Разбитото око

24.

След бурята Гавин сънуваше, но знаеше, че това не е сън, а спомен. За малко опита да се съпротивява. „Не, не това. Оролам, смили се над мен, не…“

Първият му Слънцеднев като Призма. В собствените си покои на върха на кулата. Малко след пладне, когато ритуалите призори и по обяд бяха свършили. Сега оставаше само да убие четиристотин притеглящи.

Някой потропа на вратата. Влезе майка му. Гавин едва бе имал време да се прибере, да хапне набързо и да се изкъпе. Негова стайна робиня беше Шала — връстница на майка му, избрана от нея вместо предишната стайна робиня на истинския Гавин, може би с намерението да остави сина си целомъдрен до края на дните му. Шала обръсна гърдите му и двама от Висшите луксиати — Даерон Утарксес и Камилеас Маларгос, помазаха цялото му тяло с масла и смирна. Не би искал да преживее отново усещането как сестрата на двама мъже, които той бе предал, докосва тялото му. Защото помазаха цялото му тяло, а кого да предпочете да покрие с масло члена и топките му — старец или старица, която не подозираше, че има причина да го мрази?

Призмата не принадлежи на себе си, а на всички сатрапии, на Оролам, на семейството си, на мира. Каквито огризки успее да събере, след като всички си отхапят по нещо от него, може да им се наслаждава в усамотение.

Косата му с цвят на мед беше вързана на тила и Висшите луксиати сложиха на главата му корона с единствен диамант колкото яйце на червеношийка. Носеше церемониална риза от червена коприна и златни нишки, разгърдена отпред и с толкова къси ръкави, че все едно ги нямаше. Панталонът от червена коприна се впиваше така, че Гавин очакваше да разпори плата, ако направи по-припряна крачка. Но той беше десницата на Оролам на земята, подобаваше му да изглежда потентен, могъщ, дори привлекателен. В края на краищата Оролам беше съзидателна сила, извор на сътворението. Възгледите за съотношението на съзиданието и подражанието се меняха полека в зависимост от Висшите луксиати, които налагаха влиянието си в един или друг момент. Сътвореното отразява твореца си, изтъкваха някои от тях. Каквото на небето, такова и на земята.

Преклонението пред божеството, чийто върховен служител беше Призмата, често се преливаше в преклонение пред Призмата, но това като че ли не смущаваше никого. Поне никого от властниците. В собствените схващания на Гавин за теологията това създаваше затруднения, но той беше самозванец и ако възразяваше твърде разпалено, можеше да се издаде. Правеше каквото му казваха.

Фелия Гайл отпрати Шала и младия начумерен черногвардеец Железни и щом излязоха, каза тихо:

— Сине, ако издържиш и това, ще бъдеш Призма за хилядолетие напред. Справи се великолепно днес, по-добре отколкото когато… беше по-млад.

Тоест по-добре от истинския Гавин.

— Убивал съм по повече от четиристотин души наведнъж. Няма да ме затрудни.

Сънуващият Гавин внезапно се почувства отделен от юношата, когото си спомняше. Тогава наистина ли мислеше така, или искаше само да впечатли майка си? Отчаяно жадуваше да не я разочарова и подведе. Тя го закриляше чудесно и той се досещаше донякъде какви рискове поема, за да го опази жив.

— Тези дори няма да се бият с мен — добави Гавин с крива усмивка.

Фелия не се усмихна.

— Съблечи ризата, трябва да те помажа.

— Вече го направиха.

— Но не с това.

Тя извади малък съд, пълен с жълтеникавооранжев мехлем. Започна да втрива внимателно мехлема в кожата на сина си само там, където нямаше да я покриват дрехи, като че ли мехлемът беше стъписващо скъп.

— Какво е това? — не сдържа любопитството си той.

Тя не отговори на въпроса, а му каза:

— Гавин, знам, че досега не се отнасяше сериозно към задълженията си на Върховен луксиат, но тази нощ… Ти си предводител на сатрапиите, ти уравновесяваш целия свят, но това са необходими неща, към които можеш да бъдеш равнодушен. А тази нощ е кървавата опора на твоята власт. Важна е не само за тебе и онзи, който очаква да изпълни обета си в своята стая. Когато Призмата се отнася лекомислено към задълженията си или им се наслаждава, или се напива до затъпяване, за да понесе това бреме… винаги се разчува. Такива Призми никога не изтрайват повече от първата седморка години, а и мнозина от тях не издържат дори толкова. На Слънцеднев умира цяла общност, цял събор от равни на нас хора. В тази нощ се срещат общото ни преклонение пред божеството с най-искрената, последна изява на вярата за всеки от тях.

