Зло наследство

55

За щастие, днес беше събота, така че не ми се налагаше да бягам от училище. Не че това толкова ме интересуваше, но все пак беше добре да имам едно притеснение по-малко. Не ми пукаше, че трябва да се срещна с Уилям Гудри и новото си приемно семейство в десет часа. Освен това осъзнах, че не съм върнала колелото на приемната си майка, а го оставих в „Удсвю“, но щях да го закарам друг път.

Предната вечер, преди да си легна, проверих разписанията на влаковете и установих, че първият влак за Ривърбенд тръгва в осем часа и четири минути от централната гара в Холоуей. Взех малко допълнителни дрехи и необходими неща като кибрит, фенерче, мобилен телефон и зарядно и след това се измъкнах през прозореца един час по-рано.

По пътя към гарата се усетих, че гледам втренчено хората, с които се разминавах. Имах чувството, че всички знаят за химикалката в раницата ми и че само чакат удобен момент да ми я откраднат. Беше ужасно неприятно, затова заключих кутийката с химикалката, заедно с тефтера и полицейската аларма, в сейфа за съхранение на гарата в Холоуей. Веднага установих колко приятно е всъщност да я оставя. Изведнъж цветовете около мен станаха по-светли. Същевременно обаче започнах и да усещам липсата й.

Във влака открих свободно място до прозореца. Изключих мобилния си телефон, така че да не могат да ме проследят чрез него. Може би щяха да ме обявят за издирване, но реших да мисля за нещата едно по едно.

Беше странно да пътувам по този начин. Като че ли бях на пътешествие. Не знаех колко време ще отсъствам, но бях твърдо решена да остана толкова, колкото се наложи.

Четири часа и петнайсет минути по-късно пристигнах в Ривърбенд. Слязох от влака, намерих една телефонна кабина близо до гарата и потърсих буквата „К“ в телефонния указател.

В Ривърбенд живееха четирима души с фамилията Кар. Намерих номера и адреса на Маделин без проблем. Не ми отне много време да стигна дотам. „Дедуорт Роуд“ се намираше извън центъра на малкото градче и с това ми напомни за Холоуей. Навсякъде имаше ниски постройки, които навярно бяха на няколкостотин години. Повечето от тях бяха каменни. Една тиха река се плъзгаше през центъра на града, подобно на змия.

Спрях пред сградата с номер 33 и си поех въздух, преди да отида до звънеца и да натисна малкото копче, встрани от което пишеше „Кар“. След няколко секунди чух стъпки в апартамента. След това вратата се отвори и едно любопитно лице погледна навън.

Усмихнах се несигурно. Исках да се представя, но нещо в старата жена ме накара да спра. Забелязах, че ме изучава от глава до пети. Погледът й се спря върху косата ми. След това възкликна:

— Ах, ти, пораснало момиче.

— Изглеждаш точно като нея — каза Маделин Кар, докато сипваше чай.

Седяхме в кухнята. Тъкмо й бях казала, че съм дошла, защото търся разяснение относно Червената дама.

— Като кого? — попитах.

— Верна Мур. Жената, която дядо ми е нарисувал. Кимнах предпазливо.

— Знаете ли нещо за нея?

Госпожа Кар се усмихна едва забележимо. Виждаше се, че в мислите си се връща в миналото.

— Дядо ми говореше много за нея — започна тя. — Много пъти разказваше историята как една вечер младата жена с рижава коса внезапно се появила на моравата пред къщата му. Било необикновено преживяване.

— Какво имате предвид под „появила се“?

— Въпреки че онази вечер имало ужасна буря, дядо чул някакви звуци отвън и излязъл, за да провери какво има. И там лежала тя, с ужасни болки и кървяща рана в корема.

Сетих се за съня си, за жената и мъжа в тъмната пещера, за ножа, който той извади точно преди да се събудя. На картината също имаше мъж с тъмни дрехи, който държеше нещо остро в ръцете си.

— Баба ми и дядо ми я пренесли вътре. Разбира се, видели, че е бременна, и се опитали да спасят нея и децата — оказало се, че са две. Но не успели.

Лицето й посърна.

