Зло наследство (Томас Энгер) читать бесплатно онлайн полную версию книги

60

Сдържах писъка си, опитах се да дишам. Затворих очи.

Измина доста време, преди да успея да го погледна отново. Това, което беше останало от него.

Явно беше минало известно време, откакто бе умрял. Кожата на лицето му беше почти напълно изсъхнала. Очите му бяха хлътнали навътре. Дрехите едва стояха върху него. Но това беше татко. Разбрах го по показалеца му — липсващата горна част. Разбрах го и по якето му — същото, с което беше на видеозаписа. И никак не можех да схвана как така татко се намираше точно тук.

Осветих с фенерчето наоколо. Забелязах кутии и чанти, в които бе имало храна, остатъци от кълки, които беше гризал, дрехи, купчина дърва, няколко пластмасови шишета от вода — всичките празни.

Тук ли е бил през цялото това време?

Опитах се да проследя погледа му. Какво беше гледал точно преди да умре? Главата му бе обърната към огнището. В средата имаше остатъци от въглища, а върху тях — желязна тенджера.

Сигурно беше седнал тук, за да се стопли. Седял е, докато пламъците не са изчезнали, докато тялото му не се е предало. Ако в пещерата наистина имаше някакви целебни сили, както дядото на Хаксли твърдеше, не трябваше ли да успеят да държат татко жив? Или може би той се бе разболял от някаква болест, която дори пещерата не можеше да излекува.

Погледът ми се спря върху една книга, която лежеше под ръката на татко. Изглежда, че я бе пазил до последно. Отидох до него, вдигнах ръката му, опитвайки се да не мисля какво всъщност държа, и взех книгата. Издухах пепелта от нея.

Извадих фенерчето и осветих книгата. Нямаше заглавие. В скута си татко държеше остатък от молив.

Книгата изскърца, когато я отворих. На първата страница пишеше:

Дневникът на Том Мур

Зяпнах от изненада.

И той ли имаше дневник?

Настаних се до него и осветих това, което беше написал. След това прелистих страницата и зачетох:

Сан Роке, 27 април 1996

Когато бях млад, гледах с пренебрежение на тези, които водеха дневник. Дневниците бяха за момичета в пубертета. А ето че сега самият аз стоя с новозакупен дневник с празни страници пред мен. Малко ми е странно да седя тук и да пиша, но може би ще свикна с времето.

Нямам никого, с когото да се осмеля или да поискам да поговоря. Може би някой ден, ако успея да се установя спокойно на някое място, това ще е възможно. Но имам нужда от място, което е само мое. Човек лесно може да полудее, ако държи всичко в себе си. Лудите хора правят глупави неща. Аз не искам да правя глупави неща, въпреки че повечето хора сигурно си мислят, че е било глупаво да си тръгна от „Удсвю Но аз чувствах, че нямам друг избор.

Седмица след като влязох в гората Ухурия, излязох от другата й страна. Заминах за Харингтън. Укривах се известно време, докато не ме наеха на работа на един товарен кораб, който щеше да отплава за Гибралтар. Парите, които изкарах от пътуването, използвах, за да се сдобия с нови документи. Задържах се на пристанището в Гибралтар за няколко дена, след това заминах за Кадис, Марбея, Фуенхирола — места, на които можеше да намериш работа, без да се изисква особено много от теб — език и така нататък. Опитвах се да не се набивам на очи, доколкото беше възможно.

Сега също продължавам по този начин. Живея на различни места, най-вече в мотели, но никога за твърде дълго време. Съмнявам се, че дори някой познат от стария ми живот да ме зърне, ще ме разпознае. Оставих косата и брадата си да пораснат. Непостоянният скитнически живот направи нещо с мен. Промени ме по някакъв начин. Вече мога да усетя, че не съм човекът, който бях. Но в това е целият смисъл. Така ще бъде, така трябва да е.

Изправих се. Намерих няколко клонки и ги поставих в тенджерата. След това взех една купчина вестници, откъснах няколко страници и ги запалих с кибрита, който носех у себе си. Отне ми няколко минути, докато успея да разпаля огъня, но скоро след това огнището беше запалено. Миризмата на пушек изпълни пещерата, но димът се издигаше нагоре, със сигурност щеше да намери някой процеп, през който да излезе навън. Седнах пак до татко. Прелистих бавно всички страници. Видях, че е изписал почти целия дневник. Щеше да ми отнеме много часове, дори дни, да прочета всичко това. А аз нямах толкова време.

Върнах се на втора страница. Видях, че докато е пътувал от град на град, е следял какво пишат за него по вестниците. Само можех да си представям какво е да се скиташ по този начин. Ден след ден, изкарвайки няколко монети, за да можеш да си позволиш храна и подслон, наблюдавайки хората около себе си, но не смеейки да се запознаеш с никого от тях.