— Майко, не ми е хрумвало дори да се отнеса лекомислено. Просто се опитвах малко да разсея напрежението.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Ще имаш само по две минути с всеки. Предпочитаме да ти даваме по пет минути, но този път е невъзможно — твърде много притеглящи се изгориха докрай във войната.

— Можехме да започнем по-рано.

— Висшият магистериум и Спектърът са единодушни, че ако проточим това Освобождаване в няколко дни, само ще върнем вниманието на хората към войната и всички рани, които тя нанесе. Искат да продължим напред. Всички притеглящи разбират това. Повечето вече бяха изповядани от по-нисши луксиати. Някои обаче се опасяват, че луксиатите ще си запишат греховете им, за да ги използват срещу техните семейства в бъдеще…

— Това е строго забранено!

Толкова млад ли беше? Толкова наивен?

— Да, много строго. Но се случва. Премахваме такива луксиати колкото може по-тихо, но мнозина произхождат от благороднически семейства и изкушението често е непреодолимо. Не могат да се сдържат да не подхвърлят на своите някоя полезна дреболия. Затова ти казвам, че някои от изповяданите са премълчали най-сериозните си грехове, за да ги разкрият единствено пред Призмата. Ще съхраняваш много мрачни тайни. С твоята памет това може да се превърне в ужасно оръжие. Така трябва да бъде. Но не споделяй тези тайни с никого — дори с баща си и с мен. Баща ти ще те притиска да му кажеш какво си чул. Ако се знае, че Призмата говори за тези неща със своето влиятелно семейство, това ще подкопае властта ти хиляда пъти по-силно, отколкото ако го прави обикновен луксиат.

— Разбира се — съгласи се Гавин. И го осени внезапно прозрение, което сега не би очаквал от толкова млад човек. — Някои умират с души, обременени от грехове, за да не ги научи Призмата, нали?

Да, тогава беше млад, но не и тъп.

— Няма съмнение — потвърди тя. — Призмата Клонест дъб беше безполезен, но Призмата Ейрени Маларгос измисли как да проявява милосърдие и към такива притеглящи. След като изповядаше някой бивш враг, питаше дали е премълчал грехове, за чието опрощаване биха могли да се помолят заедно на Оролам. Сам разбираш, че така тя прекрачваше границите на вероучението, защото да изречеш греховете си на глас означава да ги изложиш на светлината, значи е задължително според нашата вяра. Но тя беше много милосърдна жена. Ясно ти е, че се разчу. Хората я обичаха.

— Да, изглежда добро хрумване.

— Призмата Маларгос служи две седморки години, но може би само защото Спектърът нямаше причини да се страхува от нея. Тя никога не се опита да издигне семейството си, нито да наложи скъпи на сърцето ѝ цели. Ейрени беше предводителка само по титла. Обмисли много старателно дали би искал такава участ и за себе си.

Гавин се обърна да погледне втренчено кротката жена, която през целия му живот се бе грижила нежно за него. Откъде тази стомана в нея? Дали ѝ беше естествено присъща и само оставаше скрита, или тя просто беше готова на всичко, за да опази последния си жив син?

— Майко, дадох на сатрапиите предостатъчно причини да се боят от мен. Може би малко обич няма да ми е излишна.

Тя склони глава.

— Както желаете, отче.

Във всеки миг си оставаше и Фелия Гайл Оранжевата, знаеше точно кога да произнесе почтителното обръщение с игрива усмивчица.

А този път не го направи. Прояви уважението, което в младостта си той мечтаеше да получи от своята майка.

Изобщо не очакваше уважение от баща си.

Фелия затвори съда.

