Разбитото око

55.

Кип се събуди от поредния кошмар плувнал в пот, юмруците му сковани така, че притисна и разтърка длани една в друга, за да не се свият пръстите отново. Но да си припомни подробностите беше все едно да лови дим. Надигна се и седна.

Пръскаща се глава, целуната от куршум. Пак ли…

Навън тътнеха гръмотевици. Тежкият сън май бе предизвикан от бурята, стоварила се върху Ясписите. Нищо нямаше да сполети града.

Само че… този сън беше вторият. А в първия се озова на палубата на „Скитник“, пронизваше баща си, обзет от неистова ярост, че е бил изоставен, а очите на баща му се облещиха и…

Гавин бе погледнал Кип. И в този поглед Кип откри, че той е приел да се жертва за сина си. Видя в него безмерна обич, осъзнаване на цената и примирение с нея.

Не видя обаче призматични очи. Въпреки лошата светлина на палубата — все пак корабът бе обгърнат от нощта — зрението на Кип се бе приспособило. И той си спомни. Без никакво съмнение.

Надигна се, разкъсал докрай паяжината на омразата от видението, и излезе.

Никога не бе ходил при луксиатите, но помнеше как Куентин спомена, че неговата стая е в синята кула, на етажа Справедливост, тоест шестия. Луксиатите понякога назоваваха етажите с имената на грехове (тъмната страна на кулите) или на добродетели (светлата страна). Прастарият похват на новопосветените в стремежа им да запомнят разположението на стаите се бе превърнал в традиция.

Намери етажа и влезе нахално в стаята. Голямо помещение като казармите на Черната гвардия или спалните на дисципулите, но той не се затрудни в намирането на леглото, на което спеше Куентин. Побутна спящия луксиат.

— Ох, не може вече да е време за сутрешните молитви…

Куентин млъкна, щом видя надвесилия се Кип, и очите му се бялнаха около ирисите.

Някои хора ти се нахвърлят, ако ги стреснеш. Куентин беше от онези, които се смръзват.

За един проточил се миг нито мигаше, нито дишаше. Мигът продължи повече, отколкото очакваше Кип. Куентин би трябвало да го е познал веднага, нали?

— Искам да ти задам един въпрос — каза му съвсем тихо, за да не събуди другите в просторната стая.

Гласът му помогна на луксиата да се опомни и той вдиша тежко. Стана от леглото. Тялото му беше мършаво, мускулите изобщо не изпъкваха. Кип дотолкова бе свикнал около него да има яки черногвардейци, че малко се стъписа да види телосложение, което сигурно беше по-обичайно от тяхното.

И пак му хрумна: „Баща ми направи това нарочно. Насади ме сред най-добрите, за да се сравнявам само с тях и винаги да се усъвършенствам.“ Мъничко циничен подход, но и много умен — отначало жестоко, но полезно в края на краищата. „Да му се не види, Гавин Гайл заслужено е жива легенда.“

Куентин излезе с него в коридора и промърмори:

— Ами… сетил си се навреме. Тъкмо разгадах системата, по която подреждат книгите.

— А?

— В библиотеката.

— О, това ли? Чудесно. Слушай, искам да ми обясниш как избират Призмата. Хайде да повървим.

Куентин тръгна до него, говореха приглушено.

— Избират, казваш… Не ги избират. Откриват ги. Тоест да, избраници са — избрани от Оролам.

— Да, това се знае. Но как ги откриват?

— Всички луксиати събират и предават сведения на по-старшите, съобщават за всеки възможен кандидат в техните земи, сведенията се предават нагоре в Магистериума, а Висшите луксиати се срещат със Спектъра, за да обсъдят и да подложат на изпитание всеки, който са поискали да бъде изпратен при тях.

— Нека отгатна — подбраните за изпитанието винаги принадлежат към някой от най-влиятелните родове.

Куентин примигна, после погледът му се съсредоточи, като че ли ровеше в паметта си.

— С едно спорно изключение и едно неоспоримо — да, прав си поне за последните двеста двайсет и три години.

— Не ти ли се струва, че е малко странно?

— Няма нищо странно. Не си първият, който е забелязал тази особеност, Кип. Тоест Трошач… Впрочем защо някои те наричат… Както и да е. Смята се, че това само потвърждава одобрението на Оролам спрямо политическото устройство на Седемте сатрапии. Изключенията пък потвърждават, че взорът на Оролам не пропуска никого и че когато е недоволен от благородниците, той няма никакво намерение да се съобразява с нашите политически интриги.

— Много удобно обяснение. Обръща се като палачинка.

В мълчанието на Куентин се долавяше укор. Накрая той каза:

— Събуди ме, за да се заяждаш ли?

