Зло наследство

37

Седнах на един барбарон на пода. Малките топченца стиропор се оформиха, следвайки линиите на тялото ми. Маргарет седна на пода до мен, с гръб към леглото.

Започнах да й разказвам за дядо, но не казах нищо за това как е умрял. Джон Мериуедър не знаеше нищо със сигурност, така че не исках да разпространявам слухове.

— Съжалявам да го чуя, Джули.

И за един кратък миг караницата ни в училище беше забравена. Но след като постояхме малко на пода, заслушани в тишината, Маргарет започна да говори.

— Ти си единствената, която знае за това — каза тя и сведе поглед. — Или — възможно е и други да знаят, но никой не ми е казвал нищо. Поне не по този начин.

Тя вдигна поглед към мен и се усмихна за кратко.

— Не съм казвала нищо и на родителите си.

Гледах я — ранимостта в погледа й, болката. Не трябваше никога да й казвам нещо подобно, но не успях да се контролирам.

Постъпката ми ме караше да изпитвам срам.

— Това не е нещо, от което трябва да се срамуваш — опитах.

— Не знам още. Сигурно ще е ад, докато се разкрия.

Не бях сигурна какво трябва да кажа, затова замълчах и вместо това сложих ръката си върху нейната. Маргарет вдигна поглед и се усмихна боязливо.

— Но защо идваш тук посред нощ, Джули? Едва ли само за да ми разкажеш за дядо си.

Дръпнах ръката си. Гледах Маргарет в продължение на няколко секунди.

— Преди да ти кажа каквото и да било и да ти обясня за какво имам нужда от помощ, съм принудена да те предупредя, Маги. Може да стане опасно, ако се включиш в това, с което се занимавам напоследък.

— Какво имаш предвид? Опасно?

Разказах й за химикалката, която открих в гората, за взлома вкъщи, за нападението над дядо и опита за отвличане. Когато казах, че предполагам, че вината за всичко е в химикалката, Маргарет зяпна от учудване, особено като споменах, че Чарлз Фрогъл също е знаел за нея, преди да умре.

— И ти мислиш, че той е имал нещо общо с взлома? — попита Маргарет.

— Не знам. Просто не мога да си представя кой друг може да е знаел за химикалката. Тези, които нахлуха у дома, със сигурност търсеха още нещо, освен мен.

Маргарет кимна бавно.

— Той не е бил убит, нали?

— Кой?

— Фрогъл.

Загледах се в нея за известно време.

— И аз това се чудя — отговорих накрая.

Маргарет сведе поглед и се заигра с пръстите си.

— Сега разбираш ли какво искам да кажа с „опасно“?

Маргарет кимна, без да вдига глава.

— И ако не искаш да ми помогнеш, ще те разбера много добре. Но не знам кой друг мога да помоля, Маргарет. Разбира се, можех да попитам Глен, но ти, е, ти си по-смела от него.

Маргарет ме погледна отново и лека усмивка пробяга по лицето й.

— Тогава какво имаш предвид под „помощ“? Досега не съм чувала за нещо, с което не можеш да се справиш сама.

Събрах малко въздух в дробовете си и издишах.

— Ясно е, че ти си най-добрата от нас в компютрите.

Този път Маргарет се усмихна малко по-широко.

— Предполагам, че ме бива.

— Достатъчно добра ли си, за да можеш да хакнеш други компютри?

Маргарет наклони глава първо наляво, после надясно.

— Първото нещо, за което имам нужда от помощ, е да вляза в електронната поща на Чарлз Фрогъл.

Маргарет ме погледна стреснато.

— Искаш това! — възкликна тя. — Но полицията не го ли е направила вече?

— Сигурно, но не ми казват нищо. Трябва да разбера с кого е контактувал Фрогъл, след като говорих с него. Трябва да открия дали има нещо общо с всичко това.

— В такъв случай може би трябва да провериш и на кого се е обаждал.

— Е, това беше другото нещо, за което исках да те помоля да ми помогнеш.

Маргарет започна да се смее.

— Значи ще трябва да се промъкна до компютъра на татко, но и преди съм го правила, мисля, че ще се справя.

— Супер.

— За кога ти трябва информацията? — попита Маргарет и се прозина.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Окей. Ще видя какво мога да направя утре. Но сега трябва да поспя малко. Ако изобщо успея да заспя отново след всичко, което ми разказа.

— Разбирам.

— Но хей! — каза Маргарет и се изправи. — Трябва да можем да комуникираме, без да се налага да идваш тук през нощта. Изчакай малко.

Маргарет се промъкна до вратата, отвори я и изчезна някъде в апартамента. След няколко минути се върна обратно.

— Ето, вземи го — каза тя и се усмихна затворнически. Колебливо взех от ръката й един чисто нов мобилен телефон.

— Но аз нямам никакви пари, с които…

— О, не говори глупости. Баща ми има много такива. Дори няма да забележи, че един е изчезнал. Сложих вътре СИМ карта и освен това ще имаш стотици безплатни минути, за да можеш да ми звъниш. Не знам на кого е регистрирана картата, но сигурно фирмата на баща ми плаща. По принцип е така.

— Но аз никога преди не съм използвала мобилен телефон.

— Не си ли?

Тя се засмя леко.

— Много е просто. Гледай, сега ще ти направя един кратък курс.