Зло наследство

57

Последвах Диана навън до една колиба, разположена точно до главната къща, и веднага разбрах, че Хаксли е същият като дядо — не изхвърляше нищо, никога не го бе правил. Вътре имаше толкова неща, че човек едва можеше да си намери място, на което да стъпи. Чекмеджетата и сандъците бяха пълни с винтове, гайки, стари и нови кутии с боя, метли, шишета с ацетон, лепило. Върху един рафт имаше всякакви спрейове срещу комари, дрелки с различна големина, върху друг имаше фасонки, закачалки. Освен тях имаше още кошове със стари работни дрехи, стар диван, менгеме, кофи с камъни и не на последно място — беше пълно с дърва.

Диана седна върху един стол пред бюрото и издърпа едно чекмедже.

— Той каза, че е тук — измърмори тя и започна да рови, да вади документи, стари вестници, малки сандъчета, кутии, рамки за снимки и други вехтории.

— И трябва да е имал предвид това — каза тя, извади една химикалка и ми я показа.

Не вярвах на очите си.

Беше същинско копие.

Беше толкова идентична, че ако не бях оставила своята собствена химикалка в Холоуей, щях да си помисля, че това е тя.

Диана ме погледна с въпросителен поглед.

— Какво е това всъщност? — попита.

— Не знам със сигурност — отговорих. — Може би трябва да отидем да питаме господин Хаксли?

— Някога използвахме тази химикалка в семейството ми — изкашля се Хаксли, след като отново изпрати Диана в кухнята, — когато трябваше да се отървем от лоши неща и да върнем на тяхно място добрите.

Той взе химикалката, погледна я и я завъртя напред-назад.

— Значи някой от семейството ви я е направил?

— Научих се от баща си, а той от своя. И така знанието се предава от един на друг. Да, мисля, че ако не греша, тази химикалка съм направил самият аз.

— Но… как действа?

— Действа така, както искаш да действа. Можеш да пишеш с нея, да рисуваш. По принцип я използвахме, за да напишем нещо, което искахме да се случи. След това трябваше да изгорим листа и да заровим пепелта, за да освободим енергиите.

Опитвах се да осмисля всичко, доколкото можех, но усещах, че не ми се получава напълно.

— Но как тогава една такава химикалка става магическа? Химикалката, която намерих аз, е абсолютно същата като тази и това, което пиша с нея, се случва веднага след това.

Хаксли доби замислен вид.

— Мисля, че знам как — отвърна той не след дълго. — Почти съм убеден, че мъжът, когото Адам Кар е нарисувал на заден фон на Червената дама, е моят дядо. Той помагаше на хората за всевъзможни проблеми и съм доста сигурен, че се е опитал да помогне и на твоята прапрапрабаба, или каквато ти се пада, с едно или друго. Разбираш ли, Джули, когато дядо ти беше тук, направихме една разходка до Маунт Хороу. По някаква случайност се натъкнахме на един процеп в скалата, една пещера, в която влязохме. И бързо разбрахме, че сме се озовали на много специално място.

Спомних си пак картините от съня си.

— В средата на пещерата имаше огнище — ясен знак, че е имало хора там. Освен това намерихме разни неща, които не можеха да бъдат на някой друг, освен на дядо.

— Какви неща?

— Старо хаванче, пестик, стари изсушени растения, някакъв олтар, една желязна тенджера. Класически неща, които ние, шаманите, използваме, за да помогнем, когато някой например е болен или при раждане, за да облекчим болките.

Спомних си предметите от съня си, бременната жена.

Парчетата от пъзела започнаха да се подреждат.

— Нямах съмнение, че това са неща на дядо. Трябваше само да събера две и две. Най-вероятно дядо ми е бил там с Верна Мур.

— Какво мислите, че е станало в такъв случай?

Хаксли прочисти гласа си. За момент се уплаших, че ще започне пак да кашля, но за щастие, това не се случи.

— Мисля, че дядо ми е искал да използва такава химикалка, за да се опита да помогне на госпожа Мур по някакъв начин, но явно нещо се е объркало междувременно. И ако след толкова време химикалката все още е така силна, както казваш, тогава не мога да си помисля друго, освен че в онази вечер е започнал някакъв процес, който така и не е завършил. Поне не по нормален начин. Явно някакви огромни сили са се задвижили.

— И тук ли идва ролята на северното сияние?

— Може би.

— Затова ли семейство Мур сме толкова привлечени от химикалката? Особено когато има северно сияние?

— Вероятно. Не съм съвсем сигурен, но се съмнявам, че други освен вас могат да я използват, тъй като химикалката е трябвало да помогне на твоята прапрапрабаба. Но едно нещо е ясно: други хора могат да създадат копие на химикалката, ако само знаят как да го направят.

— Вие можете ли?

