Разбитото око

94.

— Всички ли сте готови? — прошепна Круксър.

Стояха зад асансьора и встрани от шахтата, но за да се качат, трябваше да се покажат пред стрелците от Бялата гвардия.

— Може би тук светлината стига, та Трошача да опита с картата? — обади се Тея.

— Ти сериозно ли говориш? — Бен-хадад я изгледа невярващо.

— Извинявайте…

— Тея — каза ѝ Кип, — а ти можеш ли да използваш наметалото… за всички?

— Не. Тепърва се уча как да прикривам себе си.

Събра качулката пред лицето си и макар че наглед нямаше върви или други начини да я закрепи, двата ръба се сляха здраво и само очите на Тея останаха видими. Лицето затрептя пред тях и изчезна, сякаш остави дупка, в която очите се рееха над бездънна мрачна пропаст.

Тея им обърна гръб и Кип забеляза, че двата диска се плъзнаха по наметалото. Черният закри белия като при истинско затъмнение. Бял ореол блесна за миг около черния диск, цялото наметало заискри и Тея стана напълно недостъпна за погледите им.

Всички освен него промърмориха някакви проклятия.

— Ако отървем кожите, наистина искам да науча повече за това наметало — каза Бен-хадад.

Коридорът винаги беше осветен добре през деня, но не и в този ден с плътните капаци на прозорците. Личеше, че Бялата гвардия не иска да дава никакви преимущества на Могъщите.

„Могъщите ли? Така ли ще се наричаме?“

Каквато и светлина да проникваше тук, макар и слаба, обхващаше целия спектър. С очила във всеки цвят Кип можеше да притегли каквото си поиска. Но ако времето не стига, богатият избор подлъгва, че можеш да правиш всичко. Че имаш избор какво да направиш. И вероятно не правиш нищо, защото двоуменето те вцепенява. Колко им оставаше, докато преследващите ги стражници се промъкнат през всички онези стаички и коридорчета, за да ги приклещят тук?

И Кип реши да разчита на онова, което вече е правил, но несравнимо по-вещо и без да прахосва усилията си, както щеше да се случи преди Карис да се заеме с обучението му. Събра в лявата си ръка достатъчно зелен луксин за як щит в цял ръст, като продължаваше да попива бавно зеленото през очилата. Трябваше да се примири, че този път е муден.

Изведнъж въпреки натрупаното зелено откри, че е страхливец. Не искаше да помръдне оттук. Не искаше да бъде мишена за десетки мъже с мускети.

Какво го беше прихванало? От зеленото винаги се чувстваше непобедим, чужд на страха.

„Значи това е да пораснеш. Вече си над слепия порив на страстите или омразата, или зеления луксин, или бойната ярост. Виждаш какво е нужно да направиш и го правиш, ако ще да не те подтиква неутолимо желание или ненавист, или обич. Изправяш се гол пред страха, без бронята на горделивото перчене. Имаш само дълга си и приятелството със своите съратници. Не обичта, която те тласка да действаш, без да мислиш, а обич, която сам си избрал. И тя ти казва, че ти можеш да се справиш най-добре с това, та ако ще да умреш, докато го правиш.“

Нямаше го опиянението от зеления луксин, но Кип вдиша дълбоко и затича.

На пръсти. Без диви вопли. Колкото може по-тихо. Така почти се добра до асансьора, без да го забележат.

Тъкмо да се метне вътре и проехтя крясък. Тук имаше бял камък, осветен чрез системата от огледала в шахтата, и Кип започна да трупа зелено, както лежеше и вдигаше луксиновия щит настрани като барикада пред асансьора.

Другите не се забавиха. Винсен метна жълта заслепяваща бомба и тя избухна пред лицата на обръщащите се стражници. Безупречно хвърляне на безупречно оформен луксин. Стреснати до подмокряне, неколцина натиснаха спусъците. Грохотът на неволния залп и ехото му в каменните стени и подове засилиха объркването. Само един-двама успяха да обърнат оръжията към тичащите. Чу се острото пищене от рикошети в стените.

Круксър прескочи щита и почна да наглася тежестите, без да обръща внимание на опасността. Щеше да натисне лоста за изкачване, но го спря викът на Кип:

— Круксър, не! Бен!

Бен-хадад лежеше в коридора. Надигна се стремително и пак се свлече. Окървавеното му коляно се подгъна накъдето не биваше.

