Зло наследство

34

Плажът е бял, може би един от най-белите, които съм виждала. Едно куче тича пред мен. Пясъкът е мек и краката ми затъват в него, докато кучето се придвижва леко над пясъка и после влиза в студената вода. След това се обръща и идва към мен с изплезен език.

Някой зад мен вика и се смее силно, но смехът изчезва в шума на пенливото море. И ето ме мен, не, сестра ми, която ме сграбчва отново, хваща ръцете ми и ме изважда от водата. Смеем се и пищим, ръцете ни са сплетени, не се изпускат.

Изведнъж и двете се озоваваме под водата. Изпускаме се и се смеем, докато косите ни се оплитат и падат върху очите ни.

И тогава усещам, че нещо стиска гърлото ми.

Отварям очи и виждам, че е сестра ми. Вкопчила е ръцете си в гърлото ми и стиска с всички сили. Опитвам се да ги махна, но тя е много по-силна от мен. Отблъсквам се с крака от дъното в опит да се освободя, но и това не помага. Тя ме държи здраво, аз се мъча да си поема въздух, преглъщам и се въртя, но е просто невъзможно да се измъкна.

Виждам го в очите й — студени като лед. Това вече не е тя, а друг човек. Боря се с ръце, ритам и се опитвам да разхлабя желязната хватка около гърлото си, но не успявам. Виждам как светлината се приближава някъде отгоре, идва все по-близо и по-близо. И като че ли всичко друго изчезва — звуците, мирисът, чувствата, ужасът. Настъпва тишина.

Невероятна тишина.

Скочих рязко, опитах се да си поема въздух. Опипах гърлото си, огледах се.

Къде се намирах?

Бях в някаква стая. Сама. Лежах в легло, завита с бяла завивка. Стените също бяха бели. Таванът, завесите, всичко, освен подът, бе в бяло. Той беше бежов и лъщящ — направо светеше.

Потърках очи. Главата ме болеше, като че ли бях носила твърде тясна каска. Бях облечена в нощница, която никога преди не бях виждала. До леглото ми, добре сгънати, лежаха дрехите ми.

Как се бях озовала тук?

Опитах се да погледна през прозореца, но беше невъзможно да различа подробности. Някаква мъгла се беше спуснала над очите ми и автоматично затърсих очилата си, преди да се сетя, че ги счупих в гората и след това вече не ми трябваха.

Във всеки случай не и досега.

Слязох от високото болнично легло, облякох се. На нощното шкафче лежеше полицейската аларма, която получих от Джон Мериуедър. И тъкмо си помислих за него, когато на вратата се почука. Нямаше нужда да се взирам, за да го забележа — полицая, когото първоначално смятах за добър и мил към мен, но който всъщност не вярваше и на една моя дума. Този път ми каза нежно „здравей“. Сигурно и това беше някакъв театър.

— Моите съболезнования — каза той скоро след това.

— Благодаря — отвърнах.

Беше странно да благодаря за това, че някой съжалява.

— Спа ли добре?

Опитах се да разбера по тялото си. Всъщност се чувствах по-уморена от всякога. Тялото ми тежеше, коленете ме боляха. Бяха ли ми останали изобщо някакви сили в ръцете?

Прозинах се — високо и дълго.

— Доста си почина — каза Мериуедър. — Може би не е толкова странно, като се има предвид през какво премина в последно време.

— Какво имате предвид?

— Медицинската сестра, с която говорих, каза, че си спала в продължение на осемнайсет часа.

Осемнайсет часа?

Това беше много.

— Все пак мисля, че имаше нужда от това — продължи той с мил тон.

— Мхм — отвърнах аз.

При всички случаи вече нямаше и следа от суперсилите. Всичко, което исках, бе да спя още.

— Къде е дядо? — попитах.

— Изпратен е за съдебномедицинска експертиза.

— Защо?

— Ще се опитат да открият защо и как е починал.

— А, да.

— Но аз бих искал да си поговоря малко с теб за това, Джули. Мислиш ли, че си готова?

Прозинах се така, сякаш челюстите ми щяха да се откачат.

— Можем да опитаме.

Когато с Мериуедър влязохме в същата стая, в която бяхме предния път, един мъж стоеше там и ни чакаше. Той се изправи, като ме видя.

— Здравей, Джули. Казвам се Уилям Гудри. Назначен съм за твой попечител. Съболезнования.

Поех ръката му. Сухи пръсти, отпуснато ръкостискане, като че ли ръцете му бяха мъртви. Мъжът беше дребен и слаб, с коса, сресана настрани. Вратовръзката му беше стегната силно около врата. Една огромна брадавица се подаваше точно под устните му. Зачервените му бузи бяха обръснати наскоро.

— Тъй като все още не си пълнолетна, моя задача е да се занимавам с финансите ти и да те представлявам в различни дела. Като твой попечител нося известна отговорност и за твоите лични условия за живот.

Погледнах го.