— Другите масла по тялото ти ще запазят мазилото до изгрев. То е смес на мънички частици прах от несъвършен жълт луксин със свръхвиолетово. С малко притегляне на свръхвиолетово можеш да придадеш сияние на цялото си тяло дори в затъмнена стая. Гледката е наистина стъписваща. Използвай го пестеливо и не доближавай факлите, за да не се разпадне. За жълтите притеглящи е неимоверно трудно да го създадат и тайната се пази грижливо. Ако желаеш, всички златни нишки в дрехите ти също могат да светнат. Тези последни мигове в живота на притеглящия са и най-святите. Направи ги и най-вълнуващите, Гавин.

Той не беше настроен отстъпчиво.

— С хитрини и вълшебни фокуси?

Майка му вдиша дълбоко, преди да отговори.

— Май си спомням как Дазен връчи най-високата награда в своята армия на командир, който в Битката на Кървавия рид разпръсна враговете с илюзии, макар че ако те бяха успели да помислят трезво, илюзиите нямаше да ги заблудят и за два удара на сърцата им.

Тя почака, но той не искаше да ѝ дари задоволството от признанието му, че е права.

— Но в някои моменти два удара на сърцето са цяла вечност — повтори майка му неговите думи. — Бих си позволила да предложа в мига, когато забиваш ножа, да засияеш и светлината да става по-ярка, докато притеглящият умира, за да бъде символ на вечната му награда. Но… вие сте Призмата, отче.

Милата му майка можеше да бъде и изумително цинична.

— Аз съм измамник — прошепна той.

Тя го зашлеви с ярост, която не бе доловил зад хладнокръвната ѝ маска, докато не изби внезапно.

И след миг яростта я нямаше. Майка му пак втри от мазилото в изтръпналата му от шамара буза. Гласът ѝ остана тих, но всяка дума беше обмислена, остра като нож:

— Всички сме измамници. Да, всички сме измамници и всички правим най-доброто, на което сме способни, за да крепим кулата от илюзии и неуместни надежди. Не ни разочаровай, любими сине.

После сънят прескочи нататък в дългото ходене към двора през поздравите, възхвалите и молитвите на друг Висш луксиат, който благослови него и делото му. Поднесени бяха изискани гозби и скъпи вина. В някои случаи цели общности бяха дошли на поклонение на Малки Яспис, за да се сбогуват с обичан от всички притеглящ, чиято работа за тях е била изключителна. В онази година такива бяха предимно притеглящите, воювали всеотдайно.

Въпреки пиршеството черногвардейци обикаляха сред тълпите, за да държат под око всички притеглящи, на които малко им оставаше да се превърнат в бесове. През няколко години се случваше някое злощастие с такъв, а след толкова ожесточена война беше още по-благоразумно да са нащрек.

А после въведоха Гавин в стая, след като сложиха в ръката му дълъг тънък кинжал. Със затварянето на тежката врата оживената гълчава стихна напълно. Щеше да минава от стая в стая, образуващи кръг в основата на неговата кула. Стаите бяха мънички и с оскъдна проста украса, кана вино и каничка отвара от мак за боязливите, както и мека подложка за коленете. Някои притеглящи прекарваха нощта в бдение и молитви. Други си отпускаха душите в разговори със семейства и приятели в по-големи стаи или навън, докато луксиатите не ги призоват. Призмата отиваше първо при жените, любимките на Оролам.

Първа беше изнурена притегляща на около четирийсет и пет. Беше коленичила търпеливо в предната част на стаичката, с гръб към тясната врата, през която луксиатите щяха да изнесат трупа ѝ, и с лице към влезлия Гавин.

— Приветствам те, дъще, да бъдеш благословена с всички дарове на светлината.

Тя не каза нищо, само се взираше в него. Той пристъпи напред и се настани на стола пред коленичилата жена.

— Дойдох да те изповядам и опростя.

Не последва отговор. Обикновено луксиатът, който го придружаваше между стаите, споменаваше дали има някакви особени обстоятелства — ням притеглящ, склонен към насилие или нещо друго. А за тази жена не му бяха казали нищо освен името ѝ.

— Имаш ли за какво да се покаеш, Вел Паршам? — неловко попита Гавин.

— Това… — запъна се жената. — Това е зло. Не е такава волята на Оролам. Това е гавра, която крещи в ума ми за мъже и жени, впиващи нокти във властта си, като заставят други да се разплащат за това.

— Нормално е да се страхуваш — успокои я той.