Феркуди се метна над зелената преграда. Куршумите вече блъскаха по щита и Кип не можеше да шавне. Това беше отворен луксин — спреше ли усилията на волята си да го поддържа, всички те щяха да умрат.

Това беше неговата задача. Сега нямаше какво друго да направи. Опиташе ли да се прави на герой, щеше да обрече приятелите си. Бездруго може би само отлагаше за малко края им.

Трепереше от напрежение — още стражници се опомняха и се прицелваха в него и останалите в асансьора, във Феркуди и в проснатия на пода Бен-хадад.

Във въздуха до застаналите в извита дъга стрелци ненадейно се появи тромблон. Ударникът щракна, от разширяващото се дуло изригнаха искри, пламъци и разтопена смърт. Кип мигновено разшири зениците си за подчервено зрение. Помисли нелепо: „Преди половин година не можех да го направя. Напредвам!“

Видя как Тея запрати празния тромблон към стражниците и вдигна към тях другия, който бе притискала до левия си крак под наметалото. Стреля с него по втората редица.

Един-двама пак гръмнаха по нея неточно преди втория изстрел, но Тея отскочи, краката ѝ се мярнаха за частица от секундата под развятото наметало. Никой от стражниците не забеляза. Нападението беше твърде изненадващо, смрази ги. Едва не се прекършиха.

Кип усети превъзходния шанс. „Още един удар — подсказа умът му на Гайл — и те ще се разбягат.“

Но той поддържаше зеления щит и не можеше…

Феркуди нахълта в асансьора с Бен-хадад на ръце, миг по-късно вече видимата Тея скочи при тях. Круксър натисна лоста.

Асансьорът полетя нагоре. Блъсна се в първата преграда, подхвърли всички над пода и спря със стържене. После пропадна обратно.

Откъм стражниците се разнасяха писъци. Кип се надигна от пода и зеленият щит се разпръсна, докато Круксър припряно нагласяше тежестите.

Някой тичаше озверял към тях. Кип притегли зелено острие и го прониза в лицето. Стражът го връхлетя, още беше жив, още посягаше да удари. Кип заби лакът в носа му и той отхвръкна. Друг напираше към тях, държеше тромблон.

Зеленият шип прелетя край него, защото той се подхлъзна в размазаната по пода кръв и спря по гръб почти в краката им. Не опита да стане, а завъртя оръжието към тях. Щеше да пръсне на парчета половината група от упор.

Винсен скочи върху него с нож в ръка.

Острието се забиваше и излизаше, забиваше и излизаше от корема на стража, сякаш шивач бързаше да довърши подгъв на дреха. Винсен не спираше, беше смразяващо, беше възбуждащо, кърваво, мръсно, гадно… и необходимо. А онзи отказваше да умре, все се мъчеше да обърна цевта на тромблона към лицето на Винсен.

И Феркуди скочи към схватката навреме, за да завърти тромблона към другите нападащи стражници. Винсен натисна спусъка и оръжието запрати каквото имаше в заряда му към мъжете от Бялата гвардия, но те не бяха толкова наблизо, че да ги убие на място.

Със здравата си ръка Големия Лео сграбчи умиращия страж и го изхвърли от асансьора. Но още един напираше към тях въпреки окървавеното си лице. Кип изстреля юмрук от зелен луксин. Поръсиха го парченца от зъби и още кървави пръски. Мъжът падна наполовина в асансьора, наполовина отвън, точно когато лостът под ръката на Круксър се премести.

Понесоха се нагоре и повлякоха стража в шахтата. Той изпищя диво — тялото му се заклещи между ръба на асансьора и стената на шахтата. И млъкна тутакси, щом се разкъсаха мускули, кости и ризница. Половината от трупа остана при тях, а всяка отваряща се само нагоре преграда на етажите остъргваше още от него. Една трета, глава и ръка, шлем с глава в него и накрая нищо не остана от човека, който беше жив допреди десетина секунди.

Кип тупна по задник, опулен от ужас, докато челюстите на войната схрускваха тялото пред очите му.

Преодоляваха етаж след етаж сред трясъка на отварящи се прегради. Круксър бе нагласил тежестите точно от втория опит и никъде не се бавеха излишно. Няколко пъти видяха смаяни стражници, които нямаха време да стрелят.

Накрая се озоваха на последния етаж.

Нямаше никой от Бялата гвардия на пост, черногвардейците ги познаха и дотичаха. Круксър запази хладнокръвие и това беше добре, защото от другите само Винсен беше невъзмутим. Двамата избутаха припряно останалите от асансьора.

