Зло наследство

1

Миризмата винаги беше най-ужасна. Миризмата на болница. Мирисът на мама — такава, каквато бе сега.

Всеки път, когато я посещавах, си мислех как ли щеше да ухае, ако само бе успяла да живее с нас в „Удсвю“. Щеше да излъчва мириса на нашите стени, на цветя и дървета, на храна, различна от тази, която получава тук. Но въпреки че я къпеха и решеха, че й слагаха любимия парфюм, за да се почувства красива и чиста, когато дойдех, миризмата на болница не си отиваше.

Почти нямах друг спомен за мама. През последните седем години тя беше тук, в стая със спуснати завеси. Не понасяше светлина и шум. Лекарите казваха, че не знаят дали някога ще се оправи, че само времето ще покаже. Междувременно дните се редяха. Станах на шестнайсет години и нямаше нищо, с което можех да й помогна.

Домът за психичноболни се казваше „Карик Лодж“. Беше хубав, намираше се на половин час път с кола от „Удсвю“, точно до езерото. Около масивната гранитна сграда имаше просторни тревни площи, дървета, които винаги изглеждаха свежи, мека трева, върху която бе приятно да се ходи. В близост личаха отъпкани пътеки, които водеха надолу до водата. Там имаше пейки, на които човек можеше да седне и да наблюдава лебедите.

Но мама не правеше нищо от изброеното. Не мисля, че някога го бе правила.

Посещавах я всяка неделя. За да можеше да разбере кой идва, винаги почуквах три пъти на вратата. След това чаках малко. После почуквах два пъти и чаках отново. Следваше последно почукване от моя страна, преди да отворя вратата и да се шмугна в стаята. Не трябваше да вкарвам много светлина вътре.

Тогава търсех погледа на мама.

Понякога очите й грейваха. Друг път погледът й се плъзгаше покрай мен. Не знам какво гледаше, ако изобщо гледаше нещо. От време на време трябваше да натисна копчето над нея, което повдигаше бавно горната част на леглото. След това сядах на един стол, изваждах тефтер и химикалка и започвахме да си пишем. Кратки въпроси. Кратки отговори. Седяхме така, докато мама имаше сили, никога за повече от час.

По един час всяка неделя.

Това бе всичкото време, през което се виждахме.

Мама беше на четиресет и три години, но изглеждаше много по-възрастна. Може би имаше нещо общо с погледа й — винаги блуждаещ, и движенията й — винаги забавени.

Някога беше учителка по математика, много добра учителка, както бях чувала. Работеше в гимназия „Уедърби“ — училището, в което самата аз уча сега. Случваше се учителите да ме питат за нея, но никога не говорехме за причината, поради която тя стана такава, каквато бе сега. Че вероятно беше нещо, свързано с татко.

Днес, за щастие, ми се усмихна, въпреки че изглеждаше, че това й коства всички сили, които имаше. Затворих бързо вратата след себе си, отидох до нея и я целунах по челото. Опитах да се усмихна, но забелязах, че днес никак не ми се удава.

Седнах и извадих тефтера.

— Много си хубава днес — написах аз, въпреки че не беше истина. Тя изобщо не изглеждаше добре. Струваше ми се по-слаба от миналата седмица. Освен това кожата й беше суха, бяла и безжизнена. Имаше бръчки.

— Благодаря, Джули — написа ми тя в отговор и спря за малко, преди да доближи бавно молива обратно до листа. — Училището?

Постарах се да не правя физиономии. Мислех си за Сара, Офелия и другите момичета, за всички грозни неща, които обикновено ми казваха, но не исках да създавам на мама допълнителни притеснения.

— Добре е — отговорих. — Имам шестица на изпита по природни науки. Чарлз Фрогъл беше супер доволен.

Ъгълчетата на устата й трепнаха.

— Рудолф? — написа тя след това.

Рудолф беше котаракът ми. Или по-точно — той беше нечий друг котарак, но един ден просто се появи в хамбара ни и остана там. Получи това име, защото имаше едно малко червено петно на муцунката си. Иначе бе черно-бял и много игрив. Рудолф беше може би най-добрият ми приятел. Въпреки че Маргарет и Глен също ги биваше, значи те също се брояха.

— Вчера хвана една мишка в хамбара — написах аз.

Отново стана страшно тихо. Често, когато седяхме така, се улавях, че гледам часовника. Сега също го правех и се надявах, че мама не го вижда. Освен това винаги се чувствах леко облекчена, когато дядо почукваше на вратата и прошепваше, че е време да си ходим у дома.

Този път, преди дядо да влезе, отгърнах на нова, чиста страница и нарисувах едно голямо сърце. Откъснах го възможно най-тихо и го сложих в ръцете на мама. Тя го взе бавно и го загледа. Очите й светнаха.

Нова напрегната усмивка. Мислех си, че мама определено имаше нужда от резервно сърце.

На връщане към дома ни „Удсвю“, голямата къща, в която живеем само аз и дядо, не продумах много. Забелязах, че дядо ме поглежда от време на време, но аз не отвръщах на погледа му. Само гледах през прозореца как полята и дърветата профучават край нас. Дядо включи радиото след известно време, но аз го помолих да го изключи. Направих го, защото миризмата още ме преследваше. Миризмата на мама. Миризмата на болница.

Миризмата, която казваше, че трябва да сме тихи.