— Не се страхувам за собствения си живот. Страхувам се за твоята душа, върховен господарю Призма. Дано Оролам ти прости, защото тази нощ ще извършваш убийства. — Тя дръпна встрани ниско изрязаната си блуза, за да забие Гавин ножа право в сърцето ѝ.

— Сложи край на живота ми още сега, господарю Призма, но дано някой ден сложиш край на всичко това, иначе ще настъпи твоят край. Знай, че Оролам е справедлив, и трепери пред него.

Гавин се изправи и облиза устните си. Толкова сухи… Примига и я доближи като в мъгла.

— Бъди благословена, дъще.

Гледаше я в очите, когато прониза сърцето ѝ. Не откъсна поглед от тези очи без гняв, докато не угаснаха. Дръпна шнура на звънчето, който беше част от подложката за коленичене. Влязоха двама луксиати и хванаха тялото, преди да е паднало. Отвори се страничната врата.

— Спазихте времето съвсем точно, върховен господарю Призма. След втората стая ще ви поднесат вода и фурми. Името на жената е Далила Тай, подчервена.

И той се озова в следващата стая.

Коленичилата жена не можеше да е на повече от двайсет и пет. Видя, че е плакала.

— Дъще, да бъдеш благословена с всички дарове на светлината.

Тя се прекърши. Гавин зае мястото си.

— Дойдох да те изповядам и опростя, дъще, за да влезеш в светлината чиста и свободна от срам.

— Имам дъщеря, върховни господарю Призма. На три години. Моля ви, кажете ми, че не греша, като я изоставям. Не бих могла обаче да подчинявам подчервеното на волята си още дълго. Убедена съм в това. Аз… не биваше да притеглям толкова много през войната. Трябваше да съм по-благоразумна.

— Как се казва дъщеря ти?

— Есел.

— Далила Тай, ще се погрижим за твоята Есел. Ще се заема лично с това.

— След войната не ни останаха близки. А аз израснах близо до дом за сираци. Някои от луксиатите там са добронамерени, но… Върховни господарю, кажете ми, че няма да я пратите в такъв дом, моля ви. Не заслужавам да ви моля за нищо, но все пак…

— Ще се погрижа за нея. Обещавам ти.

Звънът на камбанката му напомни, че се бави прекалено. Жената преглътна тежко.

— Трябва да кажа още нещо. Знам, че карам другите да чакат, и съжалявам за това.

— Аз съм тук. Аз съм с тебе. Кажи ми каквото искаш.

— Аз го измислих. Говоря за… Гаристън. Съпругът ми беше червен притеглящ. Имахме идея — той изстрелва поток във въздуха, а аз го подпалвам. Показахме на нашия командир как го правим и той се въодушеви, сякаш сам го е измислил, но… първо хрумна на мен. Полос ме увещаваше да не им казваме, защото ще послужи за зло, а аз не го послушах. Всички онези хора… Целият град в пламъци. Говореше се, че само в този град загинали осемдесет хиляди.

Не можеше да говори повече. Гавин искаше да ѝ каже: „Не беше виновна ти, а аз. И моят брат. Ние командвахме. И знаехме. А оставихме хора като тебе да носят товара.“

Камбанката звънна още по-настойчиво. В безмълвна ярост Гавин се пресегна със син луксин и я изтръгна от стената.

Коленичи срещу Далила и хвана ръцете ѝ.

— Господарю на светлината, Оролам, Боже, виж твоята смирена служителка. Молим те да се взираш в душите ни и да ги познаваш. Молим те твоята целебна светлина да ни очисти от греховете и на действието, и на бездействието. В пожара на войната сторихме и немислимото. Луксиатите може и да казват, че бремето на тези злодеяния пада върху плещите на нашите предводители, но, Отче, Оролам, ние чувстваме тежестта му в душите си. Разкайваме се за яростта и безразсъдството си, за неизпълнения дълг. Прости на твоята дъщеря, Оролам, вземи от нея товара на вината и срама и нека тя бъде с тебе завинаги.

Докато говореше, Гавин се обгърна постепенно в светлина — свръхвиолетовото, жълтото и неговата воля повлияха на разбитите кристали в мазилото и сега изглеждаше, че сияе като самия Оролам. Просълзените очи на Далила се взираха ококорени в него с изумление, но и с умиротворение. Той ѝ се усмихна и почака да види и нейната усмивка. Прободе я в сърцето.

И неговото сърце се вледени.

