Зло наследство

56

Велосипедът, който заех от госпожа Кар, бе стар и раздрънкан, а по сухата верига нямаше и капка масло. Но важното беше, че колелата се движеха. Натисках педалите с всички сили. Минах по мост, минаващ над голямо езеро, изкачих един хълм. След това поех по един тесен асфалтиран път, който се виеше между планинските възвишения, обсипани с дървета. От време на време се срещаше и по някоя къща. Засякох и няколко коли и всеки път имах чувството, че шофьорите ме зяпат. Може би не беше толкова учудващо. Едва ли имаше много момичета на моята възраст, които карат сами през толкова тясна и обезлюдена долина като тази.

Странно беше да си представям, че преди много години предците ми са живели тук някъде. И въпреки че за първи път бях на това място, имах чувството, че планините, поточетата и реките са ми познати.

Петдесет и седем минути по-късно спрях до един мост, който се простираше над бурен речен бързей. По-нататък пътят водеше до малко езерце и едно стопанство, където съзрях къща в червен цвят и хамбар. Пощенската кутия от другата страна на моста ми подсказа, че съм се озовала точно пред дома на Джордж Хаксли.

Паркирах колелото си до една малка бяла кола. В мътното езерце шаваше дребна риба. Отидох до предната част на червената къща, открих звънеца и го натиснах. Силният звън бе последван от бързо приближаващи се стъпки. Вратата се отвори. Една млада жена ме погледна.

— Здравей — казах.

— Здравей? — отвърна жената с въпросителна интонация.

— Търся Джордж Хаксли. Тук ли живее?

— А ти си?

— Казвам се Джули Мур.

Жената ме погледна.

— По какъв повод го търсиш?

— Трябва да говоря с него — отговорих.

Жената се поколеба.

— Господин Хаксли не се чувства добре — започна тя. — Точно днес не е много подходящо.

— Но…

В същия момент от стаята вътре се разнесе звън на звънче.

Жената се обърна и въздъхна.

— Сега трябва да се връщам при него. Можеш да дойдеш друг ден.

Бях на път да се възпротивя, но вратата бе затръшната пред лицето ми. Постоях на външните стъпала няколко секунди. „По дяволите!“ — помислих си.

Слязох по стълбите, завлачих се бавно по чакъления път към колелото на госпожа Кар. Затова ли пътувах толкова дълго? Само за да се обърна и да си тръгна?

Зад гърба си чух как вратата се отвори. Обърнах се.

— Все пак можеш да влезеш — каза жената, която навярно беше негов домашен асистент. — Той, ъ, каза, че би искал да говори с теб.

— Наистина ли?

Жената кимна и направи знак с ръка да вляза. Не чаках да ме покани повторно.

Влязохме в голямата къща. Беше хубава и топла, с просторно фоайе, в което закачих якето си и събух обувките си. В едно болнично легло във всекидневната, завит с бяло одеяло чак до брадичката, лежеше Джордж Хаксли. Лицето му бе обсипано с дълбоки бръчки. И въпреки че жената каза, че е зле, очите му бяха ясни и будни.

— Знаех, че ще дойдеш — каза той с тънък глас.

— К-какво имате предвид? — попитах.

— Видях те да идваш — отвърна той и се изкашля. — Дълго преди да дойдеш. Опитах се да кажа на дядо ти, когато беше тук, че не той трябва да идва при мен, а едно момиче с дълги червени къдрици. Но той си помисли, че се шегувам с него.

След това се усмихна, а после кашлицата пак го задави; този път беше по-силна. Жената, която се грижеше за него, му помогна да преглътне няколко глътки вода.

— Н-не знам дали разбирам напълно — казах.

— Не, това не е толкова странно.

Приближих се, дори не се огледах наоколо. Всичко, което виждах в този момент, беше старият болен мъж пред мен.

— Заповядай, седни.

Хаксли погледна асистентката си, а тя веднага донесе един стол за мен. Избута го близо до неговото легло.

— Вдигни го, ако обичаш. Оставя толкова грозни следи по пода.

Той се усмихна криво, докато тя изпълняваше това, което я бе помолил.

— Моля те също така, вдигни ме малко по-нависоко, за да мога да виждам добре новата си приятелка.