Кип не се сърдеше на него. Дори признаваше, че Куентин се отърсва полека от наивността си, макар и твърде мъчително. Вбесяваше го дядо му. Не можеше ли поне домът на Оролам да остане неопетнен от политиката? Куентин обаче нямаше никаква вина за това.

— Не се заяждам с тебе. Исках да те попитам как… ъ-ъ, издигат Призмата? Или както там наричате ритуала. Има ли някаква церемония?

— Всъщност за Призмите казваме, че ги посвещават.

— И как се прави?

Куентин май не беше доволен, че Кип го е събудил заради този въпрос.

— Всичко се пази в пълна тайна. Има пир. Има жалейка за покойника или покойницата. В Хромария и в града гасят всички светлини освен големите светилници, които запалват в Звездните кули. Хората се събират, пият, пеят и оплакват своите починали близки.

— Кажи ми нещо за самата церемония.

— Само Спектърът и Висшите луксиати знаят за нея. И вече си мисля, че дори Цветовете научават какво да правят едва в самото навечерие. Нали разбираш — Висшите луксиати не са никак приказливи за важните според тях неща, а е трудно да се сетиш за нещо по-важно.

— Кои от Спектъра са участвали в церемонията преди седемнайсет години?

— Когато Гавин е станал Призмата ли?

— Точно така.

— Твоят дядо, разбира се. Бялата и Надвиолетовата… други няма, ако не греша. Тези седемнайсет години не са били леки за никого.

— Дали ще намеря нещо в забранената библиотека… — промърмори Кип.

— За какво?

— За един нож.

— Какво?!

— Нож. Може би свещен нож… — Кип го погледна. — Защо пребледня?

— Не съм!

— Куентин, знаеш ли нещо за този нож?

Спряха пред забранената библиотека и Куентин помоли:

— Почакай, докато влезем.

Кип задейства разпръснатите в тъмната библиотека светилници от жълт луксин. На светло Куентин изглеждаше още по-пребледнял.

— Кип, аз… аз се заклех да отговарям на всеки твой въпрос.

— Ами да.

— И… не че някой ми е забранил изрично да говоря, но знам, че не бива да споделям наученото с никого. Но щом искаш това от мен, клетвата ми е по-важна от негласни забрани. Все пак съм много объркан.

— Хайде де, не увъртай.

— Значи настояваш непременно да ти кажа?

— И още как.

— Един от Висшите луксиати спомена неволно пред мен, че преди шестнайсет-седемнайсет години са загубили изключително важен предмет. Каза, че го взел Андрос Гайл, а после заявил, че е изчезнал.

Кип наклони стола си на задните му крака и издиша шумно.

— Прав съм бил. Събудих се и вече знаех.

Значи е бил Заслепяващият нож или както го нарече Андрос — Ножът на Заслепителя. Ако Кип не се трудеше, не учеше и не се биеше от сутрин до вечер и ако не го мъчеха кошмари половината нощ, преди да подхване същото, но още по-усърдно, на следващия ден, щеше да се досети по-рано.

Намушка с ножа Вокс, убиеца на Янус Бориг, и онзи не можа да притегли зелено тъкмо в решаващия миг на сблъсъка си с него. Острието спаси живота на Кип. Тогава Вокс кресна: „Атират! Атират, върни се!“ Призоваваше зелената богиня.

Наръга с ножа една от полубогините близо до върха на зелената напаст и така я лиши от нейния цвят.

Когато бягаха след битката при Гаристън, му се стори, че Зимун рани Гавин с ножа. И пак беше прав.

Помъчи се да си спомни добре схватката на кораба. Опита се да махне от картината разкривеното от ярост лице на Гринуди, обърканите удари, напрегнатото внимание на Андрос Гайл, саможертвата на Гавин и собствените си угризения, че беше толкова непохватен и баща му едва не загина заради него. Когато откъсна ума си от всичко и се замисли за онова, което търсеше, виждаше само очите на Гавин и ножа. Гавин се обърна да го погледне и очите му не искряха с пречупената светлина на Призмата, а ножът се уголеми в тялото му.

Когато ги издърпаха на кораба на Топчията, Кип видя как извадиха оръжието от Гавин. И вече не беше кинжал с един-единствен син кристал, а лъскав черно-бял меч със седем сияещи скъпоценни камъка по острието.

Напрягаше се да си спомни какви бяха очите на баща му в онези минути, но сложиха Гавин на пет крачки от него в тъмнината, той викаше от болка и въртеше глава.

Реши да се върне към онова, което бе видял в очите на Андрос Гайл — разкъсаното хало. А след това очите му бяха различни. А нали успя да намушка Андрос в рамото онази нощ?

Заслепяващият нож създаваше Призмите. И същият нож бе отнел дарбата на Гавин.

