Зло наследство

59

— Трябва ми кръв от теб.

— Какво?

— Кръв. Трябва да се смеси с останалите неща.

Погледнах го и зяпнах от учудване.

— Искаш да се порежа сама?!

— Аз също мога да го направя, ако на теб ще ти е трудно. Достатъчни са няколко капки.

Той се приближи към мен с ножа.

— Н-не, не, сама ще го направя — казах аз и взех ножа, прекарах ръка по острието. Беше много остър. Мъжът се обърна и продължи да стрива билки.

— Започна да става достатъчно топло.

Затворих очи и приближих острието към дланта си, стиснах зъби. Скоро след това кръвта се появи.

— Чудесно!

Взе дланта ми и изстиска няколко капки кръв в хаванчето.

— Това ли е всичко?

— Не. Сега е мой ред.

Той взе ножа и на свой ред поряза ръката си.

— 3-защо и твоята кръв трябва да участва? — попитах.

— Защото моите способности ще ти бъдат от помощ — отвърна той. — Ти не си правила подобно нещо преди.

Изстиска няколко капки кръв в хаванчето и разбърка. След това изсипа сместа в желязната тенджера, отиде пак до торбата и извади една малка кутийка и лист. Отвори кутийката и ми показа продълговат предмет — химикалка. Подаде ми листа.

— Напиши това, което искаш да се случи. Твоите най-силни и дълбоки желания и мисли. Когато си готова, ще хвърлим листа в огъня.

— Но тогава той ще изгори.

— В това е целият смисъл. Когато листът гори, освобождаваме написаното на него така, че желанията да могат да бъдат осъществени. Това е красотата на магията с огън. Ако подейства. Затова е много важно да направим всичко по правилния начин.

Пещерата се изпълни с мирис на билки. Той показа химикалката още веднъж.

— Ще заредим тази химикалка и с положителна, и с отрицателна енергия и след това ще използваме само положителната. Ще заключим вътре отрицателната енергия, така да се каже, виждаш ли как горната част на химикалката може да се завърти? — Той показа — завъртя я напред и назад. Кимнах. — Преди да започнеш да пишеш, трябва да завъртиш химикалката на страната, която искаш да използваш. При никакви обстоятелства не трябва да я въртиш в обратна посока. Разбра ли?

— М-мисля, че да.

Той свали тенджерата от огъня и потопи върха на химикалката в сместа, която беше приготвил. След това ми подаде химикалката. Беше приятно да я държа, като че ли бе залепнала за ръцете ми. Завъртях горната част към себе си и написах:

Засили сетивата ми.

Нека не кървя.

Направи ме здрава, дай ми сили.

Не ги оставяй да умрат.

— Добре — каза мъжът. — Така. Сега искам да си представиш това, което си пожела. Кажи си, че си здрава, и си повярвай. Повтаряй си го, докато не се убедиш, че е така. За нищо на света не трябва да мислиш или да вярваш, че ще умреш от кръвоизлив при раждането на децата си, защото иначе точно това ще се случи. Трябва да си мислиш, че ще оцелееш.

Опитвах се да мисля, доколкото можех.

— И се увери, че наистина го мислиш, че не е нещо, което просто изричаш. Положителна енергия! Повярвай в силата на думите и мислите. Протегни ръце нагоре, стегни всички мускули в тялото си, изтласкай потока от сили през главата си и си представи, че цялата енергия, която създаде сега, се освобождава!

Напевният глас на мъжа се връщаше като ехо от стените. Тъкмо щях да затворя очи, за да се концентрирам по-добре, когато една танцуваща светлина влезе през процепа в планината и освети стените на пещерата в червено. Мъжът, който беше тръгнал към кръга, за да пусне листа в жарта, също забеляза пламтящата светлина.

По тази причина не видя къде стъпва.

Препъна се в един от камъните и отвори кръга. Падна напред и не можа да се предпази с ръце. Лицето му се озова в огъня и след не повече от секунда косата му беше обхваната от пламъци. Започна да крещи, опитвайки се да потуши огъня с ръце, но тогава се запали и листът и мъжът го изпусна в пламъците. Същото се случи с тенджерата и химикалката. Всичко попадна в горещата жар.

