Разбитото око

95.

— Обявявам началото на този събор — каза Висшият луксиат Амазал. — Никой не може да влиза. Никой не може да излиза.

Карис се питаше дали са го избрали за тази роля само заради гласа му — ехтящ, плътен, мощен. Може би заради гласа и брадата. Сплетена по аташийски обичай брада. Огромна, чисто бяла, с копринени нишки и бисерчета в нея.

С тържественост, която придава и на простите действия скрит смисъл, той вдигна края на тежка желязна верига. Носеха я шестима млади луксиати. Амазал закрачи бавно към главния вход и омота веригата около дръжките на вратата с дрънчене и тракане. Нещо в звуците пробуди усета ѝ на черногвардейка. Но може би само я подсети, че и Гавин е бил окован. Гавин беше тук. Отново у дома. Гавин, нейният любим, може би съсипан безвъзвратно.

Млад помощник донесе на Амазал огромен катинар и той го щракна на дръжките. Повтори същото на всяка врата — размотаваше веригата и освобождаваше ръцете на поредния младеж, който си отдъхваше. Не бързаше, внимаваше вратата да бъде заключена здраво. Докато привърши, последният от носещите веригата луксиати трепереше от умора и се обливаше в пот, очевидно го крепеше само страхът да не се посрами.

Карис си спомни, че от нея се очаква да участва в молитвите. Още не беше съвсем на себе си. Да види сина си — сина си?! — се бе оказало по-тежък потрес, отколкото си беше представяла. И той се взираше в нея.

И освен това носеше корона. Нейният син беше следващият избраник за Призма. Карис изобщо не предполагаше, че Андрос ще настоява за този избор, докато собственият му син е Призма. Това би означавало неговият род да загуби власт. Немислимо. Или поне би трябвало да означава загуба на власт за рода Гайл. Карис знаеше, че Андрос няма да даде такава власт в ръцете на Кип. Не успяваше да му наложи волята си. Засега, макар Карис да не се съмняваше, че Андрос ще упорства в това.

Но случилото се беше огромен провал и за нейния ум, и за нейните шпиони.

Защото Андрос бе включил в играта друг Гайл — Зимун. Държал го беше настрани, докато не бе настъпил подходящият миг да го използва. А Карис дори не знаеше, че Андрос знае за нейния син. Не само беше знаел, а някак си се беше вмъкнал в живота на Зимун. Само това можеше да е по-лошо от принудата да се изправи срещу своя изоставен син — да види Зимун след като Андрос го е взел подобно на захвърлена играчка и го е присвоил.

Не можеше да мисли за това сега. Не познаваше церемонията, в която някак си се бе озовала на първата редица.

Проклятие, едната страна на тялото я болеше непоносимо от онова идиотски нескопосано гмуркане в реката. Знаеше си, че утре не би могла и да помисли за ставане от леглото.

Седеше пред всички и не биваше дори да си размачка рамото със здравата ръка. Ех, ако не беше толкова симпатична на лорд Бран Клонест дъб. Старецът си оставаше безупречно любезен. Тя познаваше рода Клонест дъб от малка. Тогава лорд Бран имаше шестима синове. Един стана Призма за малко. Всичките му синове бяха мъртви — от набези, от треска, от войни. Когато Карис беше на дванайсет-тринайсет, лорд Бран се надяваше, че ще се омъжи за най-малкия му син Гракхос. Мило момче, по-надарено за поет, отколкото за воин.

Гракхос загина геройски и безполезно в битка, която не реши нищо.

Карис пак се вгледа в Зимун. Не можеше да се сдържи. Имаше ли в него нещо привличащо погледа както магнит привлича желязо, или само тя се поддаваше? Не, не беше така. Той се отличаваше с хубостта си. И беше избран за Призма. Всички го наблюдаваха, повечето скришом. Но само тя се взираше открито и коремът я присвиваше.

Отмести погледа си към Цветовете, седнали на подиума до него. Не помнеше Делара Оранжевата да е изглеждала толкова трезва през последните месеци. Вторачи се задълго в онези, които не познаваше добре — Каелия Зелената и Катан Подчервения. Миниатюрната Каелия от новата Тирея би трябвало да е нейна естествена съюзница. Гавин щеше да се нуждае от такава подкрепа в идните дни. Карис се укори, че още не е отделила време да поговори с нея. А Катан от рода Дива роза бе станал най-новият Цвят — замести Арис Подчервената след смъртта ѝ при раждане. Освен това беше братовчед и на Арис Зелени була, и на Ела Джорвис, значи роднина и на Ана Джорвис, която Гавин бе хвърлил от балкона на покоите си, ако ще и неволно.