Жената взе едно дистанционно, висящо на кабел от леглото, и натисна едно копче. Горната част на леглото се вдигна бавно.

— Да, така, достатъчно е. Благодаря.

— Имаш ли нужда от нещо друго?

— Може ли да стоплиш малко вода за чай? Джули е пътувала дълго време.

— Разбира се.

Жената ми се усмихна.

— Между другото, казвам се Диана — рече тя и протегна ръката си. Подадох своята.

С безшумни стъпки Диана изчезна в кухнята. Когато затвори вратата, попитах:

— Какво имахте предвид, казвайки, че сте знаели, че ще дойда? Искам да кажа, как може да сте знаели за това?

Хаксли вдигна слабата си ръка изпод одеялото и се почеса по челото.

— Семейството ни винаги е било, как да кажа, благословено с някакъв вид ясновидство. Не знам как точно или защо сме придобили тази дарба, но тя действа само понякога. Беше ми лесно с дядо ти и твоите червени къдрици, но не знам защо.

Той се усмихна.

— Значи сте ясновидец? Това ли искате да кажете?

— Мда. Във всеки случай поне съм се научил как да използвам силите и енергията, които през цялото време са в нас и около нас. Просто трябва да знаем как да улавяме честотите и да ги насочваме в правилната посока.

Гледах го озадачено.

— Да, може би не е за вярване.

Засмя се леко.

— Сама ли пътуваш?

Кимнах.

— Знаеш ли, малко след като дядо ти беше тук, из — пратих една книга до… До „Удсвю“, така ли се казваше мястото, където живееш?

— Д-да.

— Но книгата не беше за дядо ти, а за баща ти.

Ококорих очи.

— За татко?!

— Да. Не ме питай защо, просто усещах, че ще му е нужна.

Зяпнах от учудване.

— А каква е била тази книга?

— Беше една черна книга.

— Черна книга ли? Какво е това?

— Знаеш ли, Джули, съществуват много митове за черните книги. Някои хора смятат, че става въпрос за черна магия или сатанизъм. Черните книги разказват най-вече за болести по хората и животните и дават решение на проблемите ни в ежедневието. По тази причина написах и своята. Исках да дам някаква обща представа за помощните средства, които можем да използваме, без да се налага да ходим до аптеката.

— Това ли наричаме домашно лечение?

— Да, може да се каже. Рецепти, техники, ритуали — огромно познание, от което човек само може да помъдрее, ако има желание. Защото трябва да си отворен за това познание. Трябва да вярваш в него. Така погледнато, черните книги са много индивидуални, защото всички ние имаме различни преживявания и това, което действа на един човек, не означава непременно, че ще действа на друг.

Закимах бавно.

— Познавахте ли баща ми? — попитах скоро след това.

— Лично — не. Но с дядо ти станахме добри приятели след посещението му през — коя година трябва да е било — през 93-а или 94-а? Стана ми ясно, че и Джим, и баща ти са хора, опитващи се да разберат миналото. А за да разбереш миналото, съзнанието ти трябва да е отворено. Черната книга, която съставих, не представлява кой знае каква помощ, но имах усещането, че баща ти ще има нужда от нея.

Осъзнах, че не разбирам напълно казаното от Хаксли.

— Имали ли сте други видения за баща ми?

— Какво имаш предвид?

— Никой не го е виждал, откакто си тръгна от нас преди петнайсет години, и сега вече всички са се отказали да го търсят.

— Всички, освен теб.

Погледнах го, след това кимнах бавно.

Хаксли се усмихна.

— Съжалявам, Джули, чак толкова добър не съм. Моят дядо също изчезна един ден преди много години. Много хора издирваха и него. Накрая се отказаха, чак докато много, много години по-късно твоят дядо като по чудо го откри в гората край Холоуей.

Замислих се за изрезката от вестника, която намерих в дневника на дядо, и за непознатия труп от гората Ухурия. После си помислих за мистериозния тъмен мъж в съня ми, мъжа от картината Червената дама.

Възможно ли беше…

Диана влезе с поднос с чаши и кана, от която се вдигаше пара.

— Благодаря, скъпа Диана — каза Хаксли.

