Зло наследство

46

Уейн Мур се показа бавно на отвора на вратата, спря на прага. След това се усмихна предпазливо.

Опитвах се да не го зяпам прекалено много, но не можех да се сдържа. Беше точно като че ли снимката на татко бе оживяла. Косата на чичо ми беше гладка и гъста, сресана назад. Носът му беше чип, скулите — изразителни. Но в очите му имаше нещо странно, нещо, което не можех да си обясня. Може би в начина, по който ме гледаше. Като че ли ме изучаваше с поглед.

— Здравей, Джули — каза чичо. — Най-накрая се срещаме — продължи той, докато все още стоеше на прага. Гледах тъмните му очи. — Откъде знаеше, че съм аз?

Гласът му бе плътен и сипкав.

— Видях те, докато идваше към къщата — излъгах.

— Надявам се, че не съм те уплашил.

Поклатих бързо глава.

— Радвам се.

— Защо не си идвал по-рано? — попитах.

Той се усмихна.

— Чакала ли си ме?

— Само преди няколко дена открих, че имам чичо. Но след това се зачудих къде си бил през всички тези години и защо не си се свързал с мен по-рано.

Седнах на леглото. Опитах се да дишам спокойно.

— Последния път, когато те видях, беше на не повече от една година. А ето че сега стоиш тук — голямо момиче, почти жена.

Той поклати глава, сякаш за да каже „как бързо лети времето“.

— Защо идваш едва сега? — повторих въпроса си аз.

По лицето му пробягна болезнена усмивка.

— Защото не ми беше позволено да дойда по-рано. Баща ми, твоят дядо, смяташе, че няма да е добре за теб един ден да срещнеш някого, който толкова много прилича на баща ти. Разбирам го донякъде.

Чувствах се странно. Като че ли наполовина спях, наполовина бях будна. Исках да го попитам за толкова много неща.

— Знаеш ли какво се е случило с татко? — започнах аз. — И със сестра ми?

Чичо Уейн направи една крачка навътре в стаята.

— А, значи си разбрала и за Джуди. Е, Джули, не е лесно да се проумее, дори на мен ми е трудно. Брат ми много ми липсва. Само мога да си представям колко много ти е липсвал на теб баща ти. Не минава и ден, без да си мисля какво се е случило с него.

— Значи не знаеш?

Той поклати глава и въздъхна.

— Искаше ми се да мога да ти дам друг отговор, Джули. Знам само, че си тръгна от „Удсвю“ в нощта срещу Нова година преди петнайсет години и никога не се върна.

Закимах бавно, опитвайки се да мисля.

— Ами сестра ми? Знаеш ли нещо за нея?

Уейн въздъхна отново.

— От това, което видях, сестра ти беше специално дете. През нощите пищеше ли, пищеше. Според татко била обладана от нещо, не знам какво, но знам, че я преглеждаха в болницата. Какво се случи с нея след това, е трудно да се каже, защото Том изчезна, с майка ти постепенно стана невъзможно да се говори, а татко, той… — Уейн отмести поглед за секунда. — Дядо ти не искаше да каже нищо. След като Том изчезна, той не искаше да има нищо общо с мен.

— Защо?

— Защото мислеше, че вината е моя.

Не казах нищо, само чаках да продължи.

— Беше убеден, че съм заплашил брат си по някакъв начин, че той се е уплашил и затова е заминал. Но това не беше така.

— Но защо тогава го е мислел?

Уейн пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Защото аз също бях специално дете, когато бях малък. Защото като деца с Том постоянно се биехме. Мама и татко смятаха, че аз искам да нараня брат си, но това изобщо не е истина. За бога, всички братя се мразят в определен момент. Карат се и се бият.

Той ме погледна и видях колко огорчен и ядосан стана, говорейки за родителите си, и най-вече за баща си.

— Чух, че ти също си бил изпратен в болница като малък. Че си премазал пръста на татко с чук, когато сте били малки.

— Аз също съм чувал тази история — каза той и пак се усмихна леко. — Но не си спомням подобна случка. Ако трябва да съм честен, мисля, че Том сам нарани пръста си. Не уцели един гвоздей или нещо подобно. Като малки се биехме през цялото време, играехме и експериментирахме с всевъзможни странни неща.

Отново кимнах, опитвайки се да разбера дали говори истината, или не.

— Но е вярно, че аз също се озовах в болница. Дължеше се повече на това, че бях способен да правя някои неща, които не можех напълно да обясня. Всички се страхуват от това, което няма обяснение, нали знаеш.