Ако се надяваше тук да седи някой, чието лице би ѝ вдъхнало спокойствие, заблуждаваше се. Пак погледна Зимун и пак се извърна. Милостиви Оролам…

Веднъж двамата с Гавин тръгнаха на лов за червен бяс и спряха при семейство, което бе успяло да пропъди беса след кратка схватка. По време на вечерята домакинът се държа странно, но отрече да е пострадал. Сутринта стана от леглото и се разпищя. Огнен кристал се беше забил в слабините му и го бе лишил от мъжкото му достойнство. Той бе мълчал от срам. Кристалът обгорил раната и я затворил… но при ставането инфекцията проби през кожата и опръска пода с кръв и гной. Онзи мъж умря, разбира се. Нямате с какво да му помогнат дори да им бе казал веднага.

При всяко поглеждане към Зимун и тя се чувстваше така. С гадни болки като от уродлив плод в утробата. Шестнайсетте години на срам и угризения сякаш издуваха корема ѝ, пълнеха го с отрова.

Истинското изпитание за майката не е ли в грижите за детето? Карис бе изоставила това момче. Нито веднъж не го бе поднесла към гърдите си да го накърми. Дори не беше поискала да го погледне повторно, все едно беше чудовище или още по-противна твар, все едно се боеше, че и един поглед ще стигне, за да го обикне.

Сега го гледаше и беше прекалено късно. Сърцето ѝ беше мъртво.

„Какъв успех, Карис. Нямаше от какво да се боиш. Оказа се още по-студена и корава, отколкото си мислеше.“

Но болките в корема я тормозеха все повече. Не искаше да гледа Зимун. Нуждаеше се от разсъдъка си, който не бързаше да се притече на помощ.

Съзнаваше каква любезност прояви лорд Клонест дъб, като ѝ отстъпи мястото си, но съжаляваше за решението му. Тук се чувстваше като гола. Хората се вторачваха в нея, сякаш очакваха да направи нещо. Невъзможно беше вече да знаят за Зимун, нали?

— Чадо — повтори Висшият луксиат Амазал.

И той я гледаше. Сега всички я гледаха.

— Да?

— Пристъпи напред.

Тя примигна, опита да си спомни за какво бе проповядвал. Нищо не бе останало в главата ѝ. Нямаше как да се е досетил. Да не искаше да я опозори публично? Само защото не е внимавала? Що за глупости ѝ хрумваха…

Изправи се и мина напред с цялото достойнство, което успя да събере.

Висшият луксиат ѝ посочи да застане вляво от него и тогава Карис забеляза как някакво мускулче трепна по челюстта на Андрос Гайл. Облекчението я заля като вълна. Карис не знаеше какво се случва, но щом Андрос се ядосваше, явно никой не бе намислил да я посрами. Тя зае мястото си и най-после умът ѝ се пробуди.

— Исмена Красос — каза Висшият луксиат.

Благородница на средна възраст се надигна от първата редица и застана до Карис. На втората редица нейната братовчедка Аглая Красос с конската физиономия щеше да се пръсне от гордост.

Висшият луксиат изричаше едно по едно имена на хора от първата редица и те излизаха пред всички.

— Ева Дива роза. Нафтали Делара.

Последваха Джейсън Джорвис, Акензис Смит и Крезос Птолос. Карис познаваше всички. Едни още от времето, когато беше дисципула, други само по приказките за тях. Всички имаха дарби на притеглящи. Всеки произхождаше от виден род… или от бивш виден род. Би могла да причисли и себе си към втората група. И все пак не бе очаквала да стои сред тези хора.

Преди да прозвучи и последното име, тя проумя защо Висшият луксиат ги вика. Едва сдържа възклицанието си. Да беше внимавала вместо да се залисва в терзанията си. Но защо бе повикал и нея?