— Какво си знаел? Какво означава това? — попита Куентин.

— Е, аз няма да ти кажа. Защото знам, че не можеш да пазиш тайни.

Младият луксиат посърна.

— Куент, майтапя се с тебе.

— Кажи ми тогава.

Кип завъртя глава.

— Не се шегувах, че няма да ти кажа. Защото няма. Ти си симпатяга, Куент, но не те познавам добре и не знам какво от нашите разговори луксиатите искат да споделяш с тях. Не бих ти се разсърдил, ако те принуждават. Много е трудно да се възпротивиш на някои от тях. Шегувах се, че не можеш да пазиш тайни.

— Но и това не беше шега, нали?

— Да, така си е. — Кип сви рамене. — Можеш да кажеш, че сам си противореча.

— Мога — изсумтя Куентин, — но от това няма да се почувствам по-добре.

Ето защо Андрос Гайл се беше настървил толкова заради ножа. А Кип го бе сметнал за чудовище, защото ножът беше по-важен за него от собствения му син. За Андрос обаче това не беше оръжие, а бъдещето на всички сатрапии. Заслепяващият нож беше разковничето за създаването на Призмите.

А майката на Кип — неговата хлътнала по опиати, преливаща от омраза майка, откраднала ножа преди седемнайсет години и избягала.

Което означавало, че Гавин не може да бъде заменен. Повечето Призми издържали по седем или четиринайсет години, но въпреки раздорите на Гавин със Спектъра и с баща му нямало как да изберат друг. Били останали без единственото средство, чрез което въздигали Призмите… и чрез което вероятно ги поваляли. Убивали Призмата с ножа, който отнемал цялата сила на този мъж или тази жена, а после някак я пренасял върху следващия или следващата.

Догадката му не обясняваше всичко. А как е било възможно Призмите да са двама по време на войната? Или как Дазен се е преструвал на Призма? Кип обаче знаеше, че оръжието е източник на огромна мощ. Убеди се сам в това.

Милостиви Оролам… Какво ли се е случвало, ако Призмата не иска да се откаже от властта и да умре? Обикновено са били млади. Защо да умират?

„За това си имаме Черна гвардия. Да охранява Призмата за благото на сатрапиите и да опази сатрапиите от Призмата.“

Не биха го превръщали във всеобщо зрелище, ако Призмата ядоса Спектъра толкова, че да гласуват за убийството. Задължително участва командирът и може би още един-двама. Убиват Призмата и отнемат дарбата. За доброто на сатрапиите.

Нямаше нищо чудно, че пазеха старателно тайната. Може и да беше необходимо. Всички притеглящи се изчерпваха и накрая трябваше да бъдат премахнати. Сигурно имаше някаква цена и за неспирното притегляне на Призмите. Дали не полудяваха накрая?

Призмите извършваха Освобождаването на другите притеглящи. Но пък ако го правеха черногвардейците — ако те погубваха накрая тези уплашени, съпротивяващи се мъже и жени, това нямаше да укрепи вярата на набожните, дори щеше да я разколебае.

Затова тези нощи бяха време за скръб и тъма.

— Изглеждаш много умърлушен — каза Куентин.

— Защото съм.

Значи Гавин Гайл вече не беше Призма. Дори ако черногвардейците го намереха, щеше да е безполезен за Хромария.

„Най-добре да намеря ножа, за да не ме изпревари Цветния принц.“

Андрос Гайл бе проумял всичко това незабавно. И бе започнал да осъществява плановете си, без да протака. Кип не знаеше дали да му се възхищава, или да го намрази още повече.

Но Гавин не беше мъртъв. За разлика от всички предшестващи го Призми, той бе оцелял. Защото беше единствен по рода си. Може би единственият в цялата история.

— Куентин, нали каза, че си разбрал как подреждат книгите по рафтовете тук?

— Едва вчера, честно. Сега вече няма да има трудности да намерим каквито и да било сведения за нечий род… или дори за Черните карти.

— Трябва да ти се доверя, Куентин. Но мога ли?

— Въпросът е нелогичен, не си ли съгласен? Ако не заслужавам доверие, няма ли да те уверя в обратното?

— Но ако заслужаваш доверие, ще изтъкнеш липсата на логика във въпроса — натърти Кип.

Куентин вдигна показалец с намерението да възрази, после отпусна ръката си. Отначало гледаше озадачено, но после в погледа му се прокрадна смътно задоволство, сякаш току-що бе научил от Кип особено полезно умение.

— Аха… Разбрах. Благодаря ти. И как да ти помогна?

— Няма да се занимаваме нито с родословия, нито с Черни карти. Искам да знам всичко, което успееш да намериш за Светлоносеца.