Зло наследство

10

И сега не се чувствах изморена.

Натисках педалите с всичка сила, пристигнах в училище сигурно около петнайсет минути по-рано от обикновено, но нито мускулите на бедрата ме боляха, нито гърдите ми свистяха. Всъщност не разбирах нищо от това, което се случваше с мен, но не можех да се оплача. Когато влязох в училище, дори не бях потна, само изпълнена с едно прекрасно, топло чувство. Като че ли можех да взема същото разстояние още веднъж и да продължа даже по-нататък.

Паркирах колелото под навеса. Оставаха ми още десет минути до биенето на звънеца. Степенката работеше чудесно. Усмихнах се сама на себе си — все пак никога не бях използвала апарат за заваряване, преди да открия един сред инструментите на дядо в хамбара. Не знаех как работи, но когато започнах, се оказа, че не е толкова сложно.

Радвах се, че съм дошла по-рано, защото исках да се опитам да говоря с Чарлз Фрогъл преди първия час. Той беше може би най-умният мъж, когото познавах, а ако исках да разбера какво се случва с мен, трябваше да потърся помощ.

Профучах по коридорите, точно днес не исках да се натъквам на дразнещите момичета. Очаквах, че ще има вълнение покрай мен, след като бях изчезнала за няколко денонощия и много хора в Холоуей ме бяха издирвали. Но се разминах само с няколко погледа и коментара по мой адрес. Изглежда, че никой не смееше да ме заговори директно.

Според седмичния план днес трябваше да учим за газа ацетилен, така че бях сигурна, че Чарлз Фрогъл е дошъл рано, както обикновено, и приготвя всичко.

— Джули! — възкликна той в момента, в който влязох. — О, колко хубаво е да те видя! Толкова се бяхме уплашили за теб. Как си? Какво се случва с теб?

Фрогъл направи знак да вляза в препълнения му кабинет. Документи, книги, епруветки и малки надписани пликове лежаха разпръснати по бюрото му. Седнах и се заоглеждах наоколо. Фрогъл ме попита с какво, за бога, съм се захванала и аз реших да изстрелям отговора изведнъж. Още повече че ми оставаха само шест минути до звънеца.

Набързо му разказах всичко, включително това, което, изглежда, се бе случило с тялото ми: зрението, силите — абсолютно всичко.

— Всъщност не бях забелязал, че си без очила — каза Фрогъл, когато приключих. — Отива ти така — добави той, усмихвайки се.

Изчервих се още повече.

— Значи не помниш нищо от двете денонощия?

— Не. Мислех, че съм била навън само за няколко минути.

— Хм. Няма някакви подутини или синини по главата ти?

Поклатих глава и междувременно отворих раницата и извадих снимките, които бях направила. Подадох ги на Фрогъл. Изучавах погледа му, докато той ги разглеждаше.

— Прилича на скорпион — каза той и посочи фигурата върху кутийката. — Интересно — продължи той, докато разучаваше снимките. — Без съмнение си открила нещо наистина специално.

В следващия момент училищният звънец иззвъня както в кабинета, така и в коридора. Фрогъл се изправи.

— Трябва да погледна по-подробно това, Джули, но сега няма да успея. Ще може ли да запазя тези? — попита той и размаха снимките.

— Ами да — отвърнах аз и завързах раницата си.

— Ще проверя някои неща и след няколко дена ще говорим повече по въпроса. Окей?

Изправих се бързо и кимнах в съгласие.