— Бялата гвардия — обясни Круксър. — Подгониха ни. Не можете да се биете с тях, защото ще разпалите междуособна война. Но ви моля да ни помогнете. Моля ви.

— Гадост! — стресна се Кип. — Къде е Тея?!

— Зад тебе съм. Круксър ме изчака да вляза в асансьора.

Дежурните черногвардейци ги гледаха недоумяващо, но жената — Нера, отиде веднага при Бен-хадад да види колко е пострадал кракът му.

— Какви са тези приказки? — опомни се Малкия свирач. — Какво става тук? Видяхме кристалите да показват някакви глупотевини вместо нашите кодове, но не можем да напуснем поста си. Командирът не отговори на нито едно наше запитване чрез кристалите.

— Командир Железни е изритан от Черната гвардия — обясни Кип.

И чак тогава му хрумна, че е по-добре да лъже, за да привлече по-лесно тези двамата на своя страна.

— Оролам! — гневно извика Нера. — Бен-хадад, кой ги причини това?

— Дядо ми — отвърна Кип. — Той насъска Бялата гвардия срещу нас и той отстрани Железни от командването.

— Какво?… Какво?! — невярващо повтаряше Малкия свирач.

Не беше висок, но имаше внушителни рамене, а в очите му просветваха жълто и оранжево.

— Командирът реши да се оттегли безропотно. Не искаше да предизвика война между Черната гвардия и Бялата гвардия. Каза, че промахосът ще се възползва от повода да разпусне Черната гвардия.

— Промахосът да върви в ада! — изръмжа Малкия свирач. — Ще го…

— Млъкни! — сопна му се Нера. — Ние ще ги забавим тук, младоци. Какво сте намислили?

— Трябва да отидем в покоите на Бялата. Ще ни пуснете ли? — помоли Кип.

Двамата дежурни се спогледаха и стигнаха до безмълвно съгласие. Кип разбра по усет, че са любовници отдавна.

— Сигурен съм, че не е нужно да казвам това, но е задължително — започна Малкия свирач. — Тялото на Бялата още е там. Мъртва е. Няма да нарушавате вечния ѝ покой.

— Разбира се, че няма — успокои го Круксър. — Бен-хадад може ли да дойде с нас? Бен-хадад, а ти още ли искаш да дойдеш?

— Той няма да се бие отново. Никога — натърти Нера. — Кракът му е осакатен. Съжалявам, но това е истината.

Лицето на Бен-хадад помръкна.

— Може ли да дойда? Моля ви! — Взря се в Круксър. — Не искам… Не мога да остана! Не съм като Даелос, разбираш ли? Нашата група е всичко за мен.

Нера кимна едновременно с Круксър, който се зарече:

— Ще те нося по целия път, ако е нужно.

— Ще ви дадем толкова време, колкото е възможно, без да се сражаваме срещу тях — каза Нера. — Вървете и Оролам да ви закриля.

Изтичаха по коридора, нагоре по стъпалата и покрай другите двама черногвардейци, които стояха безмълвно до вратата на покоите. Кип позна Джил Грейлинг, но черногвардейците се преструваха, че не ги виждат.

Кип излезе на балкона. Още беше ранно утро. На Оролам брадата, как тъй още беше ранно утро? Струваше му се, че е изминало цяло хилядолетие след изгрева.

Бръкна в раницата си, търсеше картата, която бе прибрал преди няма и половин час. Погледна към тялото на Бялата на леглото. Отдели миг да целуне три пръста на ръката си и да направи знака за благословия.

Намери картата в предния джоб на туниката си. Стъклените плочки я бяха опазили. Той бе успял — разбира се! — да ги счупи, картата обаче си оставаше непокътната. Извади я и започна да редува бързо очилата на лицето си, за да притегли поред и седемте цвята.

— Изобщо не знам колко ще се проточи това — каза на останалите. — Просто… пазете, докато привърша. Ще опитам да не се помайвам.

— Ще ги задържим — отговори Феркуди от името на всички.

Кип хвана картата в лявата си ръка, притегли цветовете в дясната и докосна петте точки…

— Готово.

Вдигна глава да види дали някой от тях още е жив, дали е успял навреме.

— А? — сепна се Феркуди.

Кип се взря в лявата си китка. Образът се бе появил отново, но сега избледняваше, сякаш цветовете му имаха връзка с притеглените от него цветове. Пак погледна към останалите.

— Защо се чудиш?

— Ами… ти не направи нищо — отвърна Круксър.

