Зло наследство

19

Никога преди не бях говорила с полицаи, но все си ги представях, че са строги, корави и мнителни, винаги облечени в униформа.

Полицай Джон Мериуедър носеше протрити дънки и тясна тениска със снимка на Бийтълс. Имаше тъмнокафява коса, подстригана късо. Може би приближаваше трийсетте, но това беше само мое предположение. Никога не съм била добра в отгатването на подобни неща.

— Как си? — попита той, когато приключих да пия чашата вода, която ми бе подал.

— Горе-долу — отговорих предпазливо.

Истината беше, че се чувствах направо фантастично, като изключим, разбира се, всички мисли около това, което се случи с дядо, и че някой ме преследваше. Но че го бях влачила от втория етаж до колата, изглежда, не беше отслабило силите ми. Бях съвсем бодра.

— Това е добре. Няма да те задържаме дълго, защото вероятно искаш да се върнеш при дядо си възможно най-скоро. Но можеш да започнеш да разказваш какво се случи. Опитай се да помислиш добре какво точно си видяла и чула. И най-малкият детайл е важен.

Поех си въздух и започнах да разказвам. Дойдоха, счупиха предмети, пребиха дядо, заминаха си. Мериуедър ме наблюдаваше през цялото време, кимаше и хъмкаше на равни интервали, окуражаваше ме да продължа. Когато вече нямаше какво повече да добавя, ме попита:

— Знаеш ли какво са търсели?

Преглътнах и го погледнах.

— Не.

Той задържа погледа си върху мен няколко секунди.

— Забеляза ли как изглеждаха?

— Не.

След това размислих.

— Между другото — казах. — Единият имаше конска опашка. И косата му изглеждаше сребриста.

— Сребриста ли? Сигурна ли си, че не е била просто сива?

— Да. Или не, не знам.

Мериуедър записа нещо на листа пред себе си.

— Говорих с лекарката, преди да дойдем тук, и тя каза, че не желаеш да живееш в приемно семейство. Заедно със социалните служби стигнахме до решението да пренощуваш в болницата тази нощ. Утре и през следващите няколко вечери можеш да живееш в хотел долу, в центъра, където ще ти запазим стая. Надявам се, че това те устройва.

Поех дълбоко въздух.

— Благодаря — отговорих аз малко по-високо, отколкото очаквах.

— Ще се отбия при теб утре и ще говорим повече тогава. Междувременно ще се опитаме да разберем какво точно се е случило. Знам, че е трудно, но се опитай да не се безпокоиш.

Кимнах в съгласие.

Мериуедър стисна ръката ми още веднъж, преди да тръгне, а аз му се усмихнах. Има нежни очи, помислих си. И ме накара да се чувствам малко повече в безопасност.

Точно сега имах нужда от това.

Когато влязох при дядо, той все още спеше. Седнах отново и се замислих за това, което ми каза, преди да заспи. „Търси на тавана“. „Татко“. „Ключ“. Дали сънуваше? За собствения си баща ли говореше? Или може би за моя?

След това една мисъл премина през мен и почти ме остави без дъх.

Мъжете, които дойдоха вкъщи — те търсеха мен. И може би бяха разбрали, че дядо ще има нужда от лечение след побоя, който му нанесоха. А в тази част на Холоуей имаше само едно спешно отделение. Освен това нямаше много други като дядо, които караха форд кортина от 70-те. Щяха да ни открият лесно, ако не ни бяха намерили вече!

Изправих се, отидох до вратата, отворих я и подадох глава навън. По-надолу по коридора видях една дама в зелен костюм. На едно легло лежеше възрастен мъж. Една жена куцаше и говореше с някого по телефона. Нямаше никакви мъже с конски опашки.

Как не се замислих за това по-рано?

Бях в опасност, независимо къде се намирах!