Зло наследство

31

Седнах върху тоалетната, опитвайки се да накарам сърцето си да забие отново с по-спокоен ритъм.

Господи!

Държах се лошо с Маргарет. С Маргарет! И въпреки че тя също не беше особено добра към мен, почти се разтрепервах при мисълта за случилото се. Особено защото ми хареса чувството в онзи момент, а и защото като че ли очаквах с леко нетърпение следващия път, когато щеше да се случи отново. Разбира се, надявах се да е с някой друг, не с Маргарет.

През останалата част от деня с Маргарет се избягвахме. След училище се настаних отново в библиотеката и проверих дали не съм получила имейл. Изненадах се, когато видях, че вече имам отговор от професор Макдермът.

Този път се огледах добре, излизайки от училище. Всички таксита, всички мъже изглеждаха подозрителни, но дори с новото си суперзрение не виждах някого със сребриста коса. Въпреки това нещо ми подсказваше, че тези, които искаха да ме хванат, ме наблюдаваха по един или друг начин. Може би стояха на разстояние, защото смятаха, че полицията също ме държи под око.

И досега всъщност не бях мислила за това, но те очевидно бяха наясно, че ходя на училище в гимназия „Уедърби“, след като стояха и ме чакаха в такси отпред. Хитър начин да следиш някого. Никой не се съмнява, че едно такси постоянно сменя клиентите си, въпреки че не е толкова обичайно някой да взима такси от училище. Не бе възможно да са планирали, че ще спра колата и ще седна в нея. Значи бяха извадили късмет. Или по-точно — лош късмет, след като по чудо успях да се освободя.

Този път купих билет за автобуса и седнах най-отзад, откъдето можех да наблюдавам кой се качва и слиза. С професора се уговорихме да се срещнем в апартамента му на „Уест Хай Корт Роуд“ в 17 часа. Ако Мартин Макдермът не се беше представил като добър приятел на дядо, никога нямаше да отида в дома на непознат мъж. „Но може би той знае нещо, което ще ми помогне да разбера дядо и семейството си по-добре“ — казах си. Заслужаваше си да опитам.

„Уест Хай Корт Роуд“ минаваше покрай южната страна на „Селсдън парк“ — зелена част в центъра на Холоуей. Една катедрала в края на парка, чието име не знаех, се извисяваше, огряна от следобедното слънце. Не идвах често в тази част на града. Тук живееха всички богаташи. Това можеше да се разбере лесно по сградите, покрай които минавах, колите, които стояха паркирани по улиците. Всичко беше изрядно — колони, черни стоманени огради, течаща вода в различни форми. Единственото, което разваляше идилията, беше големият трафик в следобедния час пик.

Намерих номер 187 на улицата и името на професора върху един от звънците. След малко един женски глас отговори. Представих се, вратата избръмча и аз влязох в двор с павирани пътеки, които бяха заобиколени с жив плет, цветни лехи и прясно окосена морава. Чуваше се приятното ромолене на фонтан.

Влязох във входа. На втория етаж една врата стоеше леко открехната. Предпазливо се вмъкнах вътре, но никой не ме посрещна.

— Ехо — извиках внимателно.

— Направо влизай! — отвърна един слаб, пресипнал глас някъде отвътре. — Аз съм в библиотеката! Върви направо и след това завий наляво. Ще видиш една отворена врата.

Събух обувките си и влязох в зала с изключително висок таван. Стените бяха покрити с картини. Не знаех върху какъв вид дърво стъпвам, но подът беше тъмен и много красив. Минах покрай огромни саксийни растения, кожени мебели, скулптури, от които нищо не разбирах. Беше лесно да се заключи, че професорът е успял в живота. Или може би просто беше наследил всичко това, нямах представа.

Този път се огледах добре, излизайки от училище. Всички таксита, всички мъже изглеждаха подозрителни, но дори с новото си суперзрение не виждах някого със сребриста коса. Въпреки това нещо ми подсказваше, че тези, които искаха да ме хванат, ме наблюдаваха по един или друг начин. Може би стояха на разстояние, защото смятаха, че полицията също ме държи под око.

