Зло наследство

71

В мазето беше тъмно и студено. Отне ми доста време да сляза долу. Звукът от тежките ми стъпки отекваше в земята. Направих няколко големи крачки по студения под и се запътих към вратата, която според дядо трябвало да води към кабинета на татко. Поех дълбоко въздух и я отворих. Една-единствена лампа висеше на кукичка от тавана. В средата на стаята, върху един кухненски стол, седеше мама, с ръце, вързани зад гърба й. Устата й не бе запушена с нищо. Явно знаеха, че тя никога не продумва и дума.

Не срещна погледа ми, само мигаше сънливо на равни интервали и като че ли гледаше някаква точка в стената. От двете й страни стояха двама мъже.

Направих крачка навътре.

В тъмния ъгъл в дъното, на пода, седеше едно момиче. Беше облечена само с нощница. Като изключим черната коса, изглеждаше точно като мен. Около глезените си имаше тежки вериги.

Очаквах, че ще реагирам по-емоционално при първата среща с близначката си, но не чувствах нищо.

Нито гняв, нито съчувствие, нито страх, нито радост. Просто стоях и я гледах дълго време, докато Мартин Макдермът не се появи задъхан зад мен.

— Здравей, Джули.

Разпознах носовия и писклив женски глас, идващ отдясно. Бях го чула в дома на професора и в болницата точно преди дядо да умре. Учудващо, не изпитах някаква омраза към нея, когато отново се появи пред мен с протегната ръка.

Не й подадох своята.

— Казвам се Мария Денч — рече тя. — Но ти може би вече знаеш това?

— Казваш се Мария Макдермът — поправи я професорът кисело. — Отдавна си разведена със съпруга си.

— Какво ти обеща баща ти? — попитах я и я погледнах. — Ключа за сейфа си?

Дъщерята на професора се усмихна.

— Парите не са ми толкова интересни — отговори. — И без това ще получа достатъчно от тях. Просто искам да съм тук, когато чичо ти най-накрая се сдобие с химикалката си. Искам да видя какво ще направи с нея.

— Значи сте заедно? Ти и чичо ми?

Мария Макдермът кимна.

— Така се получи — каза тя и вдигна рамене. — Харесвам мъже, които са уверени в себе си и имат амбиции в живота.

— И каква е амбицията на чичо ми? Да господства над света? Да почерни света?

— Времето ще покаже.

— Странно, че го казваш — отвърнах аз. — Ако има нещо, с което чичо Уейн ще разполага в изобилие сега, това е време. А ти, от друга страна — казах аз и кимнах към нея, — ти нямаш много време.

— За какво говориш?

Разказах й, че гаджето й е арестувано и че не трябва да се изненадва, ако скоро навън се появят полицейски коли.

— Лъжеш — изръмжа тя.

— Мисли каквото искаш — отговорих й и хвърлих поглед към мама, която, изглежда, не регистрираше нищо от това, което се случваше. Очите й бяха като от стъкло. Челото — влажно.

— Но ако наистина нямаме много време — започна Мария, — тогава можеш да дадеш химикалката на мен.

В следващия момент тя извади един револвер и го насочи към мен.

— Мария… — започна професорът.

— Шшшт, татко — изшътка тя агресивно и междувременно ми се усмихна иронично. — Та какво казваш, Джули? Не мислиш ли, че химикалката е у теб вече твърде дълго време?

Отпуснах ръце от двете страни на тялото си. Мария дръпна ударника на револвера с едно движение. Направих крачка назад.

— Хайде, дай я — заповяда ми тя, като че ли бях куче. Дясната ми ръка се плъзна в джоба на панталона. И извадих химикалката.

В същия миг Джуди се изправи от пода. Погледът й бе прикован в мен. Очите й проблеснаха студено. Мария също забеляза това.

— Ах — възкликна тя, — почти я бях забравила.

С Джуди се наблюдавахме.

— През последните дни беше много буйна, така че бяхме принудени да й дадем успокоителни медикаменти, за да можем да я изведем от къщата.

Мария хвана лампата и я насочи към Джуди. Въпреки че силната светлина падна право върху очите й, тя не мигна нито веднъж.

Джуди направи съвсем малка крачка напред — толкова, колкото й позволяваха веригите.

— А ако е истина, че Уейн няма да дойде, тогава няма да е лошо ти и сестра ти… Как да го кажа… Да се опознаете по-добре. Тогава няма да се наложи аз да предприемам нещо драстично спрямо теб.

Мария свали револвера.

Чувах какво казва, но не мислех много за това. Само гледах сестра си.

— Здравей — обърнах се към нея. — Казвам се Джули.

Чаках някакъв отговор, но такъв не последва. Пристъпих към нея. Все още погледът й беше леденостуден. Дълго време стояхме така. След това Джуди протегна едната си ръка към мен, като че ли искаше да се приближа още повече.

Притегляше ме с поглед към себе си. Зад гърба си чувах как дишането на мама се ускори, как се опитваше да се премести, но аз продължих да вървя към Джуди и спрях чак когато застанах точно пред нея. Имах чувството, че се оглеждам в огледало, само че очите отсреща не ме изучаваха по същия начин. Чаках я да се разкрие по някакъв начин, да ми покаже истинската си същност, но тя просто стоеше там и ме гледаше втренчено.

Поставих длан върху ръката й. Беше студена, като че ли е била потопена в ледена вода цяла вечност. Кожата й бе настръхнала, устните — посинели. И когато погледнах пак в очите й, някакво странно чувство ме обзе. Като че ли един глас вътре в мен ми каза, че трябва да обвия ръце около нея.

И аз го сторих. Придърпах сестра си към себе си. Чаках да почувствам нейните ръце около себе си, но това не се случи. Вместо това усетих някакъв удар в корема си, който ме отблъсна леко назад. Погледнах надолу и видях, че ръката на Джуди се е забила в корема ми.

И в този момент разбрах, че ме е намушкала с нож.