— Погледът на дядо винаги се променяше при разказа за раждането и момента, в който разбрал, че жената и едното дете няма да оцелеят. Същевременно бил много благодарен, че успели да спасят един живот.

— Антъни — казах аз и си помислих за родословното дърво от тетрадката на дядо.

— Да, точно така — отвърна Маделин Кар и кимна изненадано.

— Ако той не се беше родил, мен също нямаше да ме има. — казах аз. — Така че аз също съм много благодарна.

Госпожа Кар кимна и пак се усмихна.

Харесвах усмивката й.

— И така картината била създадена. Дядо ми се опитал да нарисува случилото се през онази нощ според това, което Верна Мур успяла да му разкаже, преди да умре. След това подарил картината на бащата на децата — един мъж на име Глен. След това семействата ни много се сближили.

Госпожа Кар отпи от чая си. Аз също.

— Дядо много се гордееше с картината си — най-вече защото беше от голямо значение за семейството ти. Беше се опитал да нарисува Верна Мур точно така, както мислеше, че тя би искала да се види. С двете деца, жива.

Госпожа Кар се изправи и отиде до печката, а аз пак си представих картината. Беше хубаво, че я е нарисувал по този начин.

— Дядо ми е дошъл тук през лятото на 1993 година, нали така?

Госпожа Кар разбърка тенджерата, която къкреше на котлона. Извади една лъжица и гребна с нея.

— Да, най-вероятно е било тогава, да.

След това вдигна лъжицата, духна и опита от нея. Кимна доволно.

— Според дядо вие сте го свързали с мъж, който можел да му бъде от помощ за нещо. Спомняте ли си кой е бил този мъж и защо дядо е имал нужда от помощ?

Госпожа Кар се загледа в една неопределена точка в стената.

— В такъв случай трябва да е бил Джордж Хаксли. Не мога да се сетя за някой друг.

— Как така? Защо?

— Защото мъжът ми познава, или познаваше, единствено този мъж в околността, откъдето произлиза родът ти.

Погледнах госпожа Кар.

— Какво имате предвид под „произлиза“?

— Но, скъпа, не знаеш ли откъде идва родът ти?

— Не е ли от Холоуей? — попитах и същевременно усетих колко колебливо звуча.

— О, не, грешиш, мила. Семейството ти произхожда от съседното село — съвсем малко селце на име Улманди. И това е мястото, нарисувано на Червената дама в далечината.

„Улманди“ — повторих наум. Никога не бях чувала това име.

— Няма съмнение, че това е мястото от картината. Връх Хороу също е нарисуван.

Пак си представих картината.

— Там не живеят много хора — продължи госпожа Кар. — Около 30-40 души може би. Мисля, че Джордж познава всички и всички познават Джордж. Или поне го познаваха. Той също се е състарил.

— Но тогава кога родът ми се е преместил оттам? Знаете ли нещо за това?

— Това, което знам от баба ти, е, че бащата на дядо ти, доктор Джак, купил „Удсвю“ малко след войната. По това време било трудно да намериш жилища, незасегнати от германските бомбардировки, но „Удсвю“ стоял непокътнат от много дълго време. Никой не искал да купи стопанство с толкова неплодородна почва. Но доктор Джак казал, че веднага се почувствал привлечен от мястото, дори не можел да обясни защо. И така твоето семейство се заселило там.

— Били ли сте там? При нас, имам предвид.

— Да, веднъж. Но оттогава са изминали много годи ни. Тогава земята беше в разцвета си, така че явно прадядо ти бе направил нещо наистина сериозно с почвата, въпреки че разбрах, че му е отнело няколко години.

Спомних си какво бе написал дядо в дневника си. Че почвата се променила в мига, когато махнал химикалката от земята.

Но как беше попаднала там?

— Откъде познавате Джордж Хаксли? — попитах.

— Мъжът ми ходеше на лов с него — отговори госпожа Кар и се хвана за кръста.

— Далече ли е Улманди?

— Една прилична разходка с колело може би, ако времето е благоприятно.

— Трябва да отида дотам — казах аз.

— Защо?

Помислих за момент и след това отговорих:

— Искам да видя мястото, от което произхождам.