Зло наследство

27

Промъкнах се надолу по стълбището. Спрях. Заслушах се.

Нямаше никого тук.

Но как можех да знам това?

Вярно, не виждах никого, не чувах никого, но нещо беше по-различно и ми трябваха няколко секунди, за да осъзная какво беше то. Можех да виждам отвън, въпреки че бях вътре. Можех да видя, че навън няма никого! През стената!

Малко по малко започнах да разбирам защо нямах нужда от очилата си, след като намерих кутийката и докоснах химикалката за първи път, защо не се уморявах, защо внезапно станах толкова силна.

Химикалката ме правеше такава. Тя ми даваше всички тези качества, сили или каквото и да беше това. И изглежда, че ставах все по-силна с всеки път, когато я използвах.

Но какво щеше да се случи следващия път? Щях ли да стана още по-силна?

Досещах се, че и виденията, които получавах, всички тези тайни за Сара, Офелия и мъжа със сребристата коса, бяха свързани с химикалката. Все пак преди не бях способна на подобни неща и сега малко се радвах, че се случва.

Качих се пак горе и разтребих след себе си — както на тавана, така и в стаята си. След това излязох в тъмната нощ. Въздухът беше тежък и влажен. Въпреки че беше тъмно, виждах всичко ясно — камъни, буци пръст, стара и нова трева. Можех да видя отдалече дори насекомите по земята и във въздуха. През стената от гъсти дървета в гората Ухурия забелязах една подскачаща сърна.

„Това е супер ненормално“ — помислих си и започнах да вървя към автобусната спирка. Не бях сигурна дали имаше автобуси толкова късно вечерта. И докато вървях, си мислех за странното чувство в тялото ми. Откъде идваше това безпокойство? Как знаех, че нещо не е наред? Имаше ли нещо общо с гарваните?

Една тъмна кола ме приближи. Вътре седяха трима души — две жени и един мъж. Мъжът ядеше хотдог. Колата зави на следващата пресечка. След нея последва друга кола, която се движеше точно срещу мен. Тя не намали скоростта. Видях, че в нея седи един доста възрастен мъж с лула в устата. Той не ме забеляза, просто продължи нататък. След това на пътя стана тихо. Огледах се.

Нямаше никого.

Чуваше се само отдалеченото свистене на коли, които се движеха по мокрия асфалт.

На автобусната спирка установих, че до последния вечерен автобус към центъра остават 24 минути. Не издържах да го изчакам, вместо това започнах да тичам. До хотела бяха пет километра и 569 метра и вероятно щях да стигна дотам, тичайки, за същото време, както ако чаках автобуса.

Но как знаех какво е разстоянието дотам? Не беше написано на някаква табела в близост. Дали това също не беше последствие от употребата на химикалката?

В такъв случай го приемах на драго сърце.

Тичах през кръстовища, тротоари, прескачах разни препятствия, на които попадах. Виждах и схващах всичко, което ставаше около мен — колите, минувачите.

Чух дори как една двойка се кара в къща, покрай която минавах.

23 минути и 39 секунди по-късно спрях пред хотел „Уелингтън“, където един огромен автобус бе паркиран точно пред входа. Шофьорът, който пушеше цигара, ме изгледа, докато минавах покрай него. Знаех, че ме следи с поглед, докато не влязох в голямата четириетажна сграда.

На рецепцията беше пълно с хора, въпреки че скоро щеше да настъпи полунощ. Извадих ключа за стаята си, който получих от Джон Мериуедър, кимнах на тъмнокосото момиче на рецепцията, което вече бях виждала няколко пъти. Тя също ми кимна и ми се усмихна.

Асансьорът издаде звук, когато спря на третия етаж. Слязох. В коридора беше тихо. Въпреки това се промъкнах на пръсти до стаята си. Килимът заглушаваше звука от стъпките ми.

И тогава видях.

Разбрах защо бях толкова неспокойна, защо знаех, че нещо не е наред.

Вратата на стаята ми беше отворена.