Разбитото око

2.

Дланите на Гавин Гайл кървяха в топло, гъсто сиво около гладкото весло, което стискаше.

Беше си въобразявал, че има внушителни мазоли за човек, който си върши работата предимно с думи, но нищо не може да те подготви за десет часа на веслото всеки ден.

— Каишке! — подвикна Номер седем към старшата. — Още превръзки за негова святост.

Това предизвика няколко усмивчици, но робите в галерата не забавиха усилията си. Големите тъпани от телешка кожа отбиваха ритъм като пулс на кит. Темпо, което опитни мъже можеха да поддържат цял ден, макар и трудно. На всяка скамейка имаше по трима: двама стигаха, за да гребат с този ритъм, за да може третият да пие вода, да хапне или да използва кофата.

Каишката донесе навита ивица плат и подкани с жест Гавин да протегне ръце. Той не бе виждал по-яка жена от нея, макар че познаваше от двайсет години всяка черногвардейка. Отлепи окървавените си изтръпнали длани от веслото. Не можеше нито да свие, нито да разтвори пръсти, а още не бе минало пладне. Щяха да гребат до свечеряване — още пет часа по това време на годината. Тя размота ролката. Платът изглеждаше корав.

Гавин си помисли, че има и по-лоши неща от инфекция, за които да се тревожи. Но докато тя превързваше ръцете му сръчно, макар и без загриженост, той надуши нещо трептящо, напомнящо за каучук, смесен с карамфил. Чу тихичкото потръпващо разчупване на свръхвиолетов луксин.

За миг се пробуди предишният Гавин, умът му затърси как да се възползва от тяхната глупост. Притеглянето направо от разпадащ се луксин беше трудно, но тази дума не означаваше нищо за Гавин Гайл. Той беше Призмата, нямаше нищо, което не би могъл да…

Нямаше нищо, което би могъл да направи. Вече не. Вече беше сляп за цветовете. Не можеше да притегли нищо. На мижавата светлина от бавно полюшващите се фенери светът плуваше в оттенъци на сивото.

Каишката стегна възелчетата на китките му и изръмжа. Гавин прие звука като заповед и пак вдигна уморените си ръце към веслото.

— П-п-пречи на заразите — каза единият му съратник по весло, Номер осем. Прякорът му беше Шибаняка.

Гавин нямаше представа за причината. Робите бяха особена общност със свой жаргон и шеги, които разбираха само те, а той не беше приет.

— Тук долу заразите убиват бързо като ритник — добави Номер осем.

Свръхвиолетовият луксин се бори с инфекциите? В Хромария не учеха на това, което обаче не означаваше, че не е вярно. Или просто беше ново откритие след началото на войната и никой не се бе сетил да му каже. Мислите му обаче се отплеснаха към неговия брат Дазен, който сам бе отворил рана на гърдите си. Как Дазен не бе погубен от инфекция в своя ад, който Гавин бе създал за него?

И дали безумието, подтикнало Гавин да убие брат си, изобщо не е било лудост, а само пристъп на треска?

Твърде късно. Спомни си пак кръвта и мозъка, разплискали се от черепа на Дазен, полепнали по стените на килията, след като той го застреля.

Опря превързаните си длани на протърканото весло, полирано от пот, кръв и мазнина от твърде много ръце.

— Шести, изправи гърба — каза му Номер осем. — Ишиасът ще те довърши, ако напъваш само с гърба.

Толкова думи без псувня — същинско чудо. Номер осем сякаш бе осиновил в някакъв смисъл Гавин, който си знаеше, че жилавият ангарец му помага не от добросърдечие. Гавин беше третият на веслото и ако вършеше по-малко работа, Седми и Осми трябваше да се изтощават повече, за да не нарушат ритъма, а капитан Топчията не ги жалеше. Не искаше да се размотава близо до превзетия Ру.

След седмица Хромарият щеше да прати търсачи на пирати: капери с официални заповеди да издирят ловците на роби, които налетяха към потопените кораби на нападащия флот и спасиха давещите се само за да им отнемат свободата. Щяха да пуснат срещу откуп онези с по-заможни роднини, но нямаше съмнение, че мнозина от пленниците ще попаднат направо на големите робски пазари в Илита, където ловците можеха да се отърват безнаказано от човешкия си товар. Други щяха да се насочат към тържища на роби по-наблизо, където безчестни чиновници щяха да съставят фалшиви документи, че тези роби са купени съвсем законно в далечни пристанища. Мнозина от робите щяха да си загубят езиците, за да не приказват излишно.

