Зло наследство

2

Къщата ни се казваше „Удсвю“. Може би това не бе толкова странно, защото се намираше точно до гората и разбира се, имаше гледка към… гората. Мястото, на което живеехме, беше на осем километра разстояние от центъра на Холоуей — град, разположен съвсем в покрайнините на община Халбрук.

Не знам защо го наричаха град, между другото. В него живееха не повече от 13 000 души, но беше красив малък град с павирани тесни улички в центъра, голям пазар, който винаги беше оживен през почивните дни, особено през лятото. Имаше дори малко езерце насред града, където патиците се плацикаха и се пръскаха с вода. Във вестник „Холоуей Диспеч“ бях чела, че Холоуей е избиран няколко пъти за най-приятния град в Халбрук, и познайте дали хората тук не бяха горди от този факт.

За мен и дядо подобни неща бяха незначителни. Ние се борехме със собствените си задачи. За дядо това означаваше да седи във фотьойла във всекидневната и да гледа телевизия. От време на време решаваше някоя кръстословица, четеше бридж колонките във вестника, докато навярно не ги научеше наизуст. Аз пък стоях предимно горе, в стаята си, и пишех домашни или четях, освен ако не бях на откривателско пътешествие в гората Ухурия, съвсем сама. Обичах да съм сама, да чета. Обичах да потъвам в мечти.

С дядо не бяхме много прецизни в начина си на живот. Имам предвид миене и подобни дейности. Бях принудена да се науча да готвя, тъй като дядо не можеше да направи повече от това да си стопли храната от някоя консервна кутия. Консервните кутии са добро решение от време на време, но не и всеки ден.

Дядо, разбира се, не искаше да си признае, но вече не можеше да върши толкова много неща. Гърбът му ставаше все по-зле и по-зле. Не успяваше например да се наведе, за да събере предмети, паднали на пода. Не можеше да се протегне, за да вземе чиния или чаша от горния шкаф, или по-точно — можеше, ако се налага, но това водеше до редица охкания и пъшкания. Дядо не беше добър в това да страда тихо.

Случваше се някой път да ме изненада и да отиде с колата до града, за да напазарува, но по принцип аз бях тази, която трябваше да се погрижи и за това. Най-вече защото той изобщо не знаеше какво трябва да напазарува (все пак бира и камфорови бонбони не бяха това, което очаквах за вечеря), но и защото смяташе, че аз мога да се справя. Не знам дали това не бе неговият начин да ме подготви за живота на възрастните, но във всеки случай било добра тренировка, казваше той. Тренировка и буквално, и преносно.

Това беше и причината всеки ден да отивам на училище с колело. Осем километра на отиване. Осем километра на връщане. „Картата за автобус струва пари“ — казваше дядо, а ние не бяхме много заможни.

По-рано ми харесваше да седя на скърцащата седалка на велосипеда на отиване и на връщане, поне в случаите, когато не валеше. Не беше много разумно, че колелата нямаха спици и че веригата беше леко хлабава. Беше приятно да увелича скоростта, да оставя краката си да почиват върху педалите, докато косата ми се вее на вятъра. Най-хубаво беше сутрин, когато въздухът все още бе свеж и студен и аз се радвах, че отивам на училище.

После вече спрях да се чувствам така.

Мисля, че знам кога точно се промени и това. Беше един ден в четвърти клас, когато госпожица Тили искаше да доведем с нас родителите си в училище, за да ни разкажат кой каква професия има. Другите, естествено, се чудеха злобно какво прави дядо там, а той, умникът, мислеше, че е най-добре да каже истината защо той беше там, а не родителите ми.

Все още си спомням какво мълчание настана в класната стая, когато дядо разказа, че баща ми е изчезнал на Нова година, когато съм била само на една година, че осем години по-късно е бил обявен за мъртъв и че след това мама е заживяла в лудница. Не го разказа точно така, разбира се, но това беше нещото, което всички чуха. Опитаха се да се сдържат, но чух как Сара и Офелия започнаха да се кикотят.

През следващите дни и седмици забелязах също, че се шепне и злослови зад гърба ми. Аз бях момичето с рижава коса и лунички, което имаше луда майка. Очилата и брекетите, които трябваше да нося, не правеха ситуацията много по-добра. Спортът също не ми беше силната страна, с изключение може би на плуването.

Ако не можех да разчитам на Маргарет и Глен, не знам дали щях да издържа да ходя на училище. Те бяха общо взето като мен, съвсем малко по-различни. Маргарет бе по-голяма от всички други и на височина, и на ширина, и много по-силна. Освен това имаше избухлив нрав, затова момчетата обичаха да я дразнят. Тогава тя внезапно експлодираше и всички побягваха. Но горката Маргарет беше още по-зле и от мен в тичането.

Глен беше пълната противоположност на Маргарет — най-дребният и най-тихият от всички в класа. Това не бе учудващо, защото той заекваше през цялото време. Другите в класа, особено Руфъс и Питър, обичаха да се закачат с него, когато говореше, или по-точно, когато се опитваше да говори. Но Глен не заекваше толкова много, когато беше само с нас. Тогава даже се усмихваше от време на време.

Глен, Маргарет и аз се подкрепяхме взаимно. Опитвахме се, доколкото бе възможно, да забравим, че сме такива, каквито сме. Но какви бяхме всъщност? Бяхме ли толкова по-различни от другите?

Не помагаше и фактът, че бях доста способна в училище. Обичах да чета и да научавам нови неща. Случваше се Чарлз Фрогъл, учителят ми по природни науки, да ме съветва за книги или списания, които предполагаше, че ще са ми интересни за четене. Предната седмица ми зае малка тетрадка със снимки и обяснения за всичко, което може да се яде в гората. Щеше да е супер да пробвам да намеря нещо следващия път, когато се разхождам в гората Ухурия.

Но това нямаше да стане днес. Навън бе тъмно, а вътре — студено.

Реших, че е по-добре да си легна.

И се надявах, че най-накрая ще успея да сънувам отново.