Времето се отмерваше с такова съвършено еднообразие, че самото време губеше смисъл. Във всеки ден на Гавин имаше все същия ритъм. Загребваш. Избутваш. Загребваш. Избутваш. Загребваш. Нагоре и надолу, животът ограничен до очертаващото овали весло, работата и почивката, прехода от едното към другото. Премахваш всички пречещи неравности от мига. Вдишваш, издишваш и се опитваш да направиш движенията между първото и второто колкото може по-безболезнени. Будуваш, спиш и няма нищо между двете състояния. Ставаш преди изгрев, ядеш каша, още каша по пладне, понякога с парче плод срещу скорбут, боб почти всеки път за вечеря, малко месо, ако сте се потрудили особено усърдно. Корабът спираше в пристанища само веднъж седмично, макар че се отбиваха към брега и в други случаи — за вода и за да отидат на лов моряците. Но повечето дни се сливаха в тласкане на кръвта по тялото или в удари на камшика, който плющеше, вдигаше се, замираше във въздуха за миг и пак плющеше.
Ставаш преди изгрев, ядеш каша. Идва ти редът при кофата с нечистотиите. После гребеш. Каша, идва ти редът при кофата за миене.
Ритъмът поглъщаше левга след левга в безупречно равновесие между скорост и изтощение. Когато ги сполетяваше нещо непредвидено или когато те бяха непредвиденото, сполетяващо други, робите трябваше да се напрягат докрай, за да избегнат гибелта или да я навлекат някому. Но това не означаваше, че през останалото време гребяха бавно — не и с този екипаж, не и с този капитан, не и с проклетия надзирател Леонус.
Винаги беше отмерено и си оставаше същото и при лошо време: лекият ангарски кораб подскачаше като тапа по вълните, повръщаното и водата плискаха около мазолестите ходила на робите. И в бурния сезон, когато други кораби оставаха в пристанищата, те не забавяха усилията си. Тези моряци бяха минали през Портите на Вечния мрак. Стихиите за тях бяха забавление, отнасяха се към тях само с презрение.
Гавин чуваше ударите на тъпаните и в съня си. Когато лежеше под скамейката, дишането му оставаше същото както при гребане. Дланите му заздравяваха, образуваха нови мазоли, пак се протъркваха, пак кървяха и мъчението започваше отново всяка сутрин.
Леонус беше глупак, но робите знаеха какво да правят и дори неговите дивотии не им пречеха много.
Ставаш преди изгрев, ядеш каша, втриваш мехлеми в коленете, гърба, ръцете, за да отложиш още малко деня, когато ще си безполезен на веслата. Леонус удуши един роб, след като другите на скамейката подхванаха разпра с него. Човекът не гребеше наравно с тях от седмици, може би и от месеци. Една дума в повече стигна да бъде убит пред очите на всички. Предупреждение за останалите, така си мислеше Гавин. Предположи, че обичайният начин е виновникът да бъде пребит с камшик, за да е ясно дали се преструва, и да бъде захвърлен на брега при първа възможност, или пък продаден съвсем евтино на друг екипаж, достатъчно закъсал да вземе стар съсипан роб. Някои роби ставаха просяци, малцина късметлии попадаха в луксиатските домове на милосърдието.
Не знаеше колко време е минало, откакто го плениха. Не знаеше къде плават. Превзеха пет кораба, кръстосваха напред-назад в търсене на плячка или позволяваха на Монгалт Плиткото да ги догони. Как да знае Гавин дали са край бреговете на Пария, Илита или Аташ? Брадата му растеше. Косата му също като на другите роби бе орязана с бръснач, за да не завъжда гадинки. Пиратската прическа не се отличаваше с красота, но при тези ангарци като по чудо нямаше въшки. Чистници. Смятаха се за напредничав народ.
Една вечер след особено благодатна седмица, през която плячкосаха две галери с богат товар, Топчията награди робите. Получиха двойни порции ракия и им позволиха да се качат на палубата през нощта, макар и оковани и на малки групи.
Гавин беше окован към Оролам. Седяха на палубата, стоплени от питието. Толкова рядко им даваха от него, че на празен стомах удряше право в главата.
Гавин зяпаше нехайно звездите и се опитваше да определи по съзвездията къде се намират в момента. Дали не бяха близо до бреговете на Рутгар?