Но спази обещанието си. Майка му му помогна да намери семейство, което отгледа момичето. Сега Есел беше черногвардейка.

Висшият луксиат Джорвис отвори вратата.

— Господарю Призма… Изоставаме. Ще отложим отдиха ви, докато…

— Не.

— Името на следващата е…

— Не!

Щом повиши глас, командир Анамар от Черната гвардия пристъпи в стаята заплашително — и Гавин се зарече да го унищожи за това.

— Времето не стига — отсече Гавин.

— Нямаме избор. Церемонията трябва да завърши преди изгрев. Всички са съгласни, че…

Разяреният Гавин тръгна по коридора към празнуващите навън. Командир Анамар му препречи пътя.

— Ако искаш да имаш колене и занапред — каза му Гавин, — ще ги използваш веднага да коленичиш и да се разкарат от пътя ми.

Черногвардеецът погледна Висшия луксиат Джарвис и се отдръпна. Но не коленичи.

Гавин го подмина и изкачи стъпалата към подиума през едно. Изстреля две огнени струи нагоре, за да привлече вниманието на всички.

Не можеше да си спомни точно какво каза. Красноречието му беше втора природа. Имаше нещо за повратната година, донесла такава покруса. Нещо за небето на Оролам, което ще се обогати за сметка на всички, които ще скърбят за тези притеглящи. Нещо за извънредните обстоятелства, които налагат извънредни мерки. Имаше престорено смирение и умело подлъгване.

— Аз ви служа като Призма и ценя безмерно времето, което имам с всеки покайващ се в присъствието на Оролам. Не знам да има по-святи мигове от тези и заради собствената си душа се молих на Оролам да не бъде твърде суров с мен. И той показа милостта си! Даде ми благоволението си! Ще се срещна с всеки, комуто предстои Освобождаване, и ще го изповядам толкова дълго, колкото му е нужно, дори това да се проточи три дни! Пиршествата ще продължават за моя сметка, докато не почетем подобаващо скъпите на сърцата ни притеглящи!

Тълпата зарева възторжено. Две минути за изповед и покаяние? След като си се пожертвал за сатрапиите? Никой не одобряваше това. Дори луксиатите, които настояваха да бъде така. Гавин пък се показа смирен, като заяви, че е получил благоволение към слабостта си. Всички знаеха или щяха да проумеят през следващите дни, че като удължава срещите си с всеки, той удвоява собственото си бреме.

Ако ще си измамник, поне бъди изкусен измамник.

Скочи от подиума и се запъти обратно към кулата покрай зяпнали разпоредители, надзиратели на роби и луксиати, които току-що бяха научили, че също трябва да удвоят усилията си, да се справят с кошмарната бъркотия и да изтърпят дългите будни часове, натрапени им от Гавин, за да подхрани славата си.

— Направете го — отсече той. — Не ме е грижа как, но го направете.

Вътре пак мина покрай командир Анамар, преди да влезе в следващата стая. Спря пред прага и се обърна към намръщения черногвардеец.

— О, командире, едва не забравих…

Вече бе обвил в невидими мрежи от свръхвиолетово краката му и сега насити тези мрежи със зелен луксин, който стегна коленете на командира, преди той да има време да направи нещо. Гавин стисна юмрук и зеленият луксин раздроби коленете на Анамар.

Черногвардеецът се свлече на пода и заслужи уважението му, защото дори не изпъшка.

Мили Оролам, колко дързък беше тогава… но му се размина. Сега би умувал какви приятели има командирът, кой ще се вбеси, кой ще поиска да отмъсти… Беше се измъквал от какви ли не затруднения чрез помитащата сила на обаянието си.

— Този, който ще те смени на поста, да ми се представи в края на церемонията — заповяда невъзмутимо.

Сънят още не свършваше.

Влезе в стаичката, изповяда и опрости аташийската зелена Праян Навайед, която си призна, че мамила работодателя си, служила му лениво, опълчвала му се често и биела другите роби с ненужна жестокост.

След това беше Джале Родрез. Червена. Похот, горделивост, гневливост.

Талия Синята. Избухливост, завист, провалила брака на сестра си.

Хордад Крузан. Синьо-зелена. Горделивост. Омраза към повечето хора в семейството, омраза към работодателя, омраза дори към Оролам.