— Какво видя? — веднага попита Тея.

— Аз… аз… май не помня.

— Какво?! — намеси се Бен-хадад. — Така ли става? А ти не помниш как ти е въздействала картата?

— Бен, приятел си ми до смърт, но сега си затвори устата — скара му се Круксър. — Трошач, какво ще правим?

— Нищо не мога да си спомня…

— Качихме се чак дотук, за да не си спомниш нищо? — грубо каза Големия Лео.

Когато го мъчеше болка, понякога ставаше много несговорчив.

— Това е извън времето… — опита се да му обясни Кип. — То е… Не го помня сега. Но ако не се лъжа, след време ще си спомня. Остана ми нещо в главата… Трябва да се качим горе.

— Няма накъде да се качваме освен на покрива — напомни Круксър. — О, това ли било… Като сме започнали, да не спираме до края. Хайде, отиваме горе.

Феркуди и Круксър вдигнаха Бен-хадад и всички вкупом изтичаха от стаята. Подминаха черногвардейците, които ги изпроводиха с озадачени погледи, качиха се по последната стълба и излязоха на покрива.

— Поне ги няма онези от поста на Бялата гвардия — каза Големия Лео. — Е, вече няма какво да пазят.

— Лео, Винсен, Феркуди — вие браните вратата — заповяда Круксър. — Кип? Моля те, моля те, кажи ми, че си открил нещо.

— Това е…

Стисна клепачи. Имаше нещо… за това място. Почти усещаше спомените на вкус. У него бе останала смътната увереност, че е видял целия живот на Бялата, всяко решение, всяко угризение, всяко лукавство. Но все не налучкваше каквото му беше нужно.

„Стига бе! Каква полза от дарбите, ако не ти помагат навреме?“

— Тея, тук има нещо. Сигурен съм.

— Нещо ли? Какво по-точно? Например входът на нейния таен тунел за бягство? Кип, не виждам как може да се прикрие вход на тунел, който започва от покрива.

— Не знам какво е!

— Ами да, тунел беше! — развълнува се неочаквано Феркуди. — За него си говореха баща ми и майка ми. За някакъв тунел под дъното. Стигал до Оръдейния остров. Тунел! — Посочи към морето, все едно те отказваха да проумеят очевидното. — Но… но… не може да започва от покрива. Входът не е ли в подземията?

— Ферк, всичко ли досега мина покрай ушите ти? Впрочем… Извинявай.

Тея засенчваше очите си с длан, докато разширяваше зениците си да погледне в парил, но мигаше начесто в ярката слънчева светлина.

Някой се разкрещя гневно в коридора под тях. Някой от черногвардейците. Кип знаеше, че се опитват да ги предупредят за опасността.

— Вратата залоства ли се? — подвикна Круксър.

Винсен завъртя глава.

— Само отвътре. Някой носи ли стрели? Лошо… А някой знае ли как да прави стрели от луксин?

Никой не отговори. Големия Лео подпираше вратата с тежкото си тяло.

— Дано са си забравили мускетите…

Ръката го болеше, но той вече се бе примирил.

„Решил е да умре достойно. Ето към какво поведох приятелите си.“

— Трошач, очилата! — сепна го Тея. — Опитай с всички поред.

Кип си сложи подчервените очила. Още не можеше да им се нарадва, даваха му всички подробности, разкривани от подчервеното, без да се лишава от видимата светлина. Може би бяха създадени от самия Луцидоний. Но сега не му помогнаха. Прибра ги в калъфа и извади свръхвиолетовите. Огледа се, без да знае какво търси.

Вратата се разтърси от нечий опит да я отвори. Натрапникът не очакваше, че я натискат от другата страна. Блъсна я повторно.

— Не се обръщай натам! — скастри го Тея.

Големия Лео още задържаше вратата, но се присви на топка, за да е колкото може по-ниско. Изтрещяха два мускета, пръснаха се трески оттам, където преди малко бяха главата и раменете му. Винсен пъхна мъничка заслепяваща бомба през една пробита от куршумите дупка.

— Кип, виждам нещо! — извика Тея.

Той се взря в мястото, което му сочеше, и различи някакви очертания в свръхвиолетово. Приличаха на ключ. Кип натисна фигурата с все сила и тя потъна.

До самия ръб на кулата запламтяха бели букви. Кип обаче не знаеше този език.

— Ъ-ъ… някой може ли да прочете това? Какво е написано?

Круксър се вгледа внимателно.