Ако някой ѝ бе заръчал да съставя предварителния списък, всички щяха да попаднат сред кандидатите… освен нея. Притеглящи от най-влиятелните родове в сатрапиите, които още издържаха срещу вражеското настъпление, повечето от Рутгар и Пария. Вместо Карис трябваше да е Тизис Маларгос, но тя не беше тук и затова я замести лорд Клонест дъб. Той беше слаб син притеглящ и все пак бе издържал изпитанието някога. Затова бе доживял до старини — не притегляше. Не виждаше смисъл с такава мижава дарба.

Събраните в тази зала хора не бяха дошли само да изслушат проповед.

— Представям ви най-достойните в Седемте сатрапии — заяви Амазал. — Пред вас са седмината, от които Оролам ще избере Бял или Бяла.

Всички ръкопляскаха в захлас. Тук имаше предостатъчно поддръжници на един или друг кандидат.

Имената в списъка се пресяваха от Висшите луксиати, но самият Оролам избираше Белия или Бялата чрез жребий.

А Карис? Как…

„Не всичко е част от замисъл“ — бе казала Бялата. Поредната игра с думите, каквито тя обичаше. Привидно отрицание, а всъщност не беше, нали? Не всичко е част от замисъл, което не изключваше тази случка.

Бялата бе учила с Бран Клонест дъб преди десетилетия. И оттогава бяха добри приятели. Бран заслужаваше мястото си в първата редица, въпреки че биха могли да го пропуснат заради напредналата му възраст. Дори да бъдеше избран за Бял, щеше ли да служи повече от година-две? Това го лишаваше от значение в плановете на Андрос Гайл, каквито и да бяха те. Но Бран изчака церемонията да започне и чак тогава отстъпи мястото си на Карис. Андрос Гайл беше безсилен да попречи.

Защото съвсем скоро след това ги заключиха. Дори на робите беше забранено да излизат или да влизат.

Значи Бялата се бе погрижила Карис да е тук.

През цялото време я беше подготвяла. Десетките дребни поръчения през отминалите години. Извънредно опасната задача в Тирея. Бавното запознаване с мрежата от шпиони. Всевъзможните изпитания, които според Карис бяха твърде сурови и ненужни — да, сурови и ненужни за всяко друго призвание освен за поста на Бялата. Значи Бялата наистина беше искала Карис да я наследи… Не, позволяваше си прекалено самочувствие, дори самонадеяност.

Но нали сега стоеше тук?

Бялата бе искала Карис да е следващата Бяла.

Дали Карис беше единствената ѝ избраница? Поне за петима от седмината имаше шанс да са кандидати на Бялата. Карис се огледа и отхвърли догадката. Такава стратегия беше присъща за Андрос Гайл — купуваш всички и който ще да спечели, все ще е от твоите хора. Бялата рискуваше и залагаше на привидно неосъществимото. Орея Пулор беше искала Карис да я наследи като Бяла.

През цялото време я бе обучавала да поеме нейния пост. А Карис дори не подозираше. Това май не предвещаваше нищо добро за способностите ѝ да изпълнява задълженията на Бяла.

Всички имаме своите слаби места, но най-голямо съжаление заслужават онези, чието слабо място е човек. Карис имаше две слабости — Бялата, която подценяваше, но обичаше, и Гавин, когото подценяваше, но го обикна истински, щом престана да го подценява. Само заради добрината на Оролам и двете ѝ слабости бяха толкова щедри с нея.

Шансът на Карис да сбъдне желанието на Бялата беше само едно от седем. И изведнъж това желание замъждука и у нея.

Никой здравомислещ човек не би пожелал да се нагърби с тези задължения. Но Карис не искаше поста да заеме кукла, чиито конци ще бъдат дърпани от Андрос Гайл. Щом само тя можеше да попречи на замислите му, така да бъде.

„Ако такава е волята ти, Оролам, използвай ме.“

Но как да постигне това? Нима Бялата беше разчитала Оролам да свърши цялата работа?

Ето, пак се чу… Далечен звук я накара да наостри слух. Първият беше по-силен, но се загуби в дрънченето на веригата. Изстрел на мускет. Този път изстрелите бяха повече, приглушени от дебелите врати и дебелите каменни стени. Може би се чуваха от друг етаж? Или стигаха до ушите ѝ през прозорците? Дали някой бе излязъл на балкон няколко етажа по-надолу, за да отбележи така Слънцеднев?

Разбира се, подобни волности бяха забранени, което не възпираше мнозина на Големи Яспис да гърмят с удоволствие. Но едва ли някой в Хромария би си позволил това. Карис се озърна към Черния, седнал на втората редица. Не личеше Карвър Черния да е чул изстрелите — или се преструваше по-умело, отколкото тя предполагаше.