— Да, но не съм го правил от много години. А и се опасявам, че вече е твърде късно за мен. И тук няма някакво точно обяснение, Джули. Всичко зависи от това от какво се нуждае човек и колко силно вярва. Всички ние имаме различни нужди.

— Но това означава ли, че ако успея да създам химикалка със същите способности като другата, тогава трябва да се опитам да, ъх, да я заредя, докато има северно сияние?

Хаксли кимна.

— Но нали няма някого, който да знае кога северното сияние се появява?

— Не. Поне не тук. Ако бяхме по на север, шансовете някой да знае щяха да са много по-големи.

Замислих се пак за дядо. Защо тогава беше толкова важно да се унищожи картината, след като човек се нуждаеше от северното сияние, за да създаде подобна могъща химикалка?

— Последното желание на дядо беше да унищожа Червената дама. Страхуваше се, че картината може да покаже на някого къде химикалката е получила силите си. Това означава, че географията играе важна роля, че мястото, което Адам Кар е нарисувал на Червената дама, е от особено значение. Не мислите ли?

— Разбира се. И аз смятам така.

— А картината показва Маунт Хороу, нали? И точно там с дядо сте открили пещерата, за която разказахте?

Хаксли кимна отново.

— И дядо ти разбра, че има някаква взаимовръзка — каза той. — Тъй като аз съм внукът на мъжа, когото той откри мъртъв в гората.

Кимнах в съгласие.

— Едно странно нещо през онзи ден в пещерата — продължи Хаксли — беше, че Джим, който далеч не беше някакъв атлет, каза, че се чувства здрав и силен вътре. Внезапно вече не беше изморен, не го болеше гърбът. Докато аз, от друга страна… — рече Хаксли и поклати глава.

Можех да си представя как дядо е бил убеден, че силите или способностите на химикалката все още са в пещерата, след като е изпитал абсолютно същото чувство като преди.

Но ако това беше така, може би пещерата все още беше магическа? Може би все още беше възможно да се създаде нова химикалка? Може би затова дядо беше толкова решен да унищожи Червената дама?

— Спомняте ли си къде се намира? — попитах.

— Кое?

Внезапно Хаксли се дистанцира.

— Пещерата — отвърнах нетърпеливо. — Където сте били с дядо?

— Скъпа Джули, оттогава изминаха много, много години. А аз не съм ходил там от последния път с дядо ти.

Той поклати глава, притихна. Имах чувството, че чаках цяла вечност, преди да проговори пак, този път беше по на себе си.

— Знаеш ли, през онази вечер на Маунт Хороу е имало вулканично изригване.

— През онази вечер, когато с дядо сте били там?

— Не. На 6 юни 1866 година. Вечерта, когато Верна Мур е умряла.

— Какво? Но…

— Да, да, знам. Звучи много невероятно. Вулканът не бил изригвал в продължение на много столетия. Докато северното сияние не се появило на небето.

— Невъзможно е това да е било случайност.

— И аз мисля така.

— Дали е имало нещо общо с опита на дядо ви да помогне на моята прапрапрабаба?

— Все повече се убеждавам, че е така.

— Трябва да се кача до пещерата. Можете ли да ми помогнете?

Хаксли ме погледна и веднага разбрах колко безсмислен е въпросът ми. Човекът само лежеше, самият той имаше нужда от помощ за всичко, което вършеше.

— Не си спомням къде е, Джули. Съжалявам. Искаше ми се да мога да ти пом…

Хаксли спря рязко и ме погледна.

— Какво има? — попитах.

Той отмести погледа си.

— Какво има?! — повторих.

— Нищо. Просто… Ъх…

— Какво? Кажете!

— Няма нищо. Не искам…

Изправих се, борех се с желанието си да го хвана и да го разтреса.

— Моля ви!

— Диана!

В очите му се четеше безпокойство. Какво, за бога, се случи?

Диана се появи зад мен.

— Какво има?

— Може ли да изпратиш Джули, ако обичаш?

Говореше бързо, нервно.

— Но…

— Съжалявам — повтори той и ме погледна. — Не мога да ти помогна. Но сега трябва да вървиш. Чуваш ли, Джули, трябва да вървиш! Маунт Хороу е на няколко километра навътре в долината. Има пътека от другата страна на Улманди — там, където два големи явора за застанали един срещу друг. Там трябва да отидеш.

— Но какво трябва да…

— Не знам — започна той с неспокоен поглед. — Не е сигурно, че съм прав, но трябва да последваш пътеката и да намериш своя собствен път. Това е всичко, което мога да ти кажа. Сега върви. Трябва да побързаш.

Исках да го попитам повече неща, но усетих настойчивата ръка на Диана върху рамото си. На излизане се обърнах няколко пъти към Хаксли, но той не гледаше към мен. Беше преместил погледа си към големия прозорец. Не бях сигурна какво гледа. Но това, в което бях напълно сигурна, въпреки че не виждах лицето му, беше, че изглежда уплашен.