Зло наследство

„Удсвю“, 18 август 1946

За първи път в живота си си купих дневник. Това има своето просто обяснение. Вчера преживях нещо, което не мога да разкажа на друг човек. Никой няма да ми повярва.

Тази нощ не успях да спя кой знае колко. Лежах и си мислех какво ще направя с нивата. Мислех си, че татко не бива да се предава, въпреки че от доста време се опитва да накара нещо да порасне от земята ни. Но чувствах, че съм прав — че трябва да копаем по-надълбоко в почвата, да махнем всички плевели оттам и чак тогава да опитаме отново.

Лунната светлина влизаше през прозореца ми и осветяваше цялата стая. Реших да стана. Навън нивата бе окъпана в златиста светлина. Не знам защо, но реших да изляза навън в студената нощ, въпреки че преди никога не го бях правил. Но сега чувствах, че трябва да съм там. Може би за да разуча по-добре нивата, не знам.

И тогава се случи.

Изведнъж над мен се появи един червеникав облак — облак, който, подобно на медуза, плуваше в дълбокото черно море там горе. Никога преди не бях виждал нещо подобно. Беше толкова красиво. Толкова магично. Тъкмо щях да събудя другите, за да могат и те да го видят, когато забелязах, че нещо светеше от земята в нивата. Светлината беше същата като тази в небето. И най-странното беше, че сякаш ме изкушаваше да отида по-близо. Колкото повече се приближавах, толкова по-силна ставаше тя.

Скоро след това стоях точно над чудната светлина. И не можах да се стърпя. Трябваше да разбера какво е това. Взех една лопата от хамбара и започнах да копая чак докато не видях откъде идва светлината.

Идваше от един продълговат предмет, приличащ на химикалка или молив, само че малко по-дебел от тези, които използваме в училище. И въпреки че това нещо беше като нажежено, аз го взех. Не беше горещо, беше приятно да го държа. Първоначално червената светлина ме заслепи, но постепенно отслабна. Танцуващите ивици по небето също избледняха и изчезнаха. След това светлината напълно се скри.

Попитах и други хора дали са видели същата светлина през нощта, но никой не разбра за какво говоря. Не мога да си го обясня по друг начин, освен че това, което наблюдавах, е било северно сияние, въпреки че живеем далече от северните райони, където подобни феномени са по-обичайни и цветовете — по-различни.

Както и да е — когато светлината изчезна, изскочих от дупката и побързах да я заровя.

Другото странно нещо е, че днес почвата в нивата изглежда по-свежа. Или във всеки случай по-плодородна. Нещо стана там, сигурен съм. И аз ще открия какво.

„Удсвю “ 26 август 1946

Седя и се усмихвам. Въпреки че татко беше зает, успях да го накарам да дойде с мен в нивата. Изражението на лицето му не може да се опише.

Когато пристигнахме до малкото парче земя, с което бях експериментирал през последната седмица, татко щеше да припадне от изненада. Никога преди не бях виждал някого да зяпа така. Той стоеше зашеметен и гледаше втренчено в земята, от която се подаваха няколко миниатюрни стръка — свежи и зелени. Репичките, които бях засадил, стояха плътно разположени една до друга.

Татко затвори уста име дари с най-широката усмивка, която някога бях виждал. Не мисля, че някога е бил по-щастлив.

„Удсвю 9 септември 1953

Всичко е по-различно сега — въздухът, звуците. Всичко върви по-бързо. Странно е как нещата могат да се променят. Сигурно и аз съм различен. Щеше да е учудващо да не съм.

Имам няколко идеи как можем да подобрим земеделието, да оправим почвата и да се сдобием с по-големи реколти. Трябва да разчистим повече терен, да използваме изкуствен тор, да вземем повече животни, да се развиваме лека-полека така, че постепенно да можем да продаваме някакви стоки. Татко смята, че това е добра идея. Мама плаче. Както обикновено.

Но това, което мисля да направя първо, е да разгледам по-внимателно предмета, който намерих. Не успях да го направя, преди да замина, но често се усещах, че жадувам за него. Трябва да е изключително специален, след като светеше толкова силно в нивата през онази нощ и почвата стана толкова плодородна оттогава. И след като… Карл полудя заради него.

Във всеки случай има нещо особено в него.

И сега ще разбера какво.

„Удсвю“, 14 септември 1953

Толкова е странно пак да съм тук, в стаята си, след всичко, което се случи. Като че ли беше вчера, а всъщност изминаха седем години.

Седем години.

Седем дълги мъчителни години.

Мисля, че трябва да напиша какво се случи, за да стане малко по-разбираемо. Може би така кошмарите ще изчезнат от сънищата ми.

Спомням си, че още не бях заспал. Лежах и си мислех защо във вестниците не пишеше нищо за северното сияние, когато подът пред вратата на стаята ми изскърца. На прага стоеше Карл. Надигнах се от леглото.

— Какво има? — попитах го. — Защо се промъкваш така?

Карл не отговори. Влезе в стаята ми с безшумни стъпки.

— Къде е? — каза той.

— Кое?

— Знаеш за какво говоря. Предметът, който откри. Къде е той? Искам да го видя.

Гласът на Карл беше по-мрачен и груб от обикновено. Не звучеше като себе си.

— Сега ли? — попитах.

— Да. Къде е?