А Андрос… Андрос доближаваше съвършенството в преструвките и заблудите. Карис се вторачи в него, макар че и двамата бяха на подиума пред очите на всички. От какво да се притеснява? Не ѝ се вярваше да я отхвърлят само защото се държи невъзпитано.

Карис стигна до прозрение, макар че не знаеше защо я споходи толкова късно в живота ѝ. Беше виждала Гавин да прави това хиляда пъти по хиляда… но Гавин беше единствен по рода си. Сега виждаше какво означава могъществото. Не само да прекрачваш границите на общоприетото — не го ли правеше и тя открай време? Да ги пренебрегваш. Да се вторачиш в някого неприемливо дълго и вместо да се смущаваш, да всееш смущение у околните с това. Това надмощие, тази свобода за сметка на останалите опияняваше.

Но опиянението е породено от отрова…

Андрос Гайл отвърна невъзмутимо на погледа ѝ. Карис долови, че не е ядосан, по-скоро по усет, а не по някакъв признак в изражението му. Той чакаше нещо да се случи. А щом Андрос Гайл чакаше спокойно, значи предвиждаше победа. Позволяваше си търпение, защото щеше да спечели тази игра.

Карис се усмихна, сякаш знаеше каква е играта и се наслаждаваше на очакването му да победи, готова да го надиграе. И той мигна, в очите му се мярна съмнение. Тя сведе глава с престорена скромност, но усмивката ѝ още подсказваше тайни, които я развеселяват.

Значи той се беше подготвил. Проклет да е. Андрос Гайл не оставяше нищо на случайността, дори ако шансовете са шест към едно в негова полза. Дори да бе подчинил останалите шестима, предпочиташе някого от тях.

Но как би могъл да си послужи с измама? Церемонията сигурно беше измислена така, че да не допуска това.

Андрос Гайл обаче знаеше какви са предпазните мерки. Или кой следи да бъдат спазвани.

Карис се взря за миг във Висшия луксиат Амазал. И той ли участваше в играта?

— Оролам, Повелителю на повелителите — започна Амазал. — Обърни взора си към нас. Върховни господарю, към тебе отправяме молбите си. Виж делата ни и ги благослови със своята светлина, своя живот, своята добрина. В този ден, Оролам, Господарю и Повелителю, Уравновесителю на везните, Всемогъщ и Справедлив, Страховит в силата, Достоен и Чист, Щедър в милостта, да бъде твоята воля, а не нашата. В този ден търсим Белия или Бялата — твоята светлина, твоя противовес на мрака. Ние, твоите сатрапии, те молим да положиш леко длан върху нас, върху послушните ни сърца, защото се нуждаят само от напътствие, не от принуда, защото се стремим да служим на тебе, а не на себе си. Ние се прекланяме пред тебе. Господарю на лукслордовете, Светлина на народите, Глас в покоя, Водач на слепите и Път към опрощението за заблудените. Виж ни, Боже, и ни покажи пътя.

— Кандидати, излезте отпред — продължи той. — От този миг притеглянето е забранено. То налага нашата воля на света. Всеки, който притегли или приеме друг да притегли заради него, ще бъде отстранен и екзекутиран като еретик. Разбрахте ли ме? Тогава повторете след мен: „Под Всевиждащото око на Оролам аз разбирам и приемам.“

Седмината повториха в хор. Последваха го към очертан в пода кръг. Млади луксиати донесоха паравани за всеки и побързаха да ги разгънат. На Карис ѝ се падна пъпчиво изчервено момче на не повече от осемнайсет години.

Висшият луксиат заговори тихо, за да го чуват само седмината.

— Церемонията не бива да бъде опорочена. В отдавнашни времена някои са опитвали да осквернят нейната святост, затова сме се погрижили да я опазим. Никакви лещи. Никакви огледала. Никакви накити. Никакви платове в цветовете, които притегляте. Нищо. Дори косата ви ще бъде покрита. За да сме уверени, че спазвате ограниченията, ще се съблечете, ще бъдете претърсени и ще получите еднакви одежди чрез жребий — на всичко това ще бъдат свидетели черногвардейци, луксиати и самите вие. Никакви изключения за никого. Дори Белият или Бялата се подчиняват. Ако не сте съгласни с тези правила, оттеглете се незабавно. Ако не възразите сега и разкрием, че нарушавате правилата, ще бъдете екзекутирани. Разбирате ли?