Естефания Камаел. Червена. Враждебност и омраза.

Наири Пател. Зелена. Толкова близо до състоянието на бяс, че не можа да каже нищо.

Белит Беренс. Синя. Горделивост.

Билит Беренс. Нейната близначка. Синя. Горделивост. Дори се гордееше, че ще живее по-дълго от родената преди нея близначка, макар и с няколко минути. Гавин не ѝ напомни, че щом се е родила няколко минути след Белит, животът им ще има горе-долу еднаква продължителност.

Алондра Пател. Свръхвиолетова. Толкова близо до състоянието на бяс, че луксиатите я задържаха насила.

Ада Хан. Завист. Страх. Плачеше горчиво. Не откри в душата си смелост, колкото и да я насърчаваше Гавин. Наложи се луксиатите да държат и нея.

Маамаз. Червена. Вече изповядана.

Амеретет. Синя. Вече изповядана.

Пелагия Флоренс. Ерес. По-късно се отрекла от нея, но все още тайно се придържала към убежденията си.

Ихсан Шивачката. Мамела клиентите си, че използва магия, макар че го правела рядко.

Нига Роу. Шпионирала работодателя си, който се държал добре с нея.

Нин-Ки-Гал Дей. Зелена. Вече изповядана.

Ийска Яката. Зелено-жълта. Една от малцината притеглящи с ангарски произход в тази група. Завист. Горделивост. Неверие.

Кратко прекъсване за вечеря. Още молитви. Гавин дори не ги чуваше. Не усещаше вкуса на храната в устата си. Върна се да продължи работата си.

Хагнес. Зелена. Така се напила на пиршеството, че не можеше да си събере ума, за да се изповяда. Гавин се опита да ѝ помогне, като се помоли за нея, преди да я убие.

Фиделия Дор. Свръхвиолетова. Твърдеше, че няма грехове. Имаше обаче дълги жалби от съсипани отношения с други хора. И не можеше да проумее, дори с намеци от него, че винаги и тя е участвала в тези провали.

Ли-Лит Оуарея. Червено-оранжево-жълта. Опитала тайно да стане цветен бяс. Призна си, че не измислила как да се справи с неизбежните затруднения.

Майлита Алай. Тя била боец, заловил я отряд на Синеоките демони, които служеха на Дазен. Отрязали ѝ езика. Тя беше неграмотна и Гавин по неволя използва знаци и въпроси с отговор „да“ или „не“, за да я изповяда и опрости. Изглеждаше, че ѝ олекна. Никой от посетилите я преди него луксиати не се бе сетил за това или пък не бе пожелал да ѝ отдели време, когато се опитвала да признае греховете си. Гадини…

Джила Зидарката. Подчервена. Кротка жена. Нападна Гавин, когато си помисли, че е разсеян.

„Моля те, нека се събудя…“

Елпида Бойър. Жълта. Призна, че обичта към децата ѝ е по-силна от обичта към Оролам. Говореше искрено. Наистина го смяташе за грях. Наложи се тя да подкани Гавин да я убие.

Нукимут Розата. Синя. Не каза нищо. Взираше се през цялото време в Гавин с преливащи от ненавист очи. Той очакваше да го нападне, но тя не го направи.

Зенана Зенамус. Гордо използва всяка секунда от времето с него, за да изброява греховете си. Имаше жестокост, стъписващи гнусотии с животни, изтезания, канибализъм, много убийства, богохулства, оскверняване на олтари с луксиати, които съблазнила; използвала всеки шанс да сее хаос и ужас. „А сега — каза накрая, — щом срещам смъртта си опростена, ще отида при Оролам в рая.“ Разсмя се.

Тахирит. Жълта. Убила съпруга си, понеже я биел. Същинско облекчение след Зенана.

Кириака Киреус. Синя от благородническо семейство. Присъединила се към бунтовниците на Дазен и когато загубили войната, подкупила търговци на роби да вземат всичките ѝ слуги, за да пощадят нея. Оттогава търсела тези роби, за да ги откупи, но не ѝ стигнало времето.

Лойда. Червена. Участвала в клане в някакво аташийско село през войната. Но не изпитваше вина от пръскането на червен луксин върху Гаристън.