Карл не изчака да му го покажа. Вместо това започна да мести книги, дрехи, отвори чекмеджетата и изхвърли всичко, което имаше в тях. Изправих се от леглото. Карл продължи да търси и в най-долното чекмедже откри кутийката, която бях направил за химикалката. Очите му заблестяха, когато я отвори, и най-вече когато извади химикалката. Но това беше прекалено.

Вкопчих се в него, взех химикалката и го изблъсках. Помолих го да излезе, но преди да успея да реагирам, Карл вече се бе нахвърлил върху мен. Опита се да изтръгне химикалката от хватката ми, но аз я държах здраво. Засили се да ме удари, но аз отскочих назад. Той се вбесяваше все повече и повече. „Дай ми я! “ — викаше постоянно, но аз отказвах да му я дам.

Карл хвана ръцете ми и така останахме, вкопчени един в друг, мерейки силите си. И аз, който винаги съм бил по-слабият от двама ни, не можех да проумея защо изведнъж ми беше толкова лесно да държа брат си на разстояние. Същевременно нещо странно се случваше с мен. Като че ли можех да виждам и чувам мислите му — какво бе решил да направи, ако се сдобиеше с химикалката. Щеше да я използва, щеше да ме отстрани от пътя си завинаги, да изтича до кухнята долу и да вземе един нож. След това щеше да забие ножа дълбоко в корема ми и нямаше да спре, докато не си поемех последен дъх. Видях го!

„Това няма да се случи — помислих си. — Карл е луд, това не е моят брат, той се е побъркал напълно.“ Междувременно Карл се бе сдобил с нови сили и се опитваше да извие китката ми към себе си.

И тогава всичко се случи светкавично. Карл ме бутна назад, аз се препънах в една от книгите, които беше съборил, и паднах на земята заедно с него. Сгромолясахме се силно върху дървения под — първо аз, после той.

Спомням си, че задържах дъха си и стегнах тялото си, защото Карл щеше да падне върху мен. И когато това се случи, като че ли всичко замря. Карл изстена, очите му се разшириха и аз усетих, че химикалката се е забила в корема му. Брат ми лежеше с цялата си тежест върху мен, а очите му се навлажниха и заприличаха на стъкло. Опита се да диша, но едва успя да си поеме въздух — първо бавно, след това все по-бързо и по-бързо, а междувременно подът под нас се покри с кръв.

След това той спря да диша. Очите му натежаха, опита се да каже нещо, но от устата му не излязоха думи. Накрая се отпусна върху гърдите ми.

Успях да върна химикалката в кутийката, преди полицията да дойде. Сложих я в чекмеджето под няколко листа, затиснати с друга кутия. Знаех, че следователите ще търсят оръжието, с което убих брат си, затова намерих един нож с подобна дебелина и го натопих в кръвта. За мое най-голямо облекчение така и не ми зададоха въпроси — нито полицията, нито адвокатите. А и за какво всъщност да ме питат? Аз бях направил самопризнание. Освен това никой нямаше да ми повярва, ако бях свалил картите на масата. Така че реших да оставя истината само между мен и брат ми.

Не знам как мама и татко успяха да ми простят. Може би просто не могат да понесат мисълта да изгубят и двама ни. Въпреки това всеки ден, всеки час виждам в очите им скръбта, която никога не изчезна.

Може би ми помогна малко, че написах това. Не знам. Надявам се. Надявам се, че сега ще ми е по-лесно да спя.

„Удсвю 17 септември 1953

Бързо разбрах, че все още има нещо странно покрай химикалката. Когато извадих кутийката, която бях направил по-рано, и я разгледах отблизо, забелязах, че някаква фигура е прогорена в дървото. Беше скорпион. И веднага разбрах какво се бе случило, въпреки че не можех напълно да го осъзная.

Кутията, която затискаше кутийката с химикалката, имаше абсолютно същия знак на дъното. Листовете помежду им също бяха прогорени. Колието на баба, което се предаваше от майка на дете безброй поколения наред и което се намираше в горната кутия, по някакъв начин беше влязло в контакт с химикалката. Почти като че ли се бяха привлекли взаимно. Как иначе можеше да се появи абсолютно същият знак?

„Удсвю 20 септември 1953

Богат съм.

Или поне се надявам, не съм. Само трябва да го направя както трябва. Но първо искам да разкажа какво преживях. Толкова е ненормално, че едва го проумявам.

Написах „ПАРИ“ с химикалката, но вместо да се случи нещо с мен, този път на листа се появи карта. Тя ме изведе в гората Ухурия. Вървях все по-навътре и по-навътре, докато не се уверих, че съм разчел картата правилно, и не стигнах до мястото, до което ме отвеждаше тя.

И там, дълбоко в една пропаст, лежеше мъртъв човек. Беше лесно да се установи, че е мъртъв от доста време. Можех да видя черепа му. Когато проверих дрехите му, за да разбера дали има някакви документи за самоличност, вместо тях открих това, което бях пожелал.

Пари.

Веднага схванах, че монетите са стари и редки, че най-вероятно струваха цяло състояние. Така че ги взех със себе си.

Когато се върнах в цивилизацията, не можех да се правя, че нищо не е станало. Трябваше да съобщя за намереното тяло. Мисля, че ще напишат нещо за него в „Холоуей Диспеч“ след ден-два. Но за монетите не споменах нищо.

И така.

Сега ще изляза да погледам тъмните облаци, които са надвиснали над Холоуей. Като че ли цялата светлина на света е изчезнала. Има нещо странно и покрай тях — не се движат.