— Старопарийски. И май означава… „Ще бягаш ли, Бяла?“.

— Да, това е! — оживи се Кип, щом видя друг, по-голям ключ под буквите.

Натисна и него с цялата си тежест. Капак се плъзна встрани и се подаде лост.

Във вратата зейна нова дупка — само на педя от лицето на Големия Лео. Една треска одра бузата му и той кресна:

— Какво чакате?

Кип натисна лоста, докато той опря в каменните плочи. Чуха чегъртане и стържене. Всички се оглеждаха за появата на някакъв отвор.

— Къде е входът? — промърмори Тея. — Как мислиш, може ли да е шахта?

— А бе нещото… не го знам какво е, се показа ей там — посочи Феркуди.

На един от зъберите по външната окръжност на кулата стърчеше прът с пръстен. А в пръстена бе закрепен краят на стоманено въже, което изчезваше в камъните пред краката им. Камъните светеха като нажежени.

— Не стъпвай на тях! — извика Тея.

— Това е лост за опъване или навиване — каза Бен-хадад.

— Какво? — попита Тея.

Но Кип разбра. Бутна лоста нагоре и пак го дръпна към пода.

— Нямаме време! — обади се Големия Лео.

— Нямаме и избор! — отвърна Круксър. — Действайте!

С всяко дърпане на лоста се появяваше още някаква част от въжето, което май продължаваше до отсрещния край на кулата.

— За какво служи? — чудеше се на глас Кип. — Къде е проклетият отвор? Трябва да е някаква шахта, нали?

Чуваше тътена от изстрелян луксин, вопли, гърмежи, пращене на дърво, но не можеше да се ослушва. Светът му се смали до този дълг, до това място. Стоманеното въже най-после изскочи в цялата си дължина над покрива — продължаваше по макара на прът от другата страна.

Кип дръпна лоста отново и не усети никаква съпротива. Тази част от работата му бе свършила, в каквото и да се състоеше тя.

— Това беше! — извика той. — Какво имаме?

— И там няма шахта — каза Феркуди, вторачен в макарата.

— Капитане! Ще ги задържите ли пред вратата без Феркуди? Трябва ми! — провикна се Бен-хадад.

— Да! Върви, Ферк!

Круксър беше с очила, запращаше луксин през дупките във вратата, която едва се крепеше на пантите, пробита и нацепена от куршуми.

Настъпи кратко затишие.

— Феркуди, занеси ме там — помоли Бен-хадад.

Феркуди веднага го вдигна и отиде при Кип, който стоеше до ръба. Стоманеното въже се беше показало не само над покрива, но и от стените на кулата, скрито може би от столетия под каменния зид. Надолу обаче се виждаха само десетина крачки от дължината му.

— Оролам да се смили над нас — каза Тея. — Скъсано е. Вижте.

На каменните плочи пред краката им, точно до пръта с макарата, имаше текст на старопарийски.

— Какво пише? — припряно попита Кип. — Някой ще го прочете ли? Круксър е зает.

— Пише „островът“ — отговори Феркуди.

Разбира се, той знаеше старопарийски. „Разбира се“ ли?

Погледнаха към Оръдейния остров, почти точно на запад отвъд пролива.

— И там има такъв прът. — Феркуди посочи.

Доколкото успяваха да видят, от макарата на Оръдейния остров също започваше стоманено въже.

— И какъв е смисълът? — недоумяваше Кип. — Да не служи като опора за някаква магия? Кой е способен да притегля на такова разстояние?

— Не, не — махна с ръка Бен-хадад. — Двата пръта би трябвало да са свързани чрез въжето. Само че е нужна огромна тежест, за да го опъне.

— Имаме нужда от помощ! — извика им Круксър.

Правеше всичко по силите си да крепи вратата с луксин, но синьото се разтрошаваше от куршумите. Червеното и подчервеното на Големия Лео бяха безполезни за защита.

— Отивам — каза Феркуди, извади от раницата си два рога с барут и се втурна към вратата.

— Тежестта трябва да е огромна, за да изтръгне въжето от това, което го задържа — настояваше Бен-хадад. — Аха, погледнете! — В друг зъбер се беше отворила ниша, пълна с някакви механизми от ремъци и макари. — Слагаш макарата на въжето, хващаш се и прехвърчаш чак до Оръдейния остров.

— Но то не стига дотам! — възрази Кип. — Доникъде не стига!

— Значи нещо не е наред. Трябва да освободим тежестта.

