Зло наследство

17

Колата беше с автоматични скорости, така че единственото, за което трябваше да мисля, бе да я държа в пътя. Въпреки това сърцето ми биеше като лудо, а пулсът ми скачаше всеки път, когато кола се появяваше насреща ми. Страхът, че ще катастрофирам с дядо на задната седалка, не ме напускаше, затова не карах твърде бързо. Все пак по-важно беше да пристигнем.

Когато свих пред входа на спешното отделение в Холоуей, натиснах клаксона силно. Не след дълго дотичаха двама мъже в болнични престилки. Спрях малко по-рязко, отколкото бях планирала, и изключих двигателя.

— Дядо лежи на задната седалка! — извиках аз и подадох глава през прозореца. Един от мъжете реагира незабавно, изтича до вратата и погледна вътре.

— Трябва ни носилка! — извика той.

Другият мъж изчезна и след няколко секунди се появи отново с повече хора. Една жена дойде до мен в момента, в който излязох от колата.

— Здравей, казвам се Луси и съм лекар тук. Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

— Някакви хора нахлуха у дома — отговорих аз. — И след това започнаха да се бият с дядо.

— На колко години е той?

— На седемдесет и седем.

— Как се казва?

— Джим Мур.

— А ти си?

— Аз се казвам Джули. Джули Мур.

— И си го докарала дотук с тази кола?

Кимнах.

— Къде са родителите ти?

Погледнах лекарката за момент, преди да отговоря.

— Баща ми е мъртъв, а мама е в психиатрия. Имам само дядо.

Забелязах, че лекарката ме изучава с поглед, като че ли не беше сигурна дали това, което казвах, беше истина, или лъжа. След това ме погали по главата.

— Добре — каза тя.

— Дядо ще се оправи ли? — попитах, докато го отвеждаха.

Лекарката се обърна към мен и отговори сериозно:

— Ще направим всичко по силите си.

Настаниха ме в една чакалня, докато оперираха дядо. Питаха ме дали искам да ям, или да пия нещо, но аз нямах желание за нищо. Мислех само за дядо, за това, което се случи.

Защо искаха да ме хванат?

Нямаше много неща, които можех или за които знаех нещо, аз дори не притежавах нищо, може би с изключение на…

Не, не можеше да са ме търсили заради химикалката. Нали тъкмо я бях намерила, не бях разказвала на никой друг за нея, освен на Чарлз Фрогъл, а той не се забъркваше с подобни хора.

Стаята, в която седях, беше пълна с хора. Някои бяха сами като мен, други стояха плътно един до друг и се държаха за ръце.

„Мама трябваше да е тук сега“ — мислех си. Тя щеше да ми каже, че всичко ще бъде наред, така, както майките казват на децата си. И знаех, че е лошо да мисля това, но какво, ако дядо не оцелееше? Какво щеше да стане с мен тогава?

Люлеех се напред-назад на стола. От време на време поглеждах нагоре към телевизора, който висеше на стената, но там имаше само новини, които се изреждаха отново и отново.

Основната новина тази сутрин беше, че са се събрали някакви тъмни облаци над град Шормаут, който се намира на около 45 минути път с кола от Холоуей. Метеоролозите бяха изумени, защото сателитните снимки не прогнозираха концентрираната облачна покривка и тъмните облаци.

Може да са емисии от фабриките, казваха неколцина, но никой от експертите не можеше да обясни защо облаците просто стояха там. Нямаше значение дали има вятър, или не. Те не се помръдваха.

Минаха няколко часа, преди лекарката, чиято фамилия се оказа, че е Дженаро, да се върне обратно. Изправих се и тръгнах към нея.

— Как е дядо? — попитах. — Ще оцелее ли?

— Ела с мен — каза доктор Дженаро и нежно хвана ръката ми. Въведе ме в един кабинет, чиито стени бяха покрити с книги, папки и справочници.

Останах права, а лекарката седна зад бюрото си.

— Дядо ти ще оживее, Джули, но ще му трябва време, за да стъпи на краката си отново. Има големи наранявания.

Погледът й беше сериозен.

— К-колко големи?

— Счупил е няколко ребра — нещо, което само по себе си не е толкова опасно. Но далакът му е разкъсан, което ще рече, че има големи кръвоизливи в коремната кухина, значи в стомаха. Може да се наложи да отстраним далака му.

— Т-това опасно ли е?

— Не, не е. Нито пък е животозастрашаващо, че единият му бял дроб е пунктиран. Но има две неща, които не са съвсем добри.

Доктор Дженаро постави ръце на масата пред себе си и сключи пръсти.

— Получил е няколко много силни удара в главата и това е била причината да изгуби съзнание. В допълнение, изглежда, че е счупил гръбнака си.

Погледнах я.

— Какво означава това?

— Означава, че съществува известен риск дядо ти да остане парализиран.

Сведох поглед и известно време се опитвах да асимилирам това, което току-що ми бяха съобщили.

— Парализиран?

— Да. Но все още е твърде рано да се каже колко големи могат да бъдат евентуалните поражения. Той е подут на много места, така че ще трябва да изчакаме да преминат подутините, за да заявим нещо със сигурност. Но има още няколко неща, за които трябва да говорим.

Отново вдигнах глава към нея.

— След като това е било влизане с взлом и някой е нападнал дядо ти, трябва да говорим с полицията.

— Т-трябва ли?

Доктор Дженаро кимна.

— Обадих им се точно преди да дойда при теб, така че те са на път сега. Позвъних и на социалните служби. Това е обичайно действие.

— В такъв случай какво ще стане сега? Ще отида в дом за деца?

— Решението зависи от социалните служби. Бих те посъветвала, след като това е доста сериозно и скорошно, да бъдеш настанена в приемен дом оттук нататък.

— Приемен дом ли?

— Да. При семейство, което доброволно е решило да приема деца или тийнейджъри със сериозни проблеми.

— Значи при някакви напълно непознати?

— Да.

Опитах се да си го представя. Да живея при някого, когото не познавам, някого, който не знае нищо за мен.

— Не — отговорих.

— Какво имаш предвид?

— Не планирам да живея при някого, когото не познавам.

Погледнах я строго. Доктор Дженаро ме наблюдаваше така, като че ли бях малко дете.

— Полицията трябва да чуе за всичко, което се е случило, Джули. Трябва да се опитаме да хванем тези, които са причинили това, нали така?

Закимах бавно.

— Прекрасно. Дядо ти пита за теб.

— Наистина ли? Буден ли е?

Изправих се.

— Поне последния път, когато проверих, беше буден. Ще можеш да му направиш едно кратко посещение, докато полицията и социалните служби пристигнат.

Доктор Дженаро се усмихна.

Тъкмо тръгвах, когато тя ме спря.

— Не знам как си се справила, Джули, но имаш всички причини да бъдеш горда със себе си. Няма никакво съмнение, че си спасила живота на дядо си.