— Знаеш ли защо ме наричат Оролам? — попита възрастният мъж.
— Защото си благ и доста безполезен — ухили се Гавин.
Оролам обаче не се усмихваше.
— Без богохулства, млади Гайл, моля те. Не пред мен. Не тази нощ. — Той помълча. — Аз бях пророк на Елелион в малко село на парийския бряг между Портите на Вечния мрак. Разбира се, бяхме откъснати от света там. Никакви кораби не идваха и не отплаваха, всичко трябваше да се пренася през планинските проходи. Дори имената, с които наричахме Оролам, звучаха странно за другите парийци.
— Когато бях млад, нашето село беше нападнато от ангарски кораб, проврял се някак през Източната порта — продължи той. — Опожариха селото, убиха майка ми пред очите ми, погубиха баща ми толкова срамно, че не искам да разказвам това, по-малките ми братя и сестри бяха поробени или убити — не знам участта им. Аз избягах. Оцелях в зимната нощ, скрит в търбуха на един от нашите волове, който те бяха съсекли за забавление. Дори не отнесоха месото. Весели младежи. Аз бях пророк под наставничеството на Демистокъл. Не си ли чувал? Тогава няма да задълбавам в подробности. Още бях дете, когато Оролам започна да ми говори. Демистокъл ме научи как да различавам кога чувам гласа на Най-възвишения и кога — собствените си желания. Станах самонадеян. Призовавах чудеса и те се случваха. Според тебе вашата хроматургия чудо ли е? Нищо повече от наука. Хора местят тухли. Но моята сила? Силата на Оролам, отприщена от самите небеса? Все едно да сравняваш мълния със свещ. Все пак признавам, че вашите притеглящи имат много по-голяма свобода. Толкова много от работата вършите сами. Но на всички нас — и притеглящи, и пророци, Оролам дава и Оролам взема. Наричаме го Господаря на светлината, а все забравяме, че е господар.
Проповед. Тъкмо от мъжа, на когото бяха лепнали прозвището Оролам. Само това му липсваше на Гавин. Поне беше нещо ново, а и приятното замайване можеше да направи дори религията поносима.
— Един ден, точно година след като загубих всичките си любими хора, Най-възвишеният ми каза да изцеля ангарска вдовица. Поразена от проказа. Но в своето безсърдечие и неотстъпчивост аз ѝ обърнах гръб… На другата сутрин Елелион ми каза да отида при ангарците, за да проповядвам сред тях. А аз побягнах. Не защото се страхувах, че ще умра в Портите на Вечния мрак, а защото знаех, че няма да умра. Страхувах се, че ако ги увещавам да се покаят, те ще ме послушат, а аз не исках милост за тях. Исках огън. За мъже, жени, деца, евнуси, слуги и роби, за стъпили на бреговете им чужденци, за простолюдие и владетели, за войници и търговци. Исках огън за всички.
Изражението му се промени в свирепост, каквато Гавин бе виждал и преди, макар и не на благото лице на този човек. После Оролам помръкна в тъга, за която думите не стигат.
— Жадувах и самото име на ангарците да изгори, за да не се чува повече. Избягах колкото можах в обратната посока и ме хванаха пирати на Великата река. Не помня колко пъти бях препродаден и накрая ме купиха ангарци, макар че можех да попадна при кого ли не. Робувам им от петнайсет години и десет от тях прекарах в омраза. Открай време поумнявам твърде мудно, но Оролам е търпелив. — Погледна Гавин. — Елелион не ми бе говорил от много години, но го чух отново в деня, когато те извадиха от водата. И снощи ми каза, че си готов. Не да чуеш. Все още не. А да говориш.
— Да говоря ли? — повтори Гавин. — Що за чудат пророк си ти, щом предпочиташ да слушаш…
Загледа се в звездния небосвод. Красота в черно и бяло.
Сигурно бяха някъде около Мелос, ако си спомняше правилно звездните карти. Помнеше ги, разбира се. Паметта беше неговото проклятие.
— Нямам какво да кажа.
Оролам промълви съвсем тихо и кротко:
— Той каза, че ще изричаш богохулства. И че е нужно първо да пробиеш цирея, за да се изцеди отровата от него.
