Зло наследство

41

Беше ми трудно да дишам.

— Трябва да разбереш, Джули, че това е само нещо, което предполагам. Но аз самият съм мислил над това. Аз също имам деца и никога нямаше да мога да ги оставя, не и когато бяха толкова малки, както сте били вие със сестра ти. Трябва да имам изключително важна причина да го направя и единствената причина, за която се сещам и която във всеки случай има смисъл, е да напусна децата, за да ги предпазя да не бъдат наранени или в най-лошия случай — убити. Но съм доста убеден, че е било ужасно болезнено за него да ви напусне. А и на майка ти не й беше никак леко след това.

— Значи казвате, че мама е знаела за всичко това? Че тя също е била съгласна с решението му?

Макдермът кимна.

— Така мисля.

Седях и разсъждавах. Предположенията на професора донякъде имаха логика, но само до известна степен. Трябваше да говоря с мама възможно най-скоро. Въпреки че сигурно щеше да бъде доста трудно.

— Колко деца имате? — попитах.

— Три.

— Къде са сега?

— Дъщеря ми все още е тук, но синовете ми са много, много далеч. Твърде далеч, опасявам се.

— От колко време не сте говорили с тях?

— Четири години и три дена.

Професорът каза това, без да гледа нито часовника, нито календара. Отново сложи очилата си и известно време седяхме, без да казваме нищо. Огледах се наоколо. Видях снимки на семейството — големи и малки, които висяха или стояха наоколо в стаята. На повечето от тях имаше една жена, която навярно беше съпругата на професора. Не се осмелих да го питам къде е тя сега.

— Значи не знаете къде се намират сестра ми и чичо ми?

— Не. Но мисля, че Джим имаше известен контрол над синовете си. Ако предположенията относно теорията му бяха верни, то тогава за Уейн щеше да е от голямо значение дали един ден Том внезапно нямаше да умре. Мисля, че Джим държеше под око чичо ти, за да разбере дали баща ти още е жив.

— Значи ако дядо е разберял, че чичо ми внезапно е станал много по-зъл отпреди, то това е било и доказателство, че татко е мъртъв?

— Именно.

— И установил ли е подобно нещо?

— Нямам представа.

Замислих се пак за дядо, за това, което ми отговаряше всеки път, когато започвахме тази тема: „Баща ти е мъртъв, Джули. Остави нещата такива, каквито са.“

Татко е мъртъв.

Дядо го е знаел.

— Случайно да имате копие на нещо, което дядо е написал?

Макдермът се усмихна. Остави встрани вестника, взе една тетрадка и ми я подаде. Погледнах заглавието на корицата. „Генетична магия“.

— Вземи я, скъпа Джули. В известен смисъл тя е повече твоя, отколкото моя, тъй като става въпрос за рода ти.

Професорът се усмихна. Взех тетрадката с благодарен поглед.

— Мога да направя копие в училище и след това да я върна.

— Не се притеснявай. И без това знам всичко наизуст.

Той отново се усмихна.

Още една мисъл изскочи в ума ми.

— Знаете ли кой е бил първият?

— Какво имаш предвид?

— Първият, който е придобил тези способности. Нали трябва да са произлезли отнякъде?

— Да, разбира се, Джули. Всичко има своето начало.

— И своя край?

— Да. Но мисля, че според дядо ти най-големият въпрос от всички бе как всеки близнак от една двойка става или добър, или лош — на този въпрос все още няма отговор. Освен ако Джим не го е открил на стари години, за това не знам нищо, но в такъв случай мисля, че може би щеше да ми спомене нещо. Въпреки че в последно време не поддържахме много контакт.

— Но тогава дядо също трябва да е имал брат близнак? Освен ако татко и чичо не са наследили способностите си от майка си?

Професорът пак се усмихна.

— Имаш остър ум, Джули. Да, така е, дядо ти е имал брат. Карл.

Още един роднина, за когото не съм знаела нищо!

— И те ли са били близнаци?

Макдермът кимна.

Мислите ми отново запрескачаха. Не си спомнях да съм виждала още един дядо нито на снимката от сватбата, нито на другите снимки от малкото кожено куфарче на дядо.

— Тогава какво се е случило с него? Той ли е бил лошият от двамата? И те също ли са имали родители, които са били добри или лоши?

— Разбирам, че имаш много въпроси, Джули — отвърна професорът и се изкашля. — Не е лесно човек да възприеме всичко това.

— Но не знаете ли какво се е случило?

— Знам. И всъщност никак не ми се иска да ти разкажа това, но сега, след като Джим е мъртъв, няма друг, който може да го направи. А и знам какво е да си любопитен.

Професорът пак се изкашля и взе един смучещ бонбон от пликче на бюрото. Предложи и на мен, но аз отказах.

— Братът на дядо ти е мъртъв. Умрял е преди много години. Мисля, че е станало веднага след войната.

Макдермът наведе глава, взе една химикалка и започна да я върти между пръстите си.

— Какво се е случило?

Макдермът се загледа в мен. След това каза:

— Дядо ти го е убил.