Зло наследство

39

До новия ми дом имаше 3224 метра. Знаех, че ще ми отнеме малко повече от 27 минути да стигна дотам, ако вървях спокойно. Покатерих се до новата си стая точно когато градът се събуждаше за живот. Побързах да се мушна под одеялото — меко, приятно одеяло, много по-добро от това, което имах у дома в „Удсвю“. Лежах и гледах тавана. След малко бях „събудена“ от своята временна майка, която ме попита дали съм спала добре, а аз кимнах и се усмихнах. Даже казах, че никога не съм спала по-добре. Аз, която по принцип никога не лъжа.

Облякох се и цялото семейство закусвахме заедно — нещо необичайно за мен. Дори само да помоля някого да ми подаде маслото събуждаше странно чувство у мен. В случаите, когато с дядо се хранехме заедно, седяхме на малка масичка в кухнята и всичко беше на една ръка разстояние.

Слушах с едно ухо за какво си говореха. Разбрах, че мъжът в къщата работи като електротехник, но не бях съвсем сигурна с какво се занимава жена му. Май беше нещо, свързано с дрехи.

По време на закуската ми съобщиха, че някаква жена от болницата им се обадила вчера вечерта, след като съм си легнала. Казвала се Елизабет Фъргюсън. Помолила ме да мина през болницата днес след училище, ако съм имала време. Искала да взема някои от нещата на дядо.

„Родителите ми“ предложиха да ме закарат до училище, но аз благодарих и отказах. Казах, че нямам нищо против да хващам автобуса, въпреки че сега точно това доста се разминаваше с плановете ми. И тъй като знаех, че има 3873 метра до мястото, към което се бях запътила, тръгнах рано.

Докато вървях, мислех за теорията на дядо, че определени качества се предават от близнаци на близнаци и че се засилват от поколение на поколение. Чудех се дали имаше значение какъв е полът на близнаците.

Този път успях да вляза по-бързо при професор Макдермът. Когато изкачих стъпалата, тичайки, той стоеше на прага и ме чакаше. Посрещна ме със съчувствена усмивка.

— Скъпа Джули — каза той. — Моите съболезнования. Ужасно много съжалявам.

Не бях наясно, че смъртта на дядо вече е известна на всички, но може би пишеше нещо във вестника, нямах представа. Макдермът задържа ръцете ми в своите и погледна дълбоко в очите ми.

— Как се справяш, мило дете? Добре ли си?

— Ами да, не е толкова зле.

— С удоволствие бих казал, че се радвам да те видя, и повярвай ми, това е така, но ми се искаше да е при други обстоятелства.

Опитах се да се усмихна.

Направи ми път да вляза. Тръгнах да събувам обувките си, но той ме спря.

— Не се притеснявай за това.

Макдермът забута бавно помощната количка пред себе си.

— Извинете, че идвам толкова рано — казах аз.

— Не, не, няма проблем. Аз ставам винаги рано. Искаш ли чаша чай?

— Да, благодаря. Звучи чудесно.

— Ела, да отидем в кухнята.

Старият мъж беше зле с краката, но въпреки това се справяше добре в кухнята. Сложи вода да заври, извади чай, чаши и захар, а аз се настаних на кухненската маса, която със сигурност можеше да побере чинии и храна за поне двайсет души. Всичко около мен блестеше от чистота.

Най-вероятно имаше чистачка.

— И така — каза той и седна срещу мен. — Какво те доведе пак тук, скъпа Джули?

Извадих снимката на семейството си и я поставих на масата. Професорът сложи очилата си, взе снимката и започна да я разглежда. Тогава лицето му се промени. Като че ли смени цвета си. И аз веднага разбрах, че това не е първият път, когато той вижда тази снимка.

Професорът свали очилата си, остави ги да висят на връв около шията си. Но вместо да каже нещо, се изправи и отиде до печката, свали чайника и изсипа врящата вода в една кана.

— Значи сте знаели, че имам сестра? — попитах.

Професорът се обърна към мен.

— Да.

— И не казахте нищо.

— Не, скъпа Джули, вече бях казал твърде много. Има определени граници за това колко можеш да стовариш върху едно младо момиче за един-единствен ден.

— Не смятате ли, че имах право да знам това?

— О, напротив, напълно убеден съм, че имаш право. Но аз не съм нито баща ти, нито дядо ти, така че не мислех, че аз съм човекът, който трябва да ти разкаже нещо, което самият Джим не искаше да ти обясни.

— Но вие сте разговаряли за семейството ми?

Макдермът кимна, но нищо не показваше, че ще заговори за всичко, което знаеше.

— Как се казва тя? — започнах предпазливо.

— Джуди — отговори той кратко. След това се изправи и отиде до прозореца, като че ли да покаже, че не иска да изрече нищо повече.

— Открих дневника му — казах аз.

— Дневникът на Джим?

Макдермът се обърна и ме погледна.

— Да.

— Чете ли от него?

— Малко — отвърнах аз, без да срещам погледа му. — И там той пишеше за едно нещо, което доста ме учуди. Разказваше за едно момиче, което се е порязало на парче стъкло, но не е започнало да кърви. Разказвал ли ви е някога за това?

Пак вдигнах погледа си към Макдермът.

— Писал е за това в дневника си? — попита той.

Кимнах.

— Да, да — въздъхна той. — В такъв случай мога да ти разкажа всичко.