Седмината потвърдиха.

— Ако смятате, че някой от останалите прави нещо злонамерено, кажете на луксиатите. При него или при нея ще дойдат друг черногвардеец и друг луксиат и ще извършим повторно претърсване. За потвърдена вина ще има подобаващо наказание — смърт и за еретика, и за черногвардееца, който е позволил такава ерес.

Амазал излезе от кръга и Карис се съблече. Нейният изчервен луксиат се притесняваше повече от нея. А после видя синините. След тромавия скок в реката лявата страна на тялото ѝ изглеждаше като труп на пребит човек. Устните му се размърдаха, но явно му бе забранено да говори. Карис не му обръщаше внимание. През годините в Черната гвардия така бе свикнала с неизбежната понякога голота пред очите на други, че не виждаше в нея нищо срамно. Ако умът ѝ се занимаваше с тялото, нямаше да мисли за играта, която бе подхванал Андрос. Не се ли съсредоточиш изцяло, нямаш никаква надежда да победиш в игра, чиито правила определя Андрос Гайл.

Висшият луксиат стоеше срещу седмина от Черната гвардия. Всеки изтегли номер от поднесената му купа и отиде при някого от събличащите се благородници. Наставникът Фиск… тоест вече стражеви капитан Фиск дойде при Карис. Леко сви напращелите си от мускули рамене.

— Уж трябваше жени да претърсят жените и мъже — мъжете, но намаляхме толкова, че ни казаха… На Оролам брадата! От какво са тези…

— Просто си свърши работата — прекъсна го Карис.

Претърсването не беше дълго. Той отдели най-много време за косата ѝ, макар че щеше да бъде покрита. После огледа дланите, очите, подмишниците, гърба, задника, ходилата. Очевидно проверяваше не само за забранени предмети, а и за натрупан луксин. Държеше се като безстрастен професионалист и не се бавеше, а лицето му приличаше на маска.

Още седмина черногвардейци следяха претърсващите и луксиатите да не дадат нищо на някого от седмината. Случайният избор (ако беше случаен) на наблюдаващите уж правеше всякакви планове за измама безсмислени. Карис гледаше зорко останалите.

Не откриваше нищо освен очевидната неловкост. И се чудеше какво би могъл да получи измамникът. Цветна леща. Притеглящият знае как да извлече предимство от нея. Малка, трудно забележима, но може да бъде смъртоносна.

Само че не виждаше да се случва нищо нередно.

Други луксиати донесоха сгънати халати и поне двама черногвардейци провериха всяка дреха, опипваха шевовете, търсеха тайни джобове и разбъркваха халатите. След това Висшият луксиат сам раздаде дрехите, уж вече подредени съвсем случайно. Дори бяха с еднакви размери — Карис се чувстваше като в огромен чувал, а Джейсън Джорвис едва стегна своя халат.

Докато се обличаха, Висшият луксиат мина при всеки с обикновена дървена купа.

— Теглите жребий кой след кого ще избира.

— И какво избира последният? — попита Карис невинно.

Амазал въздъхна.

— Ще бъде ли голяма изненада за тебе, ако кажа, че в миналото и за това са водени разгорещени спорове? Сега е просто: номер едно избира пръв, номер седем — последен.

Тя сви рамене и изтегли номера си. Шест.

— Ще ви бъдат дадени седем камъка. Вслушайте се в гласа на Оролам. Той ще ви упъти. Всеки от вас може да донесе не повече от един камък. И нека ви предупредя — всеки камък е покрит с много слоеве боя, не можете да отгатнете колко надълбоко е скрит истинският. Донасяте камъка и го потапяте в купата с разтворител. Така ще се разкрие кой е избрал Белия камък.

— Откъде го донасяме? — попита натъртено Карис.

— Това ли е всичко? — последва въпросът на Джейсън Джорвис. — Няма други правила, така ли?

— Наистина ли не помниш? — учуди се Исмена Красос.

— Семейството ми не беше на Ясписите миналия път.

— И не си чул никакви истории?

— Просто искам да изясним правилата — сопна се той.