Толкова безкрайно самотен.

На следващата страница имаше само една кратка бележка.

Танжер, 29 май 1996

Получих място на един кораб, който ще ме отведе до Северна Африка. Винаги съм искал да пътувам до Африка. Мисля, че трябва да гледам на нещата по този начин, ако искам да оцелея. Сега имам възможността да разгледам страни, които иначе никога нямаше да видя. Това е единственото положително нещо, което намирам, и трябва да се хвана за него. Африка, идвам!

Усмихнах се, прегледах набързо следващите страници. Видях, че известно време се бе задържал в Северна Африка, докато постепенно не се бе преместил на изток, към морето, а след това се беше прехвърлил в Близкия изток. Няколко години беше прекарал в Азия.

Спрях на една бележка, която татко бе написал малко след като бе пристигнал в Китай.

Шанхай, 4 юли 2001

Днес видях как убиха един човек. Случи се в една задна уличка в центъра. Не знам мотива за това, но горкото момче, което беше на не повече от двайсет и няколко години, беше бито и ритано до смърт. Една банда го бе наобиколила. Продължиха, докато не остана и капка съпротивление от негова страна.

Не можех да сторя нищо. Сигурен съм, че ако се бях намесил, щяха да убият и мен. И тогава осъзнах, че независимо къде се намирам, независимо кого срещам, винаги ще има някого, който иска да причини зло на другите. Колкото и да бягам, тайната пещера, за която татко ми разказа, винаги ще е там. Винаги ще е възможно да създадеш нова химикалка.

Странно е, че трябваше да отпътувам толкова надалеч, за да го разбера.

Изправих се. Значи татко също бе знаел за пещерата. Затова беше дошъл тук!

Беше странно да мисля за всичко, което бе премълчавано в семейството ни в продължение на толкова време, за всички тайни.

Любопитството ми се засили още повече, когато прочетох следващите му записки. Случката в Шанхай го бе накарала да обърне посоката и постепенно се бе приближил пак до Европа. Но не пишеше нищо за това къде се намира. Вместо това все повече и повече пишеше колко зле и колко окаян се чувства.

Адана, 15 юни 2003

Недостатъкът на приближаването до Европа е, че всичко струва повече пари. Пътуване, подслон, храна — всичко става все по-скъпо и по-скъпо, въпреки че аз се задоволявам и с най-евтиното. Усещам също, че силите ми отслабват. Отдавна вече нямам същите сили, които имах, когато отпътувах. Мислех, че бактериалната ми флора ще ме предпази за по-дълго време, но сега се чувствам безжизнен. Уморен. Опитвам се да намеря помощ в черната си книга, която ми е помагала много пъти и по-рано. Но не и сега.

Е, надявам се, че скоро ще премине.

Значи татко бе взел книгата, която Джордж Хаксли му бе изпратил. И явно я беше използвал, точно както Хаксли предполагаше.

Прелистих бързо нататък.

Адана, 11 август 2003

Днес разбрах, че съм мъртъв.

Бях в шок, въпреки че знаех, че е възможно да се случи след толкова много години.

Известие за собствената ми смърт.

Значи не е било само лош сън.

Не знам колко пъти почти се бях връщал, колко често съм мислел, че трябва да има някакво друго решение, така че да можем да живеем заедно, всички заедно. Но щеше да бъде твърде трудно и твърде опасно. И тогава никога вече нямаше да мога да си тръгна от тях още веднъж.

Вчера видях едно малко бебе в детска количка.

Беше момиченце с рижа коса и големи къдрици. Когато майка му забеляза, че ги наблюдавам, забърза крачка и продължи да бута количката, като се обърна, за да види дали не ги следвам. Разбирам я добре — вероятно не изглеждах безопасен, облечен в мръсните си дрехи. Но не можех да откъсна очи от малкото дете.

Сякаш гледах Джули.

И за един кратък миг бях отново у дома. Почти можех да усетя мириса на гората Ухурия, на „Удсвю", на хамбара и нивята. Виждах я как лежи там, в количката си под каменното стълбище, и спи. Но след това се сетих за Червената дама и за брат си и отново си спомних защо бях отпътувал. Защо трябваше да замина.

Най-накрая открих къде ще бъда. Няма да го напиша тук, в случай че някой някога открие тези страници, но знам, че веднага трябваше да тръгна натам. Ако има нещо, което разбрах през всичките тези години, то е, че злото е навсякъде и ние не можем да направим много, за да го спрем.

Но аз ще направя и малкото, което е по силите ми.

Мисълта за това, което ще се случи, ме изпълва със сили. Мисля си за живота, който оставих зад себе си, за това, което ми предстои. Мисля за нас, за всичко, което имахме, всичко, което изгубихме.

Господи, колко ми липсват момичетата ми.