Зло наследство

65

— Свещена простота!

Чичо ми се смееше, а аз издърпвах мократа си коса назад. От мен се стичаше вода. Дрехите и обувките ми бяха подгизнали. Дишах бързо и тежко и гледах Алекс, който уж щеше да ми помогне.

„Добра актьорска игра“ — помислих си. Значи все пак се оказа капан.

— Беше ли освежаващо плуването?

Противната усмивка на Уейн не слизаше от лицето му. Не отговорих, само гледах раницата в ръцете му.

Моята раница.

— Къде е сестра ми? — попитах, опитвайки се да спечеля малко време.

— На място, което изобщо не е толкова наводнено — отговори Уейн. — Ще се срещнем с нея след малко.

След това бавно развърза раницата ми и погледна в нея. Започна да тършува. Вдигна поглед към мен.

— Къде е? — попита.

— Кое?

— Не се прави на глупачка, Джули. Химикалката, разбира се. Носеше я със себе си.

— Не е вярно — отвърнах предизвикателно.

По лицето на чичо Уейн се изписа несигурност.

— Лъжеш — каза той.

— Не е у мен — отговорих. — Сериозно ли мислеше, че съм толкова глупава?

— Тогава къде е? — попита той и захвърли ядосано раницата.

— Няма да отговоря, докато не ми кажеш къде се намира сестра ми. Искам да я видя.

Чичо Уейн кимна бавно. След това на лицето му отново се изписа усмивка.

— Сигурна си, че си помислила за всичко, така ли?

Не отговорих, само го гледах сериозно.

— Е, можем да уредим нещата. Изчакай малко.

Той извади един мобилен телефон от джоба си и натисна няколко пъти по него. След това се обърна към мен. Първоначално не разбрах нищо. Появи се снимка. Една жена, която, изглежда, спеше, седеше завързана за стол. Зад нея стоеше мъж, опрял нож в гърлото й. Едва когато погледнах снимката по-отблизо, разбрах коя беше жената.

Мама.