Спомените на Карис от времето, когато избраха Орея Пулор за Бялата, бяха свързани само с Аместан Ниел — момчето от съседното имение през онова лято. Едва ли размениха повече от две-три думи. Най-добрата ѝ приятелка, с която Карис сподели колко е влюбена в него, го целуна вечерта преди той да замине. Съкрушително предателство за малката Карис. Наскоро бе научила, че Аместан Ниел станал третият най-голям износител на овча вълна в Пария.

Нещо се разтресе някъде в кулата. Нещо голямо. Всички се заспоглеждаха.

— И това ли е… част от церемонията? — попита Карис.

— Продължаваме — отговори само Амазал.

Луксиатите отнесоха параваните и кандидатите застанаха в кръга.

— Не се стряскайте — обърна се Висшият луксиат към седящите в залата. — Вятърът често е силен.

„Вятър ли?“

По невидим за Карис сигнал всички прозорци в залата се плъзнаха надолу в жлебове. Такива бяха и прозорците в покоите на Гавин на етажа над залата. След първия хладен повей въздухът в залата се успокои. Утрото беше безветрено и топло.

Подът под краката ѝ се раздвижи и Карис веднага зае бойна стойка и стъпи устойчиво. Подът мърдаше и под останалите кандидати. Исмена я погледна и се засмя, сякаш казваше: „Не е ли вълнуващо?“

Широкият пет крачки кръг се издигна. Шарки в пода на залата потъваха, превръщаха се в улеи… и целият диск със стоящите на него кандидати се плъзна към отворен прозорец.

— Само аз ли си мисля, че това не е сполучливо хрумване? — подхвърли Карис.

— Ами скачай — отвърна Джорвис.

Тя стоеше до ръба на диска и се питаше дали да не направи точно това, но само докато не чу думите му.

Дискът излезе през отвора, закрепен на огромна подпора, подала се от Кулата на Призмата два етажа по-надолу. Отдалечиха се на десет, после и на двайсет крачки от стената и тогава широките прозорци се върнаха с тракане на местата си.

Аха… Значи всички в залата можеха да виждат какво се случва, но не и да повлияят на резултата чрез притегляне. Седящите вътре благородници се взираха напрегнато, но погледът на Карис внезапно се отклони нагоре.

Един от внушителните зъбери се беше откъснал и висеше няколко етажа под покрива. Тежкият каменен къс се въртеше на дебело въже, сплетено от стоманена тел. Карис бе излизала на този покрив поне стотина пъти. В зъберите му нямаше стоманени въжета и яки стоманени пръти. А равните ръбове на откъсналото се огромно парче показваха, че изненадата е предвидена още при построяването на кулата. Опитваше се да проследи с поглед накъде продължава въжето, но площадката под нея се разтресе. Отдолу се подадоха още седем по-малки диска. Зъбците по ръбовете им опряха в голямото зъбно колело около големия диск и седемте диска се завъртяха бавно около кандидатите.

На всеки от тях стърчеше пиедестал от тис и кадифе. А върху пиедестала имаше бяло кълбо. Седемте камъка изглеждаха съвсем еднакви. Пиедесталите се завъртяха веднъж около големия диск и спряха.

Нафтали Делара бе изтеглила номер едно.

— Не виждам смисъл в протакането — каза тя и обърна лицето си към небето. — Оролам, води ме. Оролам, благослови моя избор.

Доближи един пиедестал и взе кълбото.

На всеки балкон по седемте кули стояха черногвардеец и луксиат. Следяха се взаимно, следяха другите двойки и следяха на балконите да не излезе никой друг, за да не се намеси в церемонията.

Но хитрината на Андрос сигурно бе извършена предварително. Погрижил се беше някак да подправи жребия и бе обяснил на своя човек предварително кой камък да вземе. Измамата несъмнено беше незабележима за останалите, а Карис щеше да избира шеста поред и вероятно не би могла да промени нищо — избор между двата последни камъка, никой от които не е истинският. Безсмислено и безплодно като толкова много години от живота ѝ.

Ева Дива роза се колеба по-дълго, но не се забави прекалено в избора си.

Кой знае какви жертви беше направила Бялата, за да стигне Карис до тук, но бяха победени. Карис дори не знаеше кое от усмихнатите лица е на лъжец. Дали не бяха и шестте? Андрос Гайл винаги се грижеше да няма неблагоприятни за него обрати, нали?