Скочих, за да му помогна. Свалих връхната си дреха и я увих около ръката му, за да изгася пламъците, но косата му продължаваше да пламти. Писъците от болка отекваха в пещерата. Хванах го за дрехата му и се опитах да го издърпам от огъня, но беше твърде тежък за мен. Междувременно сместа от тенджерата се изсипа в отвора, който водеше до земните недра. Докато дърпах мъжа с всички сили, видях, че той се опитва да стигне с ръка химикалката, която лежеше в пламъците нажежена, сякаш цялата магическа светлина отвън се бе събрала около нея.

С последни сили той се добра до химикалката, изправи се и се хвърли назад към мен, завъртайки се. В момента, в който се строполи до мен, усетих някакъв удар, пробождане. И веднага разбрах какво се бе забило в корема ми.

Химикалката.

Останах без въздух. Свлякох се на колене. Парещата болка пълзеше към корема ми, краката ми. Мислех за децата си. За мъжа си. Децата.

Мъжът пред мен беше заслепен от болката. Вече не можеше да ми помогне. Дори не беше разбрал, че ме е намушкал. Просто взе химикалката и крещейки, се затича в посока на течащата вода.

Болките в корема ми идваха на интервали. Звукът от бързи стъпки и писъци изчезна и бе заменен от плясък на вода някъде в далечината. В огнището дървените трупи пламтяха силно, а червената светлина продължаваше да се плъзга по стените. Танцуващите ивици се насочиха спираловидно към отвора на огнището. Веднага след това нещо в земята под мен започна да трополи. Звучеше като разразяваща се буря с гръмотевици. Звукът се усилваше все повече. Като че ли в земните недра имаше трол, който постоянно прочистваше гласа си. „Вън — казах си. — Не трябва да оставаш тук. Но имаш ли сили да излезеш? Да, трябва да намериш сили. Трябва да излезеш заради все още неродените си деца. “

Изправих се, взех факлата от камъните и осветих с нея наоколо. Търсех процепа в стената, през който бяхме влезли. Трябваше да вървя. Нямах време за губене. Тътенът от недрата на планината ставаше все по-силен и по-силен. Като че ли цялата планина щеше да експлодира всеки момент. С факла в едната си ръка, тръгнах напред наслуки. Правех малки крачки, но болките в корема изцеждаха силите ми.

Не след дълго съзрях светлина, трябваше да сме влезли оттам. И точно в този момент усетих — децата ми бяха на път. Трябваше да потърся помощ, преди да е станало твърде късно!

Излязох. Сгромолясах се. Вятърът се бе усилил. Конят и талигата бяха изчезнали. Но не това ме вцепени, а цветът на небето. Нажежени ивици червена светлина танцуваха над мен и се извиваха по небосвода. Усетих, че светлината ме привлича.

Бавно пак застанах на краката си. „Какво си ти? “ — помислих си, докато гледах втренчено красивата блестяща светлина. В следващия момент пак се чу силен грохот от планината.

Трябваше да продължа да вървя. Положителни мисли. Положителна енергия. Една крачка по-малко.

И тогава в планината зейна дупка.

Събудих се от нещо топло върху лицето ми. Една сърна бе надвесила главата си точно над мен и дишаше.

Първоначално се стреснах, но запазих спокойствие. Все още беше тъмно. Гъстите облаци се бяха спуснали ниско над земята. Сърната направи крачка назад, необезпокоена от моите предпазливи, но шумни движения. Вместо това продължи да ме гледа с влажни блеснали очи.

Надигнах се на лакти. Главата ме болеше, но за щастие, болките в корема си бяха отишли. Явно отново бях „нормална“, тъй като усещах силната болка в тила си, а и сърната не се плашеше от мен.