— Какво имаш предвид под „някои неща“?

— Както казах, доста трудно е да се обясни, но ще опитам, доколкото мога.

Чичо Уейн се приближи с още една крачка.

— В училище имаше някои деца от класа ми, които ми се подиграваха и ме дразнеха. Един ден разказах на целия клас, че веднъж Алберт — едно от момчетата, които ме измъчваха, е счупил ръката на брат си нарочно. Никой, дори и аз, не разбираше как мога да знам това. Просто го знаех.

„Точно като мен“ — помислих си и зяпнах от учудване.

— За кратко време се повториха няколко подобни епизода. В училище бях от учениците, които не можеха да четат и пишат толкова добре, а госпожица Буш не криеше, че е изгубила търпение спрямо мен. Един ден, докато четях на глас пред класа, тя ме имитира, защото беше много разочарована, че буквите се разместваха пред очите ми.

— Значи и тя те е тормозила?

Той кимна.

— Какво направи тогава?

— Разказах на всички защо иска да се раздели с мъжа си. Вероятно можеш да си представиш шума, който се вдигна в училище, когато разбраха, че причината за раздялата е директорът и че двамата са имали тайна връзка. Никой не знаеше за това, освен мен. Въпреки че всъщност и аз изобщо не го знаех.

Усмихнах се леко, можех да си го представя. Нали самата аз бях преживяла нещо подобно.

— Така че може да се каже, че нещата се насъбраха. Родителите на Алберт бяха против мен, госпожица Буш и директорът се опитаха да ме изхвърлят от училище и след много размотаване бях изпратен в болницата за изследвания.

— Чак в болницата! — възкликнах аз, като междувременно се опитвах да не звуча твърде заинтересована.

— Хората смятаха, че съм опасен. Дори родителите ми мислеха така. Така че заради това бях изследван обстойно. Ако трябва да съм честен, дори приемах силни лекарства. Разнасяха ме насам-натам, защото така и не разбраха какво ми имаше. Но трябва да кажа, че никога не се бях чувствал болен. Просто малко по-различен. И всъщност толкова ли е лошо да си по-различен?

Загледах се в него за момент, след това поклатих глава. Все повече и повече звучеше като мен.

— Колко дълго трябваше да стоиш в болницата?

— Дълго. Никога не разбраха какво беше сбъркано в мен. Мразех ги — всички хора, които ме преглеждаха, пипаха, бодяха със спринцовки. Те станаха моите врагове, защото усещах, че не ми желаят доброто. Много хора напускаха стаята ми със сълзи в очите, ако мога да се изразя така, след като бях разкрил тях и техните най-големи тайни.

Чичо Уейн се подсмихна.

— Постепенно разбрах, че ако исках един ден да изляза оттам, трябваше да се държа по друг начин.

— Как го направи?

— Научих се да се владея, оставих ги да ме изследват. Гълтах хапчетата, които ми набутваха в устата, и постепенно ме обявиха за достатъчно здрав, за да ми разрешат да опитам пак да се приспособя в обществото. Но бях пропуснал много учебни години и въпреки че бях достатъчно възрастен, за да започна работа, никой не искаше да ме назначи заради миналото ми.

— Тогава какво направи?

— Дойдох тук. Поздравих баща ти, но той ме погледна така, сякаш бях самият дявол.

Кимнах замислено.

— Преди колко години стана това?

— Малко повече от петнайсет години.

— Какво? — зяпнах аз.

— Баща ти изчезна малко след като излязох от болницата.

— Но…

Уейн вдигна ръка, за да ме спре.

— Знам какво си мислиш. През цялото изминало време аз също размишлявах дали татко нямаше право, че има нещо сбъркано в мен, след като Том толкова се страхуваше, че ще навредя на него или на вас, децата. Но така и не стигнах до някакво заключение. Никога не съм искал да нараня някого, най-малко хората, които обичам. Яростта ми беше насочена само към онези, които ми желаеха злото.

Кимнах, опитвайки се да осъзная всичко, което чичо Уейн ми разказа. Явно беше дошъл на Коледа преди петнайсет години, както дядо бе написал в дневника си. И навярно дядо бе мислил, че Джуди е като Уейн по един или друг начин, че тя е наследила лошите гени, особено след като беше стъпила върху онова стъкло, без да започне да кърви след това.

Дядо се бе страхувал. Татко се бе страхувал. И двамата се бяха страхували, че Уейн ще направи същото, което братът на дядо бе направил? Че ще се опита да се сдобие с химикалката?