— Щом той знае какво ще изрека, защо да не смятаме, че вече съм го направил?
Гавин искаше да каже тези думи кисело, но прозвучаха още по-зле.
— Не му е нужно да те чуе. Нужно е ти да го изречеш.
Гавин се извърна.
— Изобщо не разбирам за какво говориш.
— Лъжец.
— Как смееш?! — изръмжа Гавин. — Не знаеш ли…
Оролам се озърна към моряците, чиито погледи бяха привлечени от гласа на Гавин, но те май нямаха желание да прекъснат собствените си разговори, ако двамата роби не се сбият.
— Дали не знам кой си? — подхвърли по-възрастният мъж. — Ха… Впрочем това е една от причините, че толкова ми харесваше да бъда пророк. Да бъдеш пророк означава да си роб на Най-възвишения. Роб, само че такъв велик господар ти дава правото да говориш еднакво на сатрап, на войник, на слуга и на друг роб. Истината е, че всички сме мънички пред него, досущ като мравки и мушици, които спорят за превъзходство под погледа на великан.
— Е, това вече са приказки, каквито очаквам от пророк.
Оролам помълча обидено, после продължи:
— За мен е странно, че ти — съсипан човек, който си бил отговорът на безброй молитви, не искаш да се молиш дори сега, пленен и в очакване на смъртта. Аз имах петнайсет години да надживея яростта си, че съществувам. Но ти нямаш толкова време.
— Яростта, че съществуваш ли? Глупост. Същата глупост както да смяташ, че петнайсетте години робство са някакво благо. Аз бях Призмата. Как бих могъл тъкмо аз да се оплача?
— По-добре да си честен неблагодарник, отколкото лъжец и в крайна сметка пак неблагодарник.
— Наречи ме лъжец още веднъж и ще си гълташ зъбите.
— Нека ти кажа нещо, робе, който беше Призмата. Когато Оролам иска от тебе покорство, можеш да се покориш веднага по лесния начин или по-късно по трудния начин, или никога, за да бъдеш смазан накрая.
— Защото той е отмъстителен и жесток.
— Защото той е Властителят. И колкото по-дълго вървиш по грешния път, толкова по-дълго ще ти се наложи да тичаш обратно към мястото, където е трябвало да бъдеш.
— Той не е властител. Той не съществува. Той е утешителна приказка — свещ, с която отпъждаме мрака на страховете си. Съществува само нищото. Да го проклинаме е безполезно, както и да му се молим. Ние сме като онзи, дето се спънал и обвинил камъка, че го сграбчил за ходилото.
— Тогава защо толкова се боиш да говориш отново с него?
— Първо ме наричаш лъжец, а сега и страхливец?
— Нуждаеш се от повече честни хора в живота си. Или от по-добре чуващи уши. Оролам знае, че въпреки всички огледала, които ти е дал, ти не си можел да се видиш в тях, затова ти е отнел зрението. Може пък това да изостри другите ти сетива, а?
— Върви в ада — отвърна Гавин.
Но у него се надигна отглас от онзи спиращ дъха ужас. Разобличаването. Как старчето бе научило, че той не вижда?
Ами да, разбира се. Ако Гавин можеше да притегля, нямаше да е тук. Мъжът до него бе научил, че е изгубил цветовете си, не чрез някакво свръхестествено откровение, а с разсъдливост.
Оролам се засмя.
— Очаква ме нещо по-добро от ада. Защото най-сетне се преклоних. Тези хора — нашите чудесни домакини, имат власт само над тялото ми. За мен свободата е само въпрос на време. Тези окови не могат да ме задържат. Мога да помоля Оролам да ги свали и те ще паднат от китките ми.
— Докажи — ехидно го подкани Гавин.
Сянка на досада се мярна по лицето на пророка.
— Да, какво друго да очаквам от тебе, освен да ме изкушиш да сторя онова, което поначало ме доведе тук. Не. Няма да злоупотребя с поверената ми сила. Аз бях пратен тук заради себе си, но и заради тебе — Призмата.
— Да бе — изсумтя Гавин.
— Оролам ме допуска грешки, хитрецо. Станал си Призмата по негова воля. Не е било случайност. Има дела, които само ти можеш да извършиш.
— Вече не мога.
Облак на хоризонта се освети от мълния.