Вече започнах да свиквам с милото му приятелско изражение. Диана сипа чай и на двама ни, след това изчезна безшумно. Когато около нас отново настана тишина, Хаксли ме погледна.

— Дядо ми, подобно на мен, също беше необичайна фигура в околността. Неколцина наричат такива като нас шамани. Знаеш ли какво означава да си шаман?

— Не.

— Един учен в областта на религията каза веднъж, че „шаманът е човек, който, заедно със своя дух помощник, се отправя на едно душевно пътешествие към отвъдния свят, за да върне силата обратно на този свят, да бъде от помощ за всички“. Или по-просто казано, шаманът е лечител.

— Като индианците.

Хаксли се засмя.

— Да, може би да. Много хора ни наричат шарлатани, а използват и други имена, които не искам да споменавам пред едно младо момиче.

Чувствах се объркана, но го попитах дали е чувал за Червената дама — както за картината, така и за жената, която е била вдъхновението за създаването й.

Хаксли кимна.

— На картината Червената дама небето е червено, или поне има много червени оттенъци — продължих аз. — Знаете ли защо?

Хаксли отново се усмихна.

— Какво всъщност знаеш за деня, в който Верна Мур е умряла, Джули?

— Не много — отговорих, въпреки че се чудех дали все пак не знам нещо. Мислех си за съня си, в който видях и преживях всичко случило се с бременната жена в пещерата в планината.

— Чувала ли си за северното сияние? Знаеш ли какво представлява?

Сетих се за собственото си преживяване в гората в онзи следобед, когато намерих химикалката. За записките на дядо в дневника. За това, което бяхме учили за северното сияние в училище.

Кимнах.

— Северното сияние се появява далеч на север, най-вече в Норвегия, на север от Северния полярен кръг. Но веднъж на много години се случва да го видим и по на юг в Европа.

— Значи червеното на картината е северно сияние?

— Аурора Бореалис — каза той с висок и внезапно ясен глас. — Много хора смятат, че Галилео Галилей първи е дал име на този феномен през XVII век. Означава „северната сутрешна червена светлина“.

— Но аз си мислех, че северното сияние е зелено, синьо или и двата цвята едновременно?

— По принцип високо на север е такова, но не и ко-гато може да се види тук, на островите. И точно това е станало на 6 юни 1866 година. Случвало се е и още няколко пъти след това.

— Мислите ли, че северното сияние може да обясни какво се е случило с Верна Мур през онази вечер?

— Трудно е да се каже, но във всеки случай не бих го изключил. Знаеш ли какво причинява северното сияние?

Замислих се, опитах се да чуя гласа на Чарлз Фрогъл в главата си.

— Не е ли Слънцето?

— Точно така. Слънцето излъчва светлина и топлина — цялата основа за живот на Земята. Но както има вятър на Земята, така има и на Слънцето. Ветровете там се наричат слънчеви ветрове. Те изпращат електрически заредени частици към Земята и когато тези частици навлязат в земната атмосфера, те се сблъскват с газовете в нея. Тези сблъсъци пораждат огромно количество енергия и по този начин възниква северното сияние.

— Но как тогава северното сияние получава различни цветове?

— Зависи от това на каква височина в атмосферата възниква феноменът. Различните атмосферни газове имат различни цветове. Но едно нещо е сигурно: трябва да проявяваме респект към северното сияние. В ескимоската митология северното сияние се е смятало за посредник между живите и мъртвите. Друг мит казва, че северното сияние всъщност представлява мъртви души, които танцуват по небесната сфера. Говори се, че хора, дори малки градове, са били изсмукани в Космоса заради северното сияние. Дали нещо от това е вярно, не знам.

Преместих се малко по-напред върху стола.

— Дядо ми беше убеден, че Червената дама може да ни каже къде е била създадена химикалката, може би дори по какъв начин. Последното нещо, което направи, преди да умре, беше…

— Какво каза току-що?

— Хм? Кое?

— Спомена някаква химикалка.

— Магическата химикалка. Цялото ми пътуване започна заради нея. Дядо не ви ли е разказвал за нея?

— Не.

Видях, че Хаксли размишлява напрегнато. След това извика:

— Диана!

Диана влезе в стаята.

— Да?

— Ще те помоля за още една услуга.