Зло наследство

36

— Той просто опипва почвата — каза попечителят ми, когато Мериуедър напусна стаята.

— Опипва почвата? — попитах.

— Задава такива въпроси, за да види как ще реагираш.

— За да разбере дали съм виновна, или не?

— Точно така.

— Как изглеждах тогава?

Гудри ме погледна проницателно и след това отговори:

— Не мисля, че има за какво толкова да се страхуваш, Джули. Сега може би ще можем да прегледаме подробностите в завещанието на дядо ти?

Това ни отне половин час.

Не схванах много от това, което Гудри каза, защото интонацията му беше равна през цялото време и ме приспиваше. Но разбрах, че оттук насетне щях да получавам джобни за седмицата — със сигурност много повече пари, отколкото някога бях виждала. Даде ми малко аванс още сега.

Дядо никога не ми бе давал джобни. Винаги трябваше да го помоля за пари, ако имах нужда от нещо, и всеки път, когато го правех, той въздишаше и ме оставяше с впечатлението, че едва се намират някакви монети в кутията от бисквити над хладилника. Заради това се боях да го попитам. Затова се научих да шия. Затова се научих да плета. Затова винаги питах някой друг за часа, вместо да помоля учтиво дядо да ми купи собствен часовник. И дори да ми беше купил, сигурно щеше да избере някой едва работещ.

Разбира се, че бях мечтала да имам много пари, кой не е мечтал? Но след като нямахме никакви, парите бяха просто една от многото мечти, които не ме напускаха. Нямаше голям смисъл да мечтая за това.

Сега бях със 17 милиона лири по-богата.

Това беше ненормално.

Знаех, че този момент ще дойде и че възраженията ми няма да помогнат. Като се има предвид как завърши всичко последния път, когато полицията се опита да ме настани на „сигурно“ място, приех, че сега трябва да живея в приемен дом за известно време, докато социалните служби ми открият ново семейство. Попечителят ми беше така добър да ми предложи да ме закара дотам.

Вън на стълбището ме посрещна една съпружеска двойка. Бащата държеше на ръце малко момче, което едва ли беше на повече от година и половина. Гледаха ме състрадателно. Мразех състраданието, направо не можех да го понасям.

Но все пак бяха приятни. Оставиха ме на спокойствие, дадоха ми храна и подслон. Трябваше само да им съобщя, ако имах нужда от нещо. Всъщност бе хубаво, че има хора като Хари и Уилма, които отварят дома си за съвсем непознати деца. Деца, преживели със сигурност много по-лоши неща от мен.

Не исках да правя нещо глупаво или лошо на толкова мили хора, но просто не издържах да стоя там. Така че, когато къщата затихна и нощта се спусна, се измъкнах от леглото си и отворих прозореца. Излязох навън и запълзях по стръмния покрив възможно най-тихо. Опитвах се да не стъпя погрешно или твърде силно върху някоя от керемидите, така че да ме спипат. За щастие, имаха много голяма градина с трева, която ми изглеждаше мека от двата метра височина, на които се намирах. Затова скочих.

Краката ми се удариха един в друг, когато стигнаха земята. Да, това вече е нещо друго“ — казах си, докато болката пълзеше нагоре по краката ми и накрая се настани в коленете ми. Когато се изправих, малко накуцвах. Изтръсках тревата от дрехите си и погледнах назад към прозорците. Не се виждаше никаква светлина, значи можех да мина под няколкото дървета и да се прехвърля през оградата на улицата.

След това започнах да вървя.

Навън валеше слабо. Уличните светлини на Холоуей се отразяваха в мокрия асфалт и дразнеха очите ми. Не след дълго ме заболя главата. Знаех, че така съм много по-уязвима, още повече че сега не бях толкова силна и не ми беше добре, както преди. Но засега бях в безопасност. Поне така смятах. Мислех си, че ако някой искаше да ме убие в този момент, сигурно вече щеше да го е направил.

Мериуедър ми обеща, че ще разпита всички, които са били в болницата в деня, когато дядо умря, и най-вече медицинските сестри. Опитах се да си представя лицето на жената, която влезе при дядо с хапчетата, но колкото и да се напрягах, чертите й не излизаха детайлно.

Точно сега с удоволствие щях да дам част от наследените милиони, само и само да можех да зърна пак тази жена.

От всичко най-много имах желание да се прибера в „Удсвю“, да извадя химикалката и да я използвам отново. Имах нужда от суперсилите си. Може би те щяха да ми помогнат и за паметта. Но отдавна вече бях наясно, че имам нужда от помощ. И тази помощ трябваше да е от някого, на когото можех да разчитам.

Тъй като беше посред нощ, трябваше да извървя пеша целия път до „Джулиард стрийт“. Спалнята на Маргарет се намираше на втория етаж и гледаше към улицата. Двама души, които вървяха ръка за ръка, ме изгледаха, когато спрях пред двора и погледнах нагоре. Изчаках двойката да отмине, взех една малка шишарка и я хвърлих към прозореца. Отклони се с няколко метра, вместо това уцели стената.

Намерих нова шишарка, прецених тежестта й, опитах се да пресметна разстоянието, преди да я хвърля. Този път бях по-точна и стената издаде лек пукот, преди шишарката да падне на земята.

Появи се светлина. Скоро след това прозорецът изскърца. Сънената Маргарет, с коса, хвърчаща във всички посоки, погледна навън. Помахах й, опитах се да се усмихна.

— Джули? — попита Маргарет със сънлив глас. — Какво правиш?

— Здравей, Маргарет. Имам нужда да поговоря с теб.

Маргарет ме погледна.

— Сега?

— Да.

— Имаш ли представа колко е часът?

— Не. Но трябва да говоря с теб — повторих аз.

Маргарет наклони глава.

— И защо аз ще искам да говоря с теб?

— Знам, че си ми ядосана — отвърнах. — Съжалявам за това, което казах. Не исках да те нараня. Извинявай.

Маргарет, която беше само по нощница, замръзваше на отворения прозорец.

— И имаше право. Има нещо, което се случва. Дойдох тук, за да говоря с теб за това. Имам нужда от помощ. Твоята помощ.

Маргарет стоя и ме гледа известно време. Накрая каза:

— Добре тогава. Изчакай малко, сега ще сляза и ще ти отворя.