По-добре да не се бе раждал. По-добре да не се бе раждал Призмата. Ако не бе започнал да разделя цветовете, ако не се бе оказал пълноспектърен полихром, ако не бе признал на Гавин за своя полихроматизъм с надеждата да затрупа пропастта, зейнала ненадейно, след като Гавин бе отведен и после обявен за Призма, всичко щеше да е наред. По-големият му брат възприе дара на Дазен като предателство — сякаш му отнемаше единственото, което го правеше неповторим и незаменим.
И тогава истинският Гавин си отмъсти, като издаде плана на по-малкия си брат да избяга с Карис.
Седнал на клатещата се палуба, фалшивият Гавин допи чашата си. До този миг не бе прозрял истината. Години наред се заблуждаваше, че Карис е загубила самообладание. Или бе обвинявал нейната прислужница. Или своята нескопосана подготовка за бягството, с която е събудил подозрения.
Сега всичко му стана ясно. Брат му е научил и е издал тайната, за да си отмъсти. И тогава мъжете от рода Белодъб са сплашили прислужницата, която е потвърдила. Това обясняваше чувството за вина в очите на жената онази нощ — наистина бе доловил угризенията ѝ, но не защото ги е предала. Мъчила я е съвестта, че се е оказала твърде слаба. А никой в нейното положение не би могъл да устои на такива заплахи.
Заради този поглед, заради тези несправедливи угризения Дазен я бе оставил зад залостената врата, за да изгори, и без да знае, така бе обрекъл всички в къщата. Миг на съжаление, без да е истински виновна, бе довел до смъртта на онези хора. Дазен беше виновен — влюбил се беше в Карис, измислил бе своето дребнаво отмъщение да избяга с жената, която брат му искаше, без да обича. И така се бе стигнало до страшното предателство на Гавин. Грехът на Гавин и необузданата отмъстителност на Дазен, тази киселина, оставила незаличими следи в душата му. Всеки бе отмъщавал на другия в неспирен кръг, докато сатрапиите горяха.
— Твоят баща избра Гавин за Призма, а Оролам избра тебе. Това нищо ли не ти подсказва? — попита възрастният мъж.
Назова брат му с правилното име. Гавин затаи дъх, но си спомни как в потреса от пленяването си, в миг на заслепяваща глупост каза на Топчията, че е Дазен. Никакво пророчество. Оролам седеше до него на скамейката. Просто е чул.
Но още кой можеше да е чул?
Гавин се подсмихна. Това не беше ли много надолу в списъка на сегашните му неприятности? „Проклятие… Карис, изнизаха се петнайсет години, докато събера смелост да ти призная кой съм, а ми трябваха само минути, за да кажа истината на цял кораб пирати.“
— Баща ми го избра, защото беше по-големият — каза на Оролам.
— Баща ти, потомъкът на несломимата Атея Гайл? Подчинил се е на обичая на първородството, който твърде рядко е бил спазван във вашия род? Баща ти, който също е бил по-малкият брат в семейството?
— Избрал го е, защото е видял волята му.
— С която вторият му син очевидно не се е отличавал — присмя се добродушно Оролам. — Баща ти те е отхвърлил заради онова, което е съзрял у тебе. Същото, което те е направило избраник на Оролам.
— И какво ли може да е то?
Другият роб се усмихна.
— Накрая ще го проумееш.
— Знаеш ли, доста си нахакан. Седим си тук, пиеш с мен и ми обясняваш що за гадина съм, после обиждаш брат ми и баща ми и се хилиш. Ама че си скапаняк…
Оролам тъжно сви рамене.
— Затова пророците са малцина. Често сами си навличаме смъртта. Истината е оскърбителна за хората, които обичат тъмата. — Огледа пияните моряци, които бърбореха гръмогласно, а някои от тях вече спяха. — Май забравиха за нас.
Пресегна се и взе калаената чаша от ръката на Гавин. Изчака малко, пак се взря в пиратите, после се надигна на колене и загреба още ракия от бъчвата. Даде чашата на Гавин и тупна на задник. Разделиха си плячката.
Е, поне имаше някаква утеха. Още ракия.
— Наздраве за ползата да слушам пророк.
Гавин се чукна с безумеца и отпи.
— Да призова ли онази буря да ни връхлети с гръм и трясък? — подхвърли Оролам.