„Карис, към такава участ поведох хората си. Робство и смърт.“

Гавин бе убил бог и въпреки това беше загубил битката. Когато онази напаст се надигна от дълбините, разпиля флота на Хромария, а с него и надеждите им се сгромолясаха като купчина боклук.

„Ако ме бяха обявили за промахос, това нямаше да се случи.“

Всъщност Гавин трябваше да убие не само брат си, а и баща си. Дори накрая, ако бе помогнал на Кип да наръга Андрос Гайл, вместо да се мъчи да ги разтърве, сега Андрос щеше да е мъртъв, а Гавин щеше да прегръща жена си.

— Мислил ли си някога, че не си достатъчно корав? — обърна се той към Номер седем.

Мъжът изчака три големи замаха с веслото, преди да отговори:

— Нали знаеш как ми викат?

— Май чух някой да те нарича Оролам. Защото си Номер седем ли?

Както шестицата беше числото на човека, така седмицата принадлежеше на Оролам.

— Не е затова.

„Страшно е дружелюбен…“

— Тогава защо?

— Не ти отговарят на въпросите, защото не чакаш — натърти Оролам.

— Старче, до гуша ми е дошло от чакане — увери го Гавин.

Още два големи замаха и Оролам каза:

— Не. И на трите. Три пъти „не“. Някои хора внимават, когато нещата са на тройки.

„Не и аз. Върви по дяволите, Оролам. Заедно с онзи, на когото са те нарекли.“

Гавин се смръщи от познатото мъчение на гребането и пак се нагоди към ритъма на бутането, натискането, потапянето, опирането на краката в дъската и дърпането. „Злият лебед“ имаше сто и петдесет гребци — осемдесет на тази палуба и седемдесет на горната. Отвори между палубите пропускаха ударите на тъпаните и изкрещените заповеди.

Пропускаха не само звуци. Гавин си мислеше, че обонянието му се е притъпило след първите дни, но все се намираше нова воня, която да го тормози. Ангарците се смятаха за народ от чистници и може и да беше вярно — Гавин не забеляза никакви признаци на дизентерия или потна треска сред робите на галерата, а всяка нощ им носеха кофи — едната пълна със сапунена вода, за да се полеят с нея, другата с чиста морска вода, за да се изплакнат. Разбира се, мръсната вода се стичаше при гребците на долната палуба и падаше още по-мръсна към помпите в трюма. Палубите винаги бяха хлъзгави, трюмът — горещ и влажен, потта избиваше непрекъснато, а отворите в борда не стигаха за проветряване освен при силен вятър, затова пък струйките от горната палуба, стичащи се по главата и гърба на Гавин, винаги бяха подозрително смрадливи.

По стъпалата се чуха стъпки — идваше някакъв моряк. Пръсти щракнаха до Гавин, но той дори не вдигна глава да погледне. Сега беше роб и трябваше да се държи подобаващо, за да не го бият за нахалството му. Нямаше нужда да се присвива страхливо, но беше длъжен да гребе и това отнемаше всичките му сили.

Каишката дръпна ръцете му от веслото, отключи оковите и подсвирна на Номер две. Той и Номер едно бяха на върха в променливата йерархия на робите, позволяваха им да седят отпред, да си почиват, доверяваха им се да изпълняват заповеди, без да са оковани, и от тях се изискваше да гребат единствено при болест или припадък от изтощение на друг роб.

Каишката събра китките му зад гърба и пак го окова и чак тогава Гавин погледна към капитан Топчията, застанал над стъпалата към трюма. Топчията беше илитиец, със среднощно черна кожа и буйна къдрава брада, носеше разгърден чудесен брокатен жакет на голо и торбест моряшки панталон. Присъщо му беше красивото напрежение на лудите и пророците. Говореше си сам. Говореше на морето. Не признаваше равен на себе си нито на земята, нито на небето и поне в боравенето с каквито и да било огнестрелни оръжия самочувствието му беше оправдано. Неотдавна Топчията бе скочил от потъващ кораб, който Гавин бе подпалил и надупчил като решето. Тогава някаква прищявка го бе накарала да пощади Топчията.

Тъкмо доброто, което правиш, накрая те погубва.

— Ела горе, малки Гайл — каза капитанът. — Свършват ми причините да те оставя жив.