Цул. Подчервена. Призна хиляди дребни жестокости. Разбираше, че са били плод на живот, прекаран в омраза и завист към безброй хора. И макар че това никога не избуяло в насилие или стремеж да провали някого, тя прахосала и годините, и дарбите си. Каза, че най-тежкият ѝ грях е спрямо Оролам, защото пропиляла неговия дар — живота.

Сар-Рат Бибиана. Подчервена. Опитала да стане бяс и затова беше толкова упоена, че не можеше да говори.

Шала Смит. Червена. Пияна и замаяна от извлек на маково семе. Не можа да се изповяда.

Тасмитув. Оранжева. Призна лъжи. Все лъжела и манипулирала другите. Преди много време се изповядала пред луксиат, че изневерявала на съпруга си, но още изпитваше угризения и за това.

Една. Синя. Заяви, че не можела да признае греховете си, толкова отвратителни били. Дори пред Призмата. Колкото и да я увещаваше, тя не отстъпи.

Или Пател. Жълта. Нападна го. Беше успяла да прикрие доколко се е превърнала в бяс.

Лемта. Червена. Бяс. Вързана за поставката, на която бе коленичила. Не можеше да говори.

Меджиджа. Синя. Бяс. Вързана. Говореше, но нищо не ѝ се разбираше.

Тамаюрт. Свръхвиолетова. Пострадала твърде зле във войната, за да говори, цялото ѝ тяло покрито с изгаряния и гнойници, но се усмихваше на Гавин в пълно съзнание — отказала маковата отвара. Готова за избавлението си. Когато излезе от тази стая, Гавин постоя цяла минута в коридора, нямаше сили да влезе в следващата.

Парвин. Червена. Кражби.

Тамазалт. Синя. И тя изреди цял куп грехове, но толкова изумителни, че Гавин я заподозря в лъжи. Може и да не беше наред с главата.

Дулчеана Хавид. Млада подчервена, рутгарска благородничка с аташийско потекло. Изневерявала на съпруга си с младата благородничка Ейрени Маларгос. Струваше си да запомни признанието — за пръв път през тази нощ Гавин се възползва себично от своя пост.

Тамент Шивачката. Синя. Тя просто му каза: „Завист, похот, омраза, алчност, леност. Имате много работа, затова хайде да го направим по-делово.“

Тазелайт. Синя. Гавин научи истинската причина да го намажат целия с масло — така кожата се почиства по-лесно, след като някой избълва кръв върху тебе. Наплиска се набързо при мивката, каквито имаше между всеки две стаи, облече припряно чисти церемониални одежди, дадени му веднага от луксиатите, и влезе в поредната стая, сякаш не се е случило нищо особено.

Тинсин Хан…

Изобщо не можеше да си спомни Тинсин Хан. Дори потърси сведения за нея по-късно. Синя от Плаващия град в Кървавата гора, служила на иконома на сатрапа. Нямаше никакъв спомен от нея. Нещо се пречупи в него, докато луксиатите бършеха кръвта и го преобличаха все едно това беше всекидневие за тях. Това смути дори неговата безупречна памет, с която толкова се гордееше.

Въпреки че можеше да си припомни цветовете, историите, греховете, отношението на другите притеглящи, ги виждаше различно — отблъскваше спомените, натикваше ги в недрата на паметта си. Те се превърнаха само в имена и грехове за опрощаване.

Или Александър. Клюкарка.

Лойда Мос. Отровителка.

Още една Тинсин. Бунтарка.

Талия. Завистлива.

Бел Лястовицата. Съблазнителка.

Ли-Ли Соленс. Бяс.

Ксения Делейн. Бяс.

Лайла Лорос. Бяс.

Пелагия Вятърничавата. Шпионка.

Меджида Талор. Омраза.

Тахирит Хан. Алчност.

Една Горската. Леност.

Още една Тасмитув. Похот. Възможно ли е жена, която умира девствена, да смята похотта за най-тежкия си грях? Гавин научи, че е възможно.

Скоро пак изпадна във вцепенението. Джейле Смит. Подстрекателство към убийство.

Найри Многоводната. Похот.

Още една Лемта. Омраза.