— Защо?

— Такива са правилата, Джули, когато човек на твоята възраст няма останали близки, които да се грижат за него. Майка ти не попада в тази категория по разбираеми причини, поне не и при сегашната ситуация. Затова аз и ти трябва да разгледаме някои практически неща с оглед на бъдещето ти. Преди всичко става въпрос за пари.

Гудри отвори куфарчето си с две щраквания. Тъкмо щеше да извади някакви документи, когато Мериуедър вдигна ръка.

— Ще почакаме малко с това — каза той. — Попечителят ти ще остане с нас по време на този разговор, Джули. Искаш ли чаша вода, преди да започнем?

Седнах, поклатих отрицателно глава. Гудри също отказа. Полицаят си сипа вода, отпи една глътка, прочисти гласа си.

— Какво можеш да ми разкажеш за това, което се случи точно преди дядо ти да почине? — започна той.

— Какво имате предвид?

— Говорихте ли за нещо специално? Правихте ли нещо специално?

— Седяхме и разговаряхме.

— И това беше всичко?

— Да?

— А това, за което сте говорили: беше ли нещо, за което на дядо ти му бе трудно да говори?

— Разговаряхме за семейството ни, неща от миналото. Хората не умират от такива неща, нали?

— Не, затова те питам. Той разстрои ли се, развълнува ли се за нещо?

Замислих се.

— Може би малко, но повече беше…

— Какво?

— Не, не знам — отчаян е най-добрата дума, която ми идва наум.

— Защо се е отчаял?

Усещах, че не трябва да говоря за сестра си или чичо си точно в този момент, затова казах просто:

— Беше му тъжно, че нямам някого, който да се грижи за мен.

Мериуедър ме гледаше внимателно. Очите му ме пронизваха, като че ли знаеше, че лъжа. Бързо записа нещо в листа пред себе си.

— Не си му давала някакви лекарства или нещо подобно, докато беше там?

— Аз? Защо ще го правя?

— Просто отговори на въпроса, ако обичаш.

— Не — отвърнах аз и изсумтях.

— Той също не те е молил за това?

— Защо ще го прави?

Мериуедър ме погледна и аз отговорих, преди да ми зададе още въпроси.

— Не, не ме е молил.

— Той приемал ли е някаква течност, или храна, докато беше там?

Поклатих отрицателно глава, но после се сетих, че една медицинска сестра влезе и му даде две хапчета с чаша вода.

Разказах за това.

— Две хапчета? — попита Мериуедър.

— Да, поне мисля, че бяха две. Във всеки случай тя пъхна нещо в устата му и той преглътна.

Полицаят подпря брадичката си с ръка, постави показалеца върху носа си.

— Спомняш ли си коя от медицинските сестри беше?

— Не, всички те изглеждат еднакво в глупавите си престилки.

— Значи не помниш как е изглеждала?

Издишах малко въздух от дробовете си, докато се опитвах да събера мислите си.

— Имаше тъмна коса. Конска опашка. Беше много дребна. Усмихната и любезна като всички други.

— Хм.

— Защо питате това? Означава ли нещо?

Полицаят се поколеба.

— Точно сега не изключваме нищо.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, Джули, че не е сигурно дали дядо ти е починал от естествена смърт.

Седях, мълчейки, и гледах право пред себе си. Появи се топка в стомаха ми.

— Но той не получи ли сърдечен инфаркт, или нещо подобно? — попитах. — Сама видях колко бързо се случи.

— Резултатите от съдебномедицинската експертиза все още не са напълно готови, но да, няма съмнение, че сърцето му е спряло рязко. Точно като при Чарлз Фрогъл.

Погледнах го изненадано.

— Какво имате предвид?

— Има доказателства, които сочат, че учителят ти по природни науки и дядо ти са умрели по един и същ начин.

Зяпнах от изненада. Нападнаха ме разни въпроси, но не можех да продумам и дума.

— Трябва да те попитам и за още нещо, Джули. Знаеше ли, че дядо ти е съставил завещание?

— Така ли?

Мериуедър погледна към попечителя ми, който кимна утвърдително.

— Може би не е толкова необичайно? — попитах аз.

— Не, до известна степен не е. Но във всеки случай ти си посочена като единствен наследник, което ще рече, че наследяваш стопанството, къщата, земята, парите.

Кимнах бавно. Досега не бях мислила точно за тази страна на нещата.

— Все пак може би не е странно — казах предпазливо. — Нали бяхме само аз и той. Почти.

— Така е, но ти знаеше ли, че дядо ти е заможен човек?

— Какво имате предвид?

— Стопанството ви не е много скъпо, поне не изглежда да е, въпреки че е голямо. Но се оказва, че дядо ти е имал повече имущество. Много повече имущество.

И впечатляваща сума пари в допълнение.

— К-какво казахте току-що?

— Дядо ти е бил богат мъж, Джули. И ти ще наследиш 17 милиона лири.