Зло наследство

15

Погледнах надолу.

„Не падай — казах си. — Каквото и да правиш, не изпускай перваза. Има поне пет метра до долу. Ако паднеш долу, ще се пребиеш до смърт.“ Така че стиснах зъби, хванах се колкото може по-здраво, притиснах пръсти в перваза. И се получи, успях да се задържа здраво.

Или поне достатъчно дълго.

Ругаенето по мой адрес и претърсването на стаята бяха приключили, така че предположих, че тези, които бяха влезли с взлом вкъщи, бяха готови. Тъкмо щях да се изкача обратно горе, когато силен порив на вятъра ме залюля и аз изпуснах перваза с едната си ръка. Останах да вися във въздуха, люлеейки се, и междувременно се опитвах да не крещя. След това вятърът се успокои. Не знам как успях, но все още се държах с другата ръка за перваза.

Погледнах дланта си, ръцете си. „Вдигнете ме — заповядах им. — Вдигнете ме, за бога.“ И като по чудо те започнаха да ми се подчиняват. Стиснах зъби, докато забивах пръстите си в перваза, и бавно се вдигнах нагоре. След това се хванах и с другата ръка и тогава вече стана по-лесно. С крака докоснах тухлената стена и сантиметър по сантиметър започнах да се изтласквам нагоре към прозореца, докато не преметнах единия крак през него.

Успях.

Влязох.

В същия момент чух шум от вратата долу. Погледнах през малка пролука в пердето. Двама мъже излизаха от къщата. Бяха обърнати с гръб към мен, но под светлината на външната лампа на стълбището можех да видя, че единият мъж има кръв по ръцете си. Спряха и се огледаха наоколо. Веднага се скрих зад пердето, затаих дъх.

— Хайде — каза единият скоро след това. — Тръгваме.

Погледнах отново. Не видях как изглеждат, освен че единият от тях имаше конска опашка. Косата му блестеше в сребърен цвят.

Влязоха в една кола и си тръгнаха. Бяха твърде далече, за да видя номера или марката на колата.

Гарваните продължаваха да стоят на мястото си и да гледат към къщата. Тринайсетият не се беше върнал. Накараха ме отново да мисля за нещастия, война и смърт. А вън, в коридора, лежеше дядо.

И не мисля, че се движеше.