Сега вече знаех как химикалката бе станала такава, каквато бе сега. Мисля, че ми се изясни и как децата на Верна са получили тези сили, които тя е опитала да придобие сама, откъде е дошла цялата закрила. Химикалката се е забила в корема й точно след като е писала с нея. Листът, върху който е писала, се е запалил, така че всичко написано е било освободено. Не се ли правеше точно така магия с огън?

„Засили сетивата ми. Нека не кървя. Направи ме здрава, дай ми сили. Не ги оставяй да умрат.“ Явно затова не започнах да кървя, когато изскочих от колата в движение, затова се чувствах толкова здрава и силна всеки път, когато използвах химикалката. Също така осъзнах, че всички основни елементи в природата — земя, въздух, огън и вода, са били в близост до химикалката, когато тя е била създадена. Може би това беше причината химикалката да може да призовава природните стихии.

Сърната изпръхтя и кимна с глава, като че ли ми казваше да тръгна след нея. Аз стоях и гледах животното, а то се отдалечи с няколко крачки. След това сърната спря и се обърна пак към мен, направи абсолютно същото движение с главата.

— Какво има? — попитах я с мил глас.

Сърната изпръхтя отново. Тропна в земята и започна да рие с копито.

— Да дойда? Това ли искаш?

Изправих се бавно и я последвах, клатушкайки се. Животното не се уплаши. Само се обърна, видя, че идвам, и след това продължи да се отдалечава от дъба. Прескочи спокойно разпръснатите камъни, в които се бях препънала по-рано.

— Искаш да ми покажеш нещо ли? — попитах.

Животното тръгна към скалата в планината, която беше само на няколко метра от нас. Спря, започна пак да рови с копито в камъните. Отидох точно до сърната. Пипнах я. Погалих меката й, гладка и красива козина. И се сетих за Рудолф. Колко ми липсваше да се увива около краката ми.

— Какво има?

В следващия миг облачната покривка се разпръсна и луната изгря отново. Сърната избяга. Елегантно и грациозно прескачаше камъни и хълмове, а аз стоях и наблюдавах красивото животно. Когато се скри напълно, се обърнах към планината. Лунната светлина очертаваше един голям камък. Пристъпих по-наблизо и поставих ръка върху него.

Бях виждала този камък и по-рано. Видях го в съня си.

И тогава разбрах, че съм пристигнала на точното място. Опитах се да преместя камъка, но той не помръдваше. Бутах го с всички сили, но той оставаше на мястото си.

„Химикалката“ — помислих си. Ако я бях взела със себе си, щеше да бъде много по-лесно. Но тогава сърната нямаше да дойде при мен. Щеше да се страхува от мен. И тогава може би никога нямаше да разбера къде се намира отворът на пещерата.

Поех дълбоко въздух и затворих очи. Опитах се да извикам в себе си последните сили, които имах. Поставих крака между камъните, изритах няколко от тях и след това натиснах пак камъка.

Този път поддаде.

Лека-полека, милиметър по милиметър, успях да го избутам настрани. След това извадих фенерчето от раницата и осветих земята и стените. Въпреки че винаги беше страшно да се вмъкнеш в пещера, този път беше различно. Вече бях идвала тук. В съня си.

С влизането вътре ме посрещна свеж и студен въздух. Камъните, върху които стъпвах, бяха гладки. Правех малки крачки. Звукът от собствените ми стъпки се смесваше с ромоленето на река или поточе в далечината. Плъзнах светлината от фенера по стените на пещерата. Междувременно бавно навлизах все по-навътре.

И тогава го видях.

Един човек седеше там.

Веднага разбрах, че е мъртъв. Седеше с гръб към стената на пещерата. Беше с прокъсани панталони и износени обувки. Направих крачка към него. След това спрях. Осветих го с фенерчето. Имаше яке на червено и черно каре. То също беше прокъсано по ръбовете.

„Не“ — казах си и за момент извърнах поглед.

Не можеше да е вярно.

Не можеше да е той.

Осветих го отново. И като че ли едва тогава осъзнах, въпреки че не разбирах как беше възможно, че в една пещера в планината, далеч-далеч от вкъщи, петнайсет години по-късно съм намерила собствения си баща.