Пак чу изстрели на мускети и този път знаеше, че гърмежите са на покрива на Кулата на Призмата. Зад някои прозорци се виждаха зяпачи, но на балконите не излизаше никой освен черногвардейците и луксиатите, в чиито ръце Карис не виждаше оръжия. Какво ставаше? Черногвардейците по балконите на околните кули също изглеждаха разтревожени, но нямаха право да мръднат от местата си.

Докато тя се озърташе, Акензис Смит избра камък. Крезос Птолос се задържа дълго пред един пиедестал, отправи молитва, но накрая взе друг камък. Дойде редът на Исмена Красос. Тя се взира задълго във всяко от оставащите три кълба. Върна се три пъти при едно и накрая го взе.

За Карис оставаха два камъка. „Да се вслушам във волята на Оролам, а?“

Застана пред първия. Бял, кръгъл, малък — би се побрал в шепата ѝ… и необяснимо отблъскващ.

Странно чувство. Доближи втория, взря се съсредоточено в него и почувства силен подтик да го вземе незабавно.

Скръсти ръце на гърдите си. Нали беше уверила Бялата, че би желала Оролам да ѝ даде ясен знак, но ето го ясния знак и това никак не ѝ допадаше. Ако гласът на Оролам звучеше като плесница по ухото, не ставаха ли ушите ѝ излишни? Това сякаш обезценяваше ума ѝ, който също беше дар от Оролам. Ако Оролам я използваше, не подобаваше ли и тя да участва?

Нали? Или пак проявяваше самонадеяност?

Пламенната притегляща на зелено и червено, каквато беше само допреди месеци, щеше вече да е взела решението си и да нехае за последствията. Оролам да си свърши работата или да не я свърши — щом замисълът е негов, той да си го осъществява. Бездруго колебанията ѝ сигурно бяха безсмислени, а истинският камък вече беше взет.

Но Карис вече не беше безгрижно момиче. Беше правила какви ли не глупости. Беше правила неща, за които още се мразеше. Опита да се изпепели сама, но надмогна смъртта. Стараеше се да заличи слабостта у себе си, като се нагърби с чуждите ѝ задължения в Черната гвардия. Сега болката и разочарованието ѝ бяха присъщи както необузданите страсти. Днес не беше само онова същество на крайностите.

Не мислеше за чакащите благородници в залата и чакащите други кандидати на диска. Обърна се към утринното слънце. Съвършеният огнен кръг губеше червенината си и се издигаше все по-златист.

Разпери ръце в поздрав към слънцето, попиваше светлината му, побрала всички цветове, приемаше я, наслаждаваше ѝ се.

„Ние сме историите, които разказваме за себе си. Но когато се окажат лъжи, ние сме най-изненадани.“

„Ако помолиш за хляб, Карис, ще ти дам ли камък?“

И в този миг чу как нещо неимоверно тежко се откъсна. Грамаден каменен къс от зъбер на кулата профуча надолу пред нея.

С плющене на великански бич се размотаваше въже, закачено за тежестта, напрягаше голяма макара на ос върху покрива. А камъкът продължаваше да пада, заби се в земята и потъна в подземията, които сякаш бяха подготвени да го погълнат. В същото време стоманеното въже се изопваше встрани от кулата. Изскочи от водата между Големи и Малки Яспис, изтръгна се от скривалищата си по крепостните стени около източната страна на Големи Яспис и образува права линия от най-високата точка на Хромария почти до кейовете на пристанището.

„Ще ти дам ли камък?“

Карис прихна неудържимо. И тъкмо когато се обръщаше, а всички останали гледаха към дългото въже, зърна зелен проблясък е крайчеца на окото си. Какво?… Взря се в хоризонта, но знаеше, и то без сянка на съмнение, че зеленият проблясък се появява само по залез. Ето го — отново. Тя се загледа към Големи Яспис.

Звездните кули въртяха огледалата си, осветяваха тълпите празнично и игриво. Едно огледало бе пратило за миг към нея отражение на зелената кула в Хромария.

Карис се разсмя. Поклати глава към взора на Оролам… и видя смаяна как млад мъж се плъзна под въжето от покрива. Стори ѝ се познат, но летеше прекалено бързо. Круксър?

Върна се при камъните. Изборът ѝ имаше значение. Вече знаеше, че е така. Оролам не я бе повел към място, където изборът е безсмислен. Погледна камъните и пак се почувства отблъсната от единия и привлечена от другия. Не ги докосна. Приклекна пред единия пиедестал. Не виждаше нищо особено. Драсна с нокът… и тъничка люспица твърд оранжев луксин се напука и се разтвори във въздуха.