И досега всъщност не бях мислила за това, но те очевидно бяха наясно, че ходя на училище в гимназия „Уедърби“, след като стояха и ме чакаха в такси отпред. Хитър начин да следиш някого. Никой не се съмнява, че едно такси постоянно сменя клиентите си, въпреки че не е толкова обичайно някой да взима такси от училище. Не бе възможно да са планирали, че ще спра колата и ще седна в нея. Значи бяха извадили късмет. Или по-точно — лош късмет, след като по чудо успях да се освободя.

Този път купих билет за автобуса и седнах най-отзад, откъдето можех да наблюдавам кой се качва и слиза. С професора се уговорихме да се срещнем в апартамента му на „Уест Хай Корт Роуд“ в 17 часа. Ако Мартин Макдермът не се беше представил като добър приятел на дядо, никога нямаше да отида в дома на непознат мъж. „Но може би той знае нещо, което ще ми помогне да разбера дядо и семейството си по-добре“ — казах си. Заслужаваше си да опитам.

„Уест Хай Корт Роуд“ минаваше покрай южната страна на „Селсдън парк“ — зелена част в центъра на Холоуей. Една катедрала в края на парка, чието име не знаех, се извисяваше, огряна от следобедното слънце. Не идвах често в тази част на града. Тук живееха всички богаташи. Това можеше да се разбере лесно по сградите, покрай които минавах, колите, които стояха паркирани по улиците. Всичко беше изрядно — колони, черни стоманени огради, течаща вода в различни форми. Единственото, което разваляше идилията, беше големият трафик в следобедния час пик.

Намерих номер 187 на улицата и името на професора върху един от звънците. След малко един женски глас отговори. Представих се, вратата избръмча и аз влязох в двор с павирани пътеки, които бяха заобиколени с жив плет, цветни лехи и прясно окосена морава. Чуваше се приятното ромолене на фонтан.

Влязох във входа. На втория етаж една врата стоеше леко открехната. Предпазливо се вмъкнах вътре, но никой не ме посрещна.

— Ехо — извиках внимателно.

— Направо влизай! — отвърна един слаб, пресипнал глас някъде отвътре. — Аз съм в библиотеката! Върви направо и след това завий наляво. Ще видиш една отворена врата.

Събух обувките си и влязох в зала с изключително висок таван. Стените бяха покрити с картини. Не знаех върху какъв вид дърво стъпвам, но подът беше тъмен и много красив. Минах покрай огромни саксийни растения, кожени мебели, скулптури, от които нищо не разбирах. Беше лесно да се заключи, че професорът е успял в живота. Или може би просто беше наследил всичко това, нямах представа.

От една отворена врата се процеждаше светлина. Надникнах предпазливо вътре. Един мъж, който трябваше да е Мартин Макдермът, вдигна поглед от вестника пред себе си. Снимката му в интернет навярно беше стара, защото сега браздите по лицето му бяха по-дълбоки, кожата му — по-отпусната, а косата — изтъняла. Очите му изглеждаха стъклени. Мустаците бяха заместени от малки бели косъмчета. Първото, което си помислих, бе, че професорът изглежда сериозно болен…

— Ах, Джули — възкликна той и се изправи, хващайки се за една помощна количка, която се намираше до него. — Извини ме, че не мога да те посрещна на входа. Както виждаш, измъчва ме ужасната болест на Бехтерев[1], така че се радвам, че успя да дойдеш дотук.

Гласът му бе ръждив, но ведър. Той се усмихваше.

— Така — нека те разгледам по-отблизо.

Тръгнах към него.

— Имаш чертите на добрия стар Джим — каза той и въздъхна радостно. — Как е той? Надявам се, че още е жив? Не съм видял името му в некролозите във вестника, а ако има нещо, което следя, това са те, ха-ха.

— Да, да — отвърнах аз, докато се ръкувахме. — Жив е, но не е много добре. Лежи в болницата със счупен гръбнак и съществува известен риск да остане парализиран.

— Но това е ужасно! Как се случи? — попита професорът развълнуван.

Замислих се няколко секунди. След това отговорих:

— Падна по стълбите и се удари.

Професорът направи гримаса.

— Ох, съжалявам да го чуя. Надявам се, че скоро ще е отново на крака.

— Аз също.

— Седни, седни — каза той и посочи един стол пред бюрото си. — Ти и аз имаме доста да си поговорим.