— Нали уж не бивало да злоупотребяваш със силата си? — отвърна с въпрос Гавин.
— А-а, да. Забравих. — Оролам също пи. — Бездруго изглежда, че идва насам.
На носа Топчията предлагаше завалено облози какво може и какво не може да улучи. Никой обаче не искаше да заложи срещу него и той хулеше мъжете от екипажа си, че били страхливци. Уж говореше дружелюбно, но току-що бе избил чашата, която един моряк вдигна към устата си, като насочи мускета с едната си ръка, а с другата държеше члена си и го размахваше гордо, за да пикае на осморки във водата.
— Всички ли полудяват в морето? — попита Гавин.
— Малко лудост те пази от безумие — отвърна Оролам. — А онзи, дето проклина Зури… Оженил се млад. Името на момичето било Зури. Казали си, че е смешно съвпадение, щом научили за древната езическа богиня на морето със същото име. Майтапели се, че е влюбен и в двете. Тя се самоубила, докато той бил на кораб в морето. Удавила се. Той се обвинява за смъртта ѝ, но причината не е в него, някои хора просто си се побъркват около двайсетгодишни. Някой от жестоките му врагове казал, че Зури научила, че ѝ изневерявал.
Гавин изпсува тихичко, после попита:
— Как научи това?
— Оролам ми каза.
Гавин се вторачи в него.
— Спокойно, само те поднасям — успокои го Оролам. — Ако прекараш по корабите толкова години, чуваш всички слухове. Този научих от един човек, който го познавал още от времето преди да го нарекат Топчията. Ама не помня какво е рожденото му име. Тогава не ми беше интересно. Ей, ти нали много сънуваш?
— Да, сънувам от време на време — отвърна Гавин, но стомахът му се сви. — Всички сънуват.
Този пророк му беше по-симпатичен, когато си мълчеше и се усмихваше мило.
— Сънища, които те смразяват от страх? Събуждаш се уплашен, не можеш да си поемеш дъх, плувнал си в пот?
Самата истина… Гавин сви рамене в безмълвно „може би“.
— Ще сънуваш нещо тази нощ или утре. Не знам точно, но ще е скоро. Запомни съня. Внимавай.
— Не можеш да ме накараш да сънувам.
— Аз не мога. С Оролам си имахме такава игра отдавна. Аз казвам, че той ще направи нещо, което според мен съвпада с волята му, и той някак се чувства задължен да го направи, иначе той ще се изложи, а не аз.
— Страхотна игра.
— О, това е само едната ѝ страна. Всеки път, когато постъпя така, той пък ми пробутва нещо за правене, което аз мисля за невъзможно и се страхувам или срамувам да направя. Все простички неща, но много ме затрудняваха по онова време. Да речем, нарежда ми: „Отиди при онази жена и ѝ кажи, че нейният съпруг я обича.“ И аз се чувствам глупаво — някакъв смахнат отива при непозната и казва такива думи — но въпреки всичко събирам смелост. И тя се блещи срещу мен, все едно съм я халосал с чук между очите, после се разплаква. Не научавам какво става, ама година по-късно я виждам с мъжа ѝ, двамата направо сияят и тя държи бебе в ръцете си. Поглежда ме и ми намигва. После задачите станаха по-мъчни. „Иди да кажеш на губернатора, че ако пак легне с жената на брат си, ще умре след месец.“ Това не ме направи любимец на губернатора, но той преглътна посланието, без да ми каже и една дума накриво. А жената на брат му… Тя се опита да ме убие.
Мълниите доближаваха кораба и пияните пирати ги зяпаха глупаво.
— Вдигнете котвата! — изфъфли Топчията. — Събудете робите. Ще се носим с бурята.
Един моряк забеляза окованите за мачтата Гавин и Оролам и дойде да ги заведе долу. Преди да слезе под палубата, Гавин зърна Топчията стъпил на фалшборда, хванал се за въжетата с едната си ръка и размахал мускета-меч с другата. Изтрещяха светкавици и откроиха силуета му.
— Зури! — кресна Топчията, по бузите му се стичаха сълзи… или бяха само капки дъжд? — Зури, кучко! Убий ме, ако можеш! Предизвиквам те! Ще…
Тътенът на гръмотевица заглуши останалото.