговориш?

Поклатих глава. Помислих си, че щеше да е хубаво да говоря с мама точно в този момент, но в такъв случай трябваше да е с някоя нейна по-добра версия. И само при мисълта, че сега, след като дядо беше мъртъв, трябваше да отида сама до „Карик Лодж“, ми призляваше и едва се сдържах да не повърна.

— Ако има нещо, което можем да направим за теб, само кажи.

Думите на лекаря звучаха в ушите ми като ехо, но аз не гледах към него. Исках само да си легна. Да затворя очи и да не се събуждам, докато целият този кошмар не отмине.

— Мога ли да го видя? — попитах.

Лекарят се втренчи в мен за известно време, след това кимна бавно.

— Да, влез. Готови са с него. Искаш ли някоя от медицинските сестри да те придружи вътре?

Поклатих глава отрицателно. Изправих се. Краката ми не ме държаха, имах чувството, че ще се сгромолясам. Нищо чудно — не бях спала няколко денонощия.

— Много съжалявам — повтори лекарят.

Този път погледите ни се срещнаха. След това отговорих:

— Аз също.

На нощното шкафче бе запалена бяла свещ. Осветлението на тавана бе приглушено. Мониторите — изключени. Не се чуваха никакви звуци в стаята. Като че ли дори кранчето на чешмата, от което по-рано капеше вода, си беше взело почивка. Някой беше донесъл ваза с цветя, но дори те изглеждаха безжизнени.

Седнах. Гледах го. Изглеждаше изпълнен с покой, лежейки със сключени ръце върху завивката. Цветът на кожата му не беше променен. Някой бе сресал малкото коса, която имаше. Косъмчетата по брадата му, които винаги растяха неравномерно, бяха сиви и унили. Като че ли и те тъгуваха.

Значи така изглежда човек, когато умре. Все едно спи. По същия начин можеше да си лежи във фотьойла пред телевизора, с крака върху кожената табуретка. Ръката му още бе топла. Странно, че едва сега, когато дядо бе мъртъв, можех да го почувствам близък. Мислех си само за хубавите неща: как се шегуваше с мен, когато бях малка, как ме вдигаше във въздуха, обръщаше ме надолу с главата, смеейки се, и ме гъделичкаше; как ме научи да доя кравите, да се грижа за тях; показа ми как се сее и жъне. Можехме да мълчим помежду си, без тишината да става неприятна. И въпреки че беше един стар скъперник, той беше моят стар скъперник, моят дядо.

А сега вече него го нямаше и аз останах съвсем сама.

Какво щях да правя?

Какво щеше да стане сега?

Облегнах се на гърдите му и зачаках — надявах се, че изведнъж някъде вътре, в голямата кухина, сърцето му пак ще забие. Но това не се случи. И въпреки че това не беше най-удобната поза за седене, усетих, че съм уморена повече от всякога. Като че ли най-накрая бях успяла да се отпусна. Клепачите ми натежаха и без да го бях планирала или искала, заспах.