Седнах и се огледах наоколо. Никога не бях посещавала дом като този. Само библиотеката му беше по-голяма от всекидневната ни — със стени, покрити с книги и без каквито и да било прозорци. Пораждаше у мен желание за четене.

— Кажи ми — рече той и седна. — Това за някакъв проект в училище ли е, или нещо подобно?

— Не — отговорих аз. — Искам просто да разбера повече за семейството си. Все пак ние не сме много, както може би ви е известно, а една вечер се замислих, че всъщност не знам почти нищо за дядо. Затова потърсих информация за него в интернет и така открих статията, която сте написали.

— А, така значи. Да, да. Ще направя каквото мога, за да ти обясня теорията на Джим. Искаш ли чаша чай?

— Не, благодаря.

— Бисквити? Някаква друга храна? Сигурно си огладняла след училище?

— Не, добре съм. Благодаря все пак — отвърнах.

— Е, добре. Кажи, ако размислиш. Но относно теорията на Джим… Тя е, в общи линии и доста опростено казано, следната: той смяташе, че близнаците притежават специални качества, които биват пренесени и засилени, ако на един от близнаците също му се родят близнаци. Според Джим в резултат на това накрая бе възможно да се получат едни доста необикновени хора.

— По какъв начин?

— Той мислеше например, че някои близнаци могат да станат много силни. Или слаби — зависи. И имаше предвид не толкова физическа сила — тоест мускулна маса и подобни неща, а че зрението и останалите сетива могат да се засилят или да отслабнат.

Мислех си за снимката на семейството ни. За близначката ми.

Професорът се изкашля в дланта си, след това продължи:

— Примерите, които Джим намери в изследваното семейство, бяха толкова убедителни, че ми беше трудно да си представя, че просто си е измислил всичко това. Както може би ти е известно, аз съм професор по генетика. Винаги съм бил любопитен как хората са станали такива, каквито са, и все още съм удивен от нашите генетични елементи по същия начин, както преди 60 години. Винаги съм имал желание да науча повече.

— Но ако съм разбрала правилно, теорията на дядо има общо и с магия, нали така?

— Е — отвърна професорът, навеждайки се напред, — не смятам, че Джим го мислеше буквално, но няма да преувелича, ако кажа, че той беше обсебен от откритието си. Неколцина твърдят, че цялото ни съществуване е едно чудо. Може би това, че е избрал да нарече теорията си „генетична магия“, е просто израз на, как да го кажа, неговата еуфория.

Кимнах.

— Но мисля, че със сигурност трябва да питаш Джим за това, когато дойде на себе си. Добрият стар Джим беше боец. Постепенно станахме много добри приятели. Спомням си, че беше адски добър в играта на бридж.

— Сега вече не играе.

— Да, да. Бриджът изисква да имаш глава на раменете си. Но знаеш ли, съжалявам за това, което се случи с баща ти. Джим го прие много тежко.

Погледнах го изненадано.

— Знаете ли какво се е случило с баща ми?

— Знам само това, което всички останали знаят или са чули. Че един ден излязъл в гората Ухурия и никога повече не се върнал.

Сведох поглед. Заиграх се с ръцете си.

Значи беше истина.

— Но предполагам, че сега чичо ти се грижи за теб, след като Джим е в болницата, а майка ти е болна?

Вдигнах глава.

— Чичо ми?

— Да?

— Баща ми е имал брат? Или майка ми?

Професорът свали очилата си.

— Не знаеш ли, че имаш чичо?

Въпросите напираха, но не можех да изрека и дума.

— Господи — възкликна професорът шокиран, — какво направих!

— Имам чичо? — попитах отново, но професорът не отговори. — Как се казва той? Къде е?

— Аз, аз не мога…

Изправих се така, че избутах стола назад.

— Моля ви, професоре! — извиках.

Силният ми глас го накара отново да се осъзнае. Въздишайки тежко и дълбоко, той закри лицето си с ръце. Поклати глава. След това отново сложи очилата си и дълго ме гледа. В един момент не бях сигурна дали няма да заплаче, или нещо подобно.

След това въздъхна за последен път.

— Имаш чичо на име Уейн, Джули. Той е братът близнак на твоя баща.