Зло наследство (Томас Энгер) читать бесплатно онлайн полную версию книги

61

Оставих книгата, едва преглътнах и погледнах баща си.

— Не е трябвало да отпътуваш — казах повече на себе си, отколкото на него. — Не е сигурно, че щеше да се случи това, от което си се страхувал. Може би щеше да намериш друг начин да решиш проблемите. Може би историята щеше да е друга.

Но не можех да си помисля за по-голяма жертва от тази. Да се откажеш от собственото си щастие заради щастието на другите.

Прелистих нататък. Следващата записка беше чак година и половина по-късно.

Улманди, февруари 2005

Отне ми известно време да намеря това място, но сега, след като съм тук, знам, че това беше правилното решение. Знам го, защото, когато дойдох тук, веднага се почувствах по-добре. Спомням си, че татко каза, че пещерата му е подействала изцелително, че дори зрението му се подобрило. Навярно има някакви специални сили и енергии тук вътре.

Мисълта, че Верна Мур е била е пещерата, ме изпълва с някакво спокойствие. По някакъв начин ми носи смисъл и на мен. Ще стоя тук и ще пазя, ще се погрижа повече никой да няма възможността да използва пещерата за нещо подобно. Човек не трябва да си играе с природата.

Направих няколко разходки до Улманди, за да напазарувам. Имам храна, дрехи и гориво, така че ще се справя до края на зимата. Накладох огън, направих си легло от вестници и разни парцали. Ще се възползвам от силата, с която се сдобих, откакто съм тук, за да направя обстановката възможно най-уютна. Купих си свещи и свещници. Може би с времето ще стане хубаво тук. Откакто напуснах „Удсвю не съм се чувствал у дома си на никое място. Но сега се чувствам у дома.

Надявам се, че всички са добре, че са живи и водят добър и спокоен живот. Затова правя това. Колко е странно. Да съм далеч от всичко, далеч от тях. И въпреки това ги чувствам близо до себе си, може би по-близо, отколкото някога са били.

За първи път от дълго време съм гладен. Ще си приготвя малко храна. Навън цари страшна зима. Стените на пещерата са замръзнали. Но огнището сигурно ще успее да ме стопли и да ме накара да се чувствам добре. Има някаква специална топлина в него, която навлиза дълбоко, дълбоко в мен.

Е, дневниче, беше хубаво отново да попиша малко. Обещавам, че сега, след като съм си у дома, ще се опитам да пиша тук по-често.

„Господи! — казах си. — Какво ще правя с всичко, което установих?“

Не можех да се върна обратно в Холоуей и да разкажа, че съм открила татко, въпреки че хората би трябвало да знаят какво е направил. Но това щеше да разкрие мястото, на което химикалката бе създадена, и те щяха да тръгнат насам, за да го видят. Тогава всичко, за което татко се бе жертвал, щеше да е напразно.

Хрумна ми една идея. Но не можех да я осъществя, преди да свърша с четенето. Затова продължих да разлиствам по-нататък. Прочетох за живота на татко в пещерата, за живота навън, за радостта му да е близо до природата, за новите неща, които е открил. Но постепенно, докато дните, седмиците и месеците се изнизвали, татко забелязал, че силите му се изчерпват. Минавало все повече време между посещенията му в цивилизацията, където си набавял вестници и малко храна. Вече не пишеше дни и години. Към края на дневника бе осъзнал, че ще умре. Почеркът му бе станал по-нечетлив и аз едва успях да разчета последната му бележка.

Вече не мога да ходя. Нямам храна.

Не правя почти нищо. Не мога да ям нищо. Не знам колко време минава. Дори не знам коя година е. Но това не е толкова страшно.

Стига ми.

Като се обърна назад към живота си, знам, че няма такова нещо като пропиляно време. Пътищата, по които поемаме, ни оформят — те не могат да се извървят наново, но могат да оставят дълбоки рани в нас. Всички ние имаме своите белези. По този начин избираме за кое си струва да живеем.

Това беше моят избор и аз не съжалявам за него. Винаги ще има зло, винаги ще съществува някоя химикалка. Това, което можем да направим, е да вършим колкото може повече добро във всяка минута от нашия живот, а след това да се опитаме да повярваме, че доброто ще победи. Ако има нещо, за което да съжалявам в този живот, то е, че никога не дадох достатъчно шанс на доброто. Не вярвах достатъчно в него.

Тези редове са към своя край, но виждам, че и без това почти изписах дневника. Така погледнато, това е един подходящ финал. Като бях малък, си мечтаех да напиша книга. Сега успях да го направя. Надявам се, и същевременно не се надявам, някой някога да я намери.

Лека нощ.

Миранда, Джуди, Джули. Обичам ви.

Светлината от огъня все още осветяваше стените, когато затворих книгата и се опитах да преглътна. Въпреки че най-много от всичко исках да остана при татко, се изправих. Не бях пътувала толкова надалече и толкова дълго, без това да доведе до нещо. Трябваше да продължа. Трябваше да има някакъв смисъл.

Само че все още не го откривах.

Отидох до пламъците и хвърлих още малко дърва, които веднага бяха обхванати от огъня. Погледнах книгата за последен път, след това внимателно я сложих между дървените трупи. Димът се увеличи и се издигна високо. Харесваше ми да вярвам, че думите, написани от татко, сега бяха освободени. Може би щяха да стигнат до повече хора, не само до мен.

Дълбоко в земята под мен някакъв силен тътен ме накара да се разтреперя. Отне ми само секунда да разбера, че земята се тресе. Звук, наподобяващ гърмящ басов глас, идваше все по-близо и по-близо. И тогава се сетих за погледа, който Джордж Хаксли ми хвърли, за внезапното видение, което получи, и как каза, че трябва да побързам.

Беше видял именно това.

Беше видял, че Маунт Хороу ще изригне отново.

И искаше да намеря татко, преди да е станало твърде късно!