Желанието ѝ да вземе този камък изчезна. Магия на волята — забранена и наказвана със смърт. Но и намесата в избора на Бял или Бяла навличаше на виновния същото наказание, значи това не възпираше злосторниците.

Андрос, ако той стоеше зад измамата, беше открил изумително надарен оранжев притеглящ, посветен в забранените умения, и някак бе преодолял всички предпазни мерки на луксиатите, неизбежно включващи проверки и за такава магия.

„Остави това за друго време.“

Отиде при другото кълбо, изчопли луксина на пиедестала и размаха пръст към прозореца, зад който седеше Андрос Гайл. „Ах, ти…“ Взе кълбото.

Предупреди я незнайно шесто чувство — може би чу тежка стъпка на мъж въпреки вятъра и изстрелите на покрива. Извъртя се и отклони тялото си от напиращия към нея Джейсън Джорвис. Спаси се само защото той посегна към камъка в ръката ѝ вместо да я бутне от площадката.

Тя използва инерцията му срещу него, за да го запрати към ръба, но той сграбчи ранената ѝ лява ръка и я повлече със себе си.

Тя се откопчи със силно движение на тялото, което завъртя китката му, но той докопа пояса на халата ѝ.

Джейсън се спъна, едното му ходило мина над ръба. Изтърва своя камък, но успя да стъпи на диска. Зелената притегляща в Карис не понасяше ограничения. С едната ръка измъкна пояса на халата, с другата го отпусна достатъчно, за да прати Джейсън към ръба — само стиснатият в ръцете му край на пояса го задържаше на площадката.

Чу други стъпки. Помощникът за непредвиден случай. Разбира се. Всички в залата виждаха схватката, но нямаше правила, които да я забраняват. Постът щеше да бъде зает от донеслия Белия камък. Нямаше да го съдят за убийство.

Юмрук разцепи въздуха там, където преди миг беше главата на Карис. Втори удар… пресрещнат с кръглия камък в ръката ѝ. Акензис се смръзна от болката в раздробения си юмрук, а Карис подхвърли кълбото нагоре. С другата си ръка хвана китката на Акензис, който неволно отклони поглед към камъка във въздуха. Усети края на пояса около ръката си, дръпна се и сам стегна примката.

Карис пусна пояса и се търкулна встрани, за да хване камъка.

Акензис не опъна пояса докрай и Джейсън залитна назад, но още опираше пети в ръба. Необичайно самообладание. Повечето хора при падане размахват ръце, а той напрегна тялото си като струна и така получи шанс за спасение.

Акензис дръпна пояса, за да не бъде повлечен в бездната, и изкрещя от болка, когато примката се впи в ръката му. Хвана пояса и с другата си ръка.

За недоловимо кратък миг Карис се поколеба — не беше ли по-добре да ги съдят? Но и двамата бяха едри здравеняци. Забраната за притегляне важеше до края на церемонията. Ако се опиташе да ги отведе вътре, щяха да я нападнат заедно. Как да ги върне в залата с това натъртено тяло? Другите щяха ли да се намесят? На чия страна? Колко от стоящите тук щяха да умрат, за да изправят двамата изменници пред правосъдието?

Има време, когато Оролам е благ. Има и време, когато е суров.

С вопъл, който побра и тъгата по предишния живот, и яростта, че тези двамата са предали самия Оролам, и напиращата гордост, че цялата ѝ болка, обучение и дори опърничавост най-сетне са възнаградени, Карис се плъзна странично и ритна с цялото си майсторство от дългите години в Черната гвардия. С такъв ритник и дребна жена може да отхвърли мъж назад. Точно това се случи.

Двамата отхвърчаха от площадката и полетяха към гибелта си.

Всички я гледаха смълчани.

Прозорците се отвориха и дискът се плъзна обратно към залата. Карис пусна своя камък в купата с прозрачна течност и дори не почака разтворителят да покаже истинския му цвят под слоевете боя. Знаеше какъв е цветът.

Обърна се към слисаните си слушатели — Цветовете, промахоса и най-видните благородници в остатъка от Седемте сатрапии.

— Във война сме — каза новата Бяла. — И започваме да воюваме наистина.