Прекъсна ги ехтящият глас на Круксър:

— Няма с какво да заредим тромблона! Сещате ли се за нещо?

Тромблон можеше да бъде напълнен с какво ли не — камъчета, пирони, куршуми за мускет. Но на покрива нямаше нищо. Само съвършено запечатан твърд жълт луксин би издържал огромното натоварване на изстрела.

— Монетите в раниците! — сети се Кип. — Ако умрем тук, и без това не можем да ги похарчим.

За секунда всички погледи го обявиха за луд. В следващата секунда всички вадеха от раниците си пръчки монети и ги мятаха към Големия Лео, който бе опрял гръб в стената. Лео започна да сипва данари и квинтари в широката цев.

Горната една трета от вратата липсваше напълно.

— Готвят се да щурмуват — каза Круксър, надникнал за миг през дупката. — Побързай, моля те.

— Бързам! — увери го Големия Лео и натъпка в цевта парчета от кърпа.

Кип изтича при лоста и пак го дръпна. Завъртя, разклати, бутна, дръпна и… лостът зацепи в нещо. Той го дръпна с все сила.

Усети нещо да се откъсва в кулата и внезапно стоманеното въже се стрелна над покрива. Кип се обърна — целият зъбер се откъсна, огромното парче падаше покрай кулата. Тежестта опъваше въжето с невероятна сила.

Кип се втурна към отсрещната страна на кулата да види резултата и завари Бен-хадад посърнал.

— Ето защо — каза му Бен-хадад — инженерите са длъжни да предвидят всичко.

Стоманеното въже се бе изтръгнало според замисъла от скриващите го улеи в стената на Кулата на Призмата, изпънато покрай покрития мост към кулата на подчервеното и над тясната ивица земя зад нея, преди да стигне до морето. Но вместо да се изопне чак до далечния прът на Оръдейния остров, продължаваше във водата на залива.

— Положили са въжето на дъното отдавна, преди столетия — обясни Бен-хадад. — Но оттогава е обраснало с корали и още кой знае какво. Може цялото дъно да се е размествало. И сега тежестта не стига.

Кип се взираше в наклона на въжето. Ако се спуснеха по него, щяха да се забият във водата с немислима скорост, и то преди да са изминали и половината разстояние до Оръдейния остров. Наклонът беше прекалено стръмен. Нямаше да оцелеят.

Чуха оглушителния изстрел на тромблона, но не виждаха нищо отвъд потрошената врата и гъстия дим.

— Бихме могли… да притеглим някакви спирачки за макарите — предложи Бен-хадад. — Но ранените… Трошач, няма как да стигна с плуване до острова.

— Много неприятно ми е да се заяждам пред лицето на смъртта и така нататък — вметна Тея, — но и да стъпим на Оръдейния остров, с какво ни помага това?

— Ами ще останем живи още половин час — отвърна намръщено Кип.

— Отдръпват се! — извика Круксър.

— Корабът е от другата страна на Големи Яспис — продължи Тея. — Според тебе ще успеем ли да стигнем до Големи Яспис и да го прекосим чак до кейовете, преди да ни пресрещнат някои от петстотин осемдесет и двамата мръсници в Бялата гвардия?

— Е, вече са по-малко — напомни Феркуди. — Убихме поне…

— Ще ни догонят лесно, а като нямаме тесен проход, от който да ги отблъскваме както тук, ще измрем.

— Тея, изобщо не ми помагаш! — оплака се Кип. — Чакай!… Тея, ти си гениална!

— Нима?

— Ела тук! — Той опипваше очилата си. — Парил!

— Идват! — Този път викаше Винсен. — Бутат пред себе си някакъв голям щит!

— Трошач, какво търсим? — попита Тея.

— Имаше надпис „Към острова“. Кой слага надпис за посоката, ако е само една?

— Иде ми да те разцелувам! — възкликна Тея.

Погледнаха се. И бързо сведоха очи.

— Имат и подкрепления! — съобщи Винсен.

— Ей там — посочи Тея.

Изтича на мястото, натисна очертанията на ключ, появи се още един надпис и втори ключ. Кип го натисна, без да се тревожи за значението на надписа. Времето им изтичаше. Започна да дърпа новия лост.

— По-бързо! — настоя Круксър.

— Не, чакай! — възрази Бен-хадад и думите започнаха да се изливат от устата му. Кип замря. — Това въже продължава чак до югоизточната част на Големи Яспис. Сигурно минава през много улици, които днес гъмжат от хора! Ако изведнъж изскочи изпод земята, можем да убием десетки. Дай им време да се дръпнат.