Или може би Уейн не знаеше нищо за нея?

Не исках да го питам за химикалката, след като тя се намираше в раницата. Не бях сигурна, че мога да се доверя на чичо за всичко, което ми разказа. Поднесе ми история, която беше лесна за разбиране, но аз не го познавах. Не знаех почти нищо за него.

— Въпреки че досега не съм бил част от живота ти, Джули, това не означава, че не ме е било грижа за теб.

Не знаеш какво беше да ме държат далеч от хората, към които принадлежах.

Изучавах го.

— Откъде знаеше, че съм тук? — попитах.

— Реших да пробвам — отвърна той и се усмихна отново.

— Много хубаво си облечен — казах аз и посочих сребристия му костюм.

— Благодаря.

— Богат ли си?

— Ха-ха. Не, не съм особено богат, но исках да изглеждам добре, когато те срещна за първи път.

„Той има отговор на всичко“ — помислих си. И май започвах да разбирам какво видях в очите му. Беше хитър.

И това малко ме плашеше.

— Но интересуваш ли се от пари? — попитах го аз.

— Защо питаш това?

— Сигурно си разбрал, че аз съм наследница на баща ти.

— Да, чух. Нищо от това не ме интересува. Нещото, което исках от него, той ми отне преди много време.

— Значи не е проблем за теб, че аз ще получа всичките му пари?

— Напротив, радвам се, че ще ги вземеш. Но ги използвай за нещо разумно, нещо, което ще е за твое добро и доброто на други хора.

Това беше добра идея.

— Но причината да съм тук, Джули, е, че искам с голямо желание да ти направя едно предложение.

Той си пое въздух.

— Ще ме направиш изключително щастлив, ако дойдеш да живееш при мен, вместо при някое непознато семейство, което социалните служби ще ти намерят.

Уейн протегна ръце пред себе си.

— Знам, че ти идва изневиделица, и не очаквам да отговориш сега. Нито да кажеш „да“ в някакъв срок. Искам просто да знаеш, че съм тук за теб и че с удоволствие бих те опознал, ако и ти имаш желание. Бяхме разделени твърде дълго, Джули.

Не знаех какво да отговоря, така че не казах нищо. Размишлявах дали мога да му се доверя, или не.

— Но защо попечителят ми не знае за теб?

— Какво имаш предвид?

— Когато дядо почина, попечителят ми ми каза, че нямам останали близки, които да се грижат за мен. Никакви роднини. Но името ти трябва да е записано в регистъра за раждания, нали? Попечителят ми не спомена нищо и за сестра ми.

— Може би татко ни е изтрил, не знам. Невероятно е колко неща могат да се направят, ако човек има малко пари.

— Но ако е така, защо го е направил?

— Той правеше всичко възможно, за да ни държи далече едни от други. Но не знам, Джули. Знам само, че семейството е важно, може би най-важното нещо на света. Нека не подминаваме тази възможност. Сигурен съм, че можем да си прекараме добре, ако само имаме желание за това.

Поех си дълбоко въздух и въздъхнах.

— Имам нужда от малко време, за да премисля всичко това. А и скоро ще е погребението и така нататък.

— Разбирам.

— Къде живееш, между другото?

— В едно малко крайбрежно градче, недалеч оттук. Казва се Шормаут.

Шормаут.

И изведнъж разбрах какво си мисли. Като че ли парчетата от пъзела се подредиха точно пред очите ми. И тогава видях, че чичо Уейн също го разбра.

— Упс — възкликна той. — Може би беше глупаво от моя страна да го кажа.

Затегнах хватката си около раницата, отдалечих се на една крачка от него. Той ме гледаше със студен поглед.

Похитителите — тези, които убиха Чарлз Фрогъл, тези, които убиха дядо, бяха работили за чичо ми през цялото време. Сега той бе дошъл да ме хване. Сега, когато бях затворена в собствената си стая. Защото искаше да се сдобие с химикалката точно както брата на дядо. Защо този предмет беше толкова важен?

„Нали знаеш — казах сама на себе си. — Знаеш какво прави с теб тази химикалка, какви възможности открива.“

Чичо Уейн нямаше да я получи.

Нямаше да успее да ме хване.

Трябваше да събера всичките си сили и да мисля. Да открия някакъв начин да избягам навън.

— Можем да го направим по лесния начин, Джули, или да те заболи. Зависи от теб. Къде е химикалката?

Сграбчих още по-здраво раницата, направих голяма крачка встрани, покатерих се на перваза и отворих прозореца.

След това скочих.