Зло наследство

47

Очаквах твърдата почва, удара, болката.

Но когато стъпалата ми докоснаха земята, не ме заболя. Стана ми само малко неприятно, защото коленете ми се удариха едно в друго и неволно направих кълбо напред, озовавайки се по лице в купчина студена и влажна шума. Отне ми едва няколко секунди да се изправя отново на крака. Изобщо не се интересувах от мократа пръст по дрехите си. Вместо това проверих дали раницата все още е на гърба ми и побягнах към гората колкото можех по-бързо. Там бях в безопасност. Дори не хвърлих поглед назад към прозореца, където навярно стоеше чичо ми и ме наблюдаваше. Тичах, не усещах краката си. Профучавах над пирени и ливади, корени и клони, навлизах все по-навътре и по-навътре в гората.

Спрях едва когато бях напълно сигурна, че съм сама. Единствената ми компания бяха няколко птички, които хвърчаха във въздуха, далеч от мен.

Значи беше истина.

Чичо Уейн беше пълната противоположност на татко. Опита се да ме заблуди, че е добър и ми желае доброто, че ще живея при него и ще започнем начисто, че ще станем семейство. Не смеех даже да си помисля какво можеше да се случи, ако бях отишла с него в Шормаут или ако не бях успяла да се измъкна от стаята си с химикалката.

Мобилният телефон, който Маргарет ми даде, извибрира от джоба на панталона ми. Извадих го и отворих съобщението, което ми беше изпратила.

Забързах се към вкъщи, въпреки че колелото на Глен остана в „Удсвю“ — нямаше да рискувам да го взема. Новата ми резервна „мама“ се зачуди какво съм правила, след като цялото ми яке бе оцапано със засъхнала кал. Разказах й, че съм се препънала и съм паднала в училище, съвсем случайно точно на волейболното игрище — там, където бе ужасно мокро и кално. Вилма кимна бавно и ме изгледа недоверчиво. Не знаех дали ми вярваше, а и всъщност изобщо не се интересувах. Тя не беше майка ми. Никога нямаше да бъде.

— Проблем ли е, ако не вечерям с вас? — попитах. — Ще изляза на кафе, за да се видя с една приятелка.

Вилма се загледа в мен продължително. След това ме погали по бузата и се усмихна.

— Добре. Но в такъв случай трябва да обещаеш, че ще си вкъщи преди осем часа.

— Да, добре — отвърнах аз. — Имате ли някое колело, което мога да взема назаем?

Седнах на маса, разположена доста навътре в единия край на кафене „Тюдор“. Оттам можех да следя кой влиза и излиза. Не беше много светло. Въздухът бе изпълнен с гъст цигарен дим. От един джубокс звучеше приглушена кънтри музика. По-навътре в заведението някой играеше билярд.

Бях подранила, така че извадих от раницата тетрадката с теорията на дядо. Виждайки пак името му, се натъжих, но и малко се ядосах. Едва сега, когато беше мъртъв, чувствах, че съм започнала да го опознавам. Всъщност бе странно, че е решил да покаже теорията си на някой друг. Той, който беше пълен с тайни.

Но може би бе искал да провери дали теорията му е възможна, да я предложи на някого, който е запознат с гените и наследяването им. А освен това професор Макдермът живееше в същия град.

Не успях да прочета нищо, защото Маргарет влезе. Усмихна се плахо и седна срещу мен на масата.

— Каза, че си открила нещо? — попитах я, след като си казахме „здрасти“.

— Да, така е — отвърна Маргарет, взе чантата си и извади от нея няколко листа. — Не знам точно какво означава и кои са тези хора, но може би ти можеш да ми помогнеш?

— Да видим — отговорих нетърпеливо. — Какво намери?

— Ами — каза тя и отметна малко коса от лицето си, — Чарлз Фрогъл е изпратил само един имейл, след като си била в офиса му, и той е бил адресиран до археолог в Индия, с когото е контактувал. Фрогъл разказва за една „находка с потенциално голямо значение“ и пита дали се намират някакви исторически материали относно магическа химикалка, която може да върши чудеса. Но не е получил никакъв отговор.

Докато Маргарет говореше, аз се огледах. Сервитьорката тичаше от маса на маса. Една жена излезе от тоалетната, оправяйки косата си. Плешив мъж четеше вестник и пиеше кафе. Загледах се в него, но той не вдигна поглед.

— След това проверих историята на обажданията — продължи Маргарет. — С изключение на няколко обаждания до чужбина, през този ден е контактувал най-вече с хора оттук.

— С никого от Шормаут?

— Шормаут? Защо питаш за този град?

— Просто ми е любопитно.

Маргарет прегледа списъка си, проследи всички номера с показалец, но поклати глава.

— Не, няма никого от Шормаут.

— Окей. А има ли някого, с когото е говорил повече от веднъж?

— Да. Трима. Единият се казва Кристофър Хъбард — някакъв тип, който е ходил на училище с Фрогъл преди много, много години, но двамата са говорили само два пъти. Предполагам, че са искали да се срещнат пак и са уговорили време и място, защото първият разговор беше много дълъг, а вторият — много кратък.

Маргарет плъзна една снимка по масата. Кристофър Хъбард изглеждаше в началото на четиридесетте. Имаше дълга коса, брада, очила с дебели рамки и бенка под лявото око. „Изглежда съвсем безобиден“ — помислих си, след това се запитах как всъщност изглеждат опасните хора.

— После има някакъв Джеймс Корнуол — професор по естествознание в Оксфордския университет — стар морски вълк, написал цял куп доклади и книги. През въпросния ден са се чули три пъти — първия път към 9:30 сутринта, тоест около час след като ти си говорила с него.

Маргарет отново ми показа снимка, която беше разпечатала. Бе направена преди няколко години, но на нея имаше мъж, който вероятно наближаваше осемдесетте. Браздите по лицето му бяха дълбоки. Косата му — бяла. Беше невъзможно да е убиец.

— Корнуол се е обадил отново няколко часа по-късно. Вечерта също е позвънил на Фрогъл. Не знам по кое време Фрогъл е бил убит, но полицията сигурно е установила това. Ако са свършили добре работата си, сигурно са разпитали Корнуол на каква тема са били разговорите.

— Не бих заложила на това — отговорих кисело. — Значи остава още един човек?

— Да. Една жена. Фрогъл й се е обадил около 11 часа, а тя му е върнала обаждането малко по-късно. Изпратили са си и няколко съобщения, но не можах да се сдобия със съдържанието им. Жената се казва Мария Денч. Не намерих почти нищо за нея, но е спомената във вестник отпреди няколко години във връзка със статия, проучваща какво мислят хората за Олимпийските игри в Лондон.

— Не знаеш ли къде живее, или с какво се занимава сега?

— Не.

Маргарет остави листовете на масата.

— Това ли е всичко?

— Да. Стана ли ти по-ясно сега?

Опитах се да си спомня дали съм срещала някое от имената по-рано, но не се сещах.

— Последната жена — Денч — имаш ли и нейна снимка?

— Да, знам, че имах тук някъде. Чакай малко. Маргарет се разрови в нещата си и извади нов лист на масата. Взех го.

И зяпнах от изненада.

Не можеше да е истина.