— Спасяваме живота на Светлоносеца! — кресна Круксър. — Продължавайте! Това е заповед!

Докато викаше, не спираше да презарежда тромблона.

Кип се напъваше и другият зъбер-тежест също се откъсна от кулата. Второто парче се оказа много по-голямо. Падна и стоманеното въже се изтръгна от скривалището си с мощно бръмчене. Тежестта се вряза в земята под кулата и пропадна в огромната кухина на подземните тренировъчни зали, както бяха искали създателите им.

На Кип му оставаше само да се надява, че не са погубили никого долу. Оттук не можеше да различи какво се случва в града. Питаше се станал ли е току-що убиец. Но опиташе ли да доближи ръба отсреща и да огледа оттам, можеха да го застрелят през бойниците в широкия щит на колелца, който стражниците бутаха упорито към вратата. Стигнеха ли до целта си, щяха да стрелят безпрепятствено по почти целия покрив.

Хукна към Круксър, сложи си червените очила в движение, притегли червен луксин и накрая му се стори, че ще пламне от само себе си. Изпъна ръка и изхвърли от дланта си струя червено с цялата сила на волята си.

Потокът се разплиска по щита, разля се под него и проникна навътре в коридора.

Мъжете от Бялата гвардия знаеха какво ги чака при такива количества червен луксин. Петимата зад щита побягнаха в ужас.

Паниката е заразна, но не всички са податливи на нея. Едър страж пристъпи напред, махаше с опакото на дланта полепналото по лицето му огнено желе. Опря приклада на мускета в рамото си… но не успя да се прицели. Горящият фитил подпали лицето му.

Куршумът излетя към тавана и пищенето на рикошета изпревари само с миг бумтенето на пламъците. Мъжът закрещя.

Кип подмина вратата и завари Бен-хадад да нагласява макарите върху стоманеното въже.

— Въжето не уби никого — успокои го Бен-хадад. — Изскочи от крепостните стени на града. Много добре са го измислили. Кой е пръв?

— Няма да е Трошача — реши Круксър. — Тези макари може да не вършат работа. Аз ще съм пръв. Винсен, ти си втори. Брой до десет, преди да ме последваш. Може да налетим направо в схватка на другия край. След това е Феркуди. След него — ранените. Големия Лео и Бен-хадад. Тогава е Кип. Тея, ти си накрая. Трябва ли да правя нещо? — обърна се той към Бен-хадад.

— Просто се дръж здраво.

Бен-хадад закрепи макарата върху въжето, Круксър стъпи на обърнатото надолу Т-образно желязо и се хвана за него.

— Мисля си обаче… — започна Бен-хадад.

Круксър отскочи от ръба на кулата и полетя надолу по въжето. Ускоряваше непрекъснато. След десетина секунди профуча над водата и доближи Големи Яспис.

— Щях да кажа — въздъхна Бен-хадад, — че е десет пъти по-безопасно да седим на напречниците, вместо да стоим.

— Но ако тези железа ми смачкат топките… — почна Винсен.

Не довърши заплахата, защото Големия Лео го бутна от ръба. След това към Големи Яспис се понесе Феркуди. Големия Лео даде пистолет на Кип.

— Не се надявай на никаква точност, зареден е с данари. Но все е по-добре от нищо.

Бен-хадад накара Кип да гледа внимателно как макарата се закрепва на въжето.

— Ъ-ъ… само една ли остава? — промърмори Кип.

— Не, не, там има още една ниша, пълна с тях — успокои го Бен-хадад и се понесе надолу по въжето.

Тея се втурна към втората ниша, докато Кип нагласяваше старателно макарата, проверяваше я отново и отново.

— Трошач? — извика Тея задавено. — Кип?!

Той се обърна. Тея държеше толкова ръждясала макара, че почти не личеше какво е представлявала някога.

— Какво е това? — попита Кип.

Още не му се искаше да проумее.

— Тук има дупка. Дъждовна вода се е просмуквала години наред, може би десетилетия.

— Ами вземи друга. И побързай. В коридора се чуват още гласове. Май са повикали притеглящи да угасят пожара.

— Трошач… Всичките са съсипани.

Спогледаха се.

— Ти вземи тази. Аз ще си направя съвсем същата от луксин.

— И двамата знаем, че още не си чак такъв майстор в притеглянето.

— Мога да си направя.

