Зло наследство

3

Успях да стигна гимназия „Уедърби“, преди бурята да се разрази. Докато карах към училище, облаците се събираха и ставаха все по-сиви и по-сиви с всяка секунда, но когато пристигнах и тръгнах да паркирам колелото си, все още бях суха. В същия момент някой ме блъсна встрани така, че почти изгубих равновесие.

— Сори, луничава муцуно, но ще паркираш на друго място — каза Офелия със самоуверена физиономия, шмугна се пред мен и настани колелото си под навеса на единственото място, което беше останало. Малко встрани от нас стоеше Сара и чакаше Офелия с престорена усмивка. Устните й блестяха от гланца, който си беше сложила. Останалата част от лицето й бе покрита с дебел слой грим. От двете й уши висяха лъскави и със сигурност скъпи обици. Тя ми отправи поглед, изпълнен с отвращение. Като че ли очите я боляха да ме гледа.

Офелия заключи колелото си и мина покрай мен със злорада усмивка. Нейното лице също беше силно гримирано. Косата й беше вързана в конска опашка с червена панделка и когато вървеше, си поклащаше задника.

Срещата й със Сара бе както винаги сърдечна — целувка по всяка буза, комплименти за днешното облекло. След това се отправиха към училищната сграда с такава походка, като че ли целият свят беше моден подиум.

Останах неподвижно, гледайки ги в продължение на няколко секунди, чак докато не осъзнах, че не съм единствената. Момчетата, момичетата и да, дори някои от учителите ги проследиха с очи. И познайте дали Сара и Офелия не изпитваха удоволствие от това.

Тъкмо оставих велосипеда си и щях да тръгна след тях, когато чух силен шум зад себе си. Колелото ми лежеше на земята и предната гума се въртеше. Дочух смях. Знаех, че Сара и Офелия са спрели и ме гледат. Сигурно клатеха глави и правеха гримаси, преди да извикат в хор: „Боже мой!“ Опитах се да вдигна колелото, но то беше старо и тежко, така че не успях да се справя.

— Имаш ли нужда от помощ?

Обърнах се и видях, че Чарлз Фрогъл е дошъл до навеса. Учителят ми по природни науки бе висок и слаб, със средна на дължина вълниста коса и гъсти вежди. Той имаше още голям нос, сочещ към уста, която винаги изглеждаше усмихната. Около нея беше пуснал брада, която още не беше решила напълно дали ще бъде черна, или сива.

Фрогъл хвана кормилото, вдигна колелото ми с такава лекота, като че ли то изобщо не тежеше, и опита да сложи степенката още веднъж. Тя отново поддаде, но той хвана колелото, преди да падне на земята.

— Изглежда, че степенката ти се е развалила — каза той. — Ще трябва да направиш нещо с нея.

Кимнах бавно.

— Дотогава просто ще го облягаме тук, до стената — каза Фрогъл и избута колелото встрани. След това изтри дланите си една в друга, за да се изчисти от праха и мръсотията.

— Благодаря — отвърнах аз.

Не се случваше често някой възрастен да ми помага с нещо. И въпреки че дълго време смятах, че Рудолф, Глен и Маргарет са единствените ми приятели, може би имах още един в лицето на господин Фрогъл.

— Но сега побързай — каза той и ми се усмихна. — Звънецът ще бие всеки миг.

— Ще побързам — отвърнах на усмивката му.