— Кип…

— Тея, нямаме време за спорове.

— Кип! Аз ще остана. Мога да остана невидима дълго…

И понечи да вдигне качулката на главата си.

— Тук ще нахълтат десетки бели. Проклети да са! Все някой ще се блъсне в тебе и… край.

— Трошач, Гос умря, за да се измъкнеш оттук. Не пропилявай саможертвата му.

— Не обръщай смъртта му срещу мен!

— И ти не го прави! Трябва да изпълняваме заповедта.

— Знаеш ли какво отличава дебелите момчета?

— Какво? Какво?!

— Когато не искаме да помръднем, просто не мърдаме. — Усмихна и се криво. — Ела тук, хрумна ми нещо. — Сложи си ловко жълтите очила. — И двамата се махаме.

Яхна напречниците, но не толкова близо до ръба, че Тея да го бутне. Докато тя се настаняваше с лице към него, очите ѝ изведнъж се разшириха, но не защото сядаше в скута му.

— Кип, хайде! Веднага! Ейрам!

Само че вместо да помогне в отблъскването, тя се накланяше вляво от Кип — върху същия крак, с който той се опитваше да избута общата им тежест. Кип проумя, че Тея иска да докопа пистолета, който бе пъхнал под колана до калъфа с очилата.

Зад гърба му гръмна мускет и Кип усети рязка промяна. Не беше улучен, Тея също. Тя обаче гледаше нагоре. Куршумът удари точно там, където Т-образното желязо се съединяваше с макарата. И докато се взираха, макарата се плъзна надолу по въжето. Без тях.

Сега седяха на желязо, което не беше свързано с въжето.

— Ще ми повярваш ли, че се целех в главата ти? — подвикна Ейрам. — Голям късметлия си! Лошото за вас е, че с копието съм много по-сръчен.

„Хиляда и едно. Хиляда и две…“ Кип никога не бе притеглял здрав твърд луксин за по-малко от шест секунди. При всеки опит да бърза жълтото се разпадаше.

Тея най-после хвана дръжката на пистолета, но не можеше да го измъкне. Дръпна по-силно. Отказа се. Опита да стане…

„Хиляда и три. Хиляда и четири…“

Кип я притисна до себе си и скочи от ръба. Тея се вкопчи в него с ръце и крака, докато падаха, зажумяла до болка в очите. Продължаваха да падат… и прелетяха над стената около Хромария, вече бяха над морето.

Тя вдигна глава онемяла. Кип бе притеглил върху въжето проста затворена кука от жълт луксин, която продължаваше надолу и обхващаше желязото. Вече беше с оранжеви очила и покриваше въжето с неспирен поток от хлъзгав луксин, за да намали триенето на жълтото по стоманата. Оставяха зад себе си опашка от жълти искри, но куката издържаше. И щеше да издържи достатъчно дълго.

Тея го погледна с огромни очи. И пак се вкопчи в него, но от безмерна радост. В прекрасната светлина на утрото прелетяха над морето и брега. Профучаха над Сапфирения залив. Прехвърчаха над сутрешни шествия и фойерверки от пъстър луксин. Тея махаше на сащисаните тълпи и мнозина отвръщаха със смях на поздрава.

Въжето продължаваше над източната част на Големи Яспис, високо над къщи, складове, кораби и крепостната стена.

Тея го гледаше и той я гледаше. Тя сияеше от радостта и слънчевите лъчи, в очите ѝ искряха милиони цветове, които Кип не бе виждал никога. Летяха, прегръщаха се, спасени и живи, вдишваха великолепието на въздуха и Окото на Оролам ги гледаше с одобрението, в което са уверени само младите влюбени. В този миг Кип откри разликата между любов и увлечение, между любов и жажда, между любов и копнеж да не останеш необичан. Не искаше да знае нищо повече, желаеше само този миг да се съхрани завинаги, а главата му да се отърве от всички други мисли.

Целуна я. И тя го целуна. И беше увлечение, и жажда, и копнеж да бъдеш обичан, и всепоглъщащ огън, който изгори тревоги, самота, страх, време, битие и мисъл. Целуваха се, прегръщаха се, летяха и за стотина удара на сърцата им нямаше война, смърт, болка, нямаше нищо трудно, нищо ужасно, нищо освен топлина и сливане.

И когато към края на въжето полетът им се забави, когато Кип най-после се откъсна от Тея и пак се загледа в очите ѝ, знаеше, че е потънал в нея. И научи разликата между любов и нужда.