А после дори греховете започнаха да звучат еднакво. „Моят съпруг изобщо не ме разбираше…“ „Ако имах колкото съседа…“ „Не беше справедливо, че…“ Гавин беше способен да си сложи маската на напрегнато внимание, на съпричастие, да изрече все същите думи, все същите молитви. Успяваше да говори толкова искрено, а чуваше собствения си глас като от другия край на тунел. Дори във великолепната му памет покайващите се оставаха само с име и една-единствена подробност. Все едно не си струваше да хаби място, за да запомни греховете на всяка, ако не са особено стряскащи.

Титрит. Дебелана.

Някаква част от него изпадна в ужас. Дебелана ли? Не, тя беше… синя. Набожна, сериозна жена. Уплашена, но решена да остане смела. С треперещ глас, от който малките гънки на бузите ѝ леко се тресяха, и толкова… толкова скучна.

Але Арибар. Опита се да го съблазни, за да избяга. Не беше толкова привлекателна, че той да обмисли идеята дори за миг.

Дианте Нол. Съвършена златиста коса.

Титая Кокс. Навсякъде имаше чудати брадавици. След това Гавин си изми ръцете два пъти.

Хебе Али. Твърдеше, че имала над стотина любовници. Грозна като смъртта.

Мелите Меленс. Големи ръце. Много големи.

Агата Зидарката. Как е вършила каквато и да било работа с такива огромни гърди?

Лейла Дървесната. Онази с разкривеното лице.

Нурит Хекс. С родилно петно на лицето.

Бьола Синята. Без вежди.

Ливна Ковачката. Криви зъби.

Наамий. Все се прокашляше. На Оролам топките, защо непрекъснато се прокашляше?

Ора Орестес. Изглеждаше свястна жена. С побеляла коса. Приличаше на мила бабка.

Пенина Дуренс. Страхливка.

Мину. Пияница.

Ерцилия. Бяс.

Гилберта Гонсала. Псуваше повече от всички войници и моряци, които познаваше.

Нева. Толкова хилава, че сигурно имаше глисти.

Ксения. Грозотия.

Сар-Ра Хеш. Дезертьорка.

Билай Дъбовата. Тантуреста.

Хордад Али. Ослепително красива, с безчувствен глас. Миришеше на лайна заради онова, което направили с нея, след като я пленили във войната.

Титая Кафявата. Фермерка.

Елпида. Лъхаше на скорошен секс.

Дианте… някоя си. Ревла.

Още една Хагнес. Ревла.

Хебе Кафявата. Бърборана.

Подарге. Странно име.

Парвин Нисани. Гавин си навехна китката, понеже ножът срещна ребро.

Ада Джил. Когато я намушка, от гърлото ѝ се чу чудато тихо „иип“.

Ливна Ило. Напика се, докато умираше. Проклятие, нали уж трябваше да ги водят в тоалетните няколко минути по-рано, за да не се напикават?

Наамий Пател. Повърни кръв.

Ора Джон. Нападна го неумело.

Още една Ийска. Говореше несвързано.

Още една Ерцилия. Умря гордо.

Еви Черната. Подходящ прякор.

Дулчина Дулчеана. Не искаше да си спомня Дулчина, но не можеше да я забрави. Докато стигне до нея, убиваше от почти девет часа. Притеглящата в тази стая стоеше, опряла спокойно ръце на поставката за коленичене. Едва ли беше на повече от шестнайсет. Тъмнокоса красавица, червеното, оранжевото, жълтото и зеленото напираха да разкъсат халото. Усмихна му се лъчезарно и невинно, без желание да го съблазни, без страх, просто се радваше да го види. И той се влюби безнадеждно на мига.

— Приветствам те, дъще. Нека светлината те огрява винаги. Дулчина, ако искаш да…

Тя го подкани към мълчание с пръст, опрян до устните ѝ.

— Вече се изповядах.

— Тогава желаеш ли да се присъединиш към мен в молитва или песнопение?

Тя завъртя глава.

— Върховен господарю Призма, цял ден вършите делото на Оролам, така ще е до края на нощта и през новия ден. Сега нека вие получите дар от мен. Единствения, който имам. Моите пет минути. Говорете или мълчете. Първо ме освободете, ако желаете да останете сам, или накрая, ако предпочитате да ви правя компания. Както предпочитате.

Не я разбра. Все трябваше да има някаква хитрост, опит да получи нещо. Та това беше всичко, което тя имаше. Последните ѝ пет минути, но за него не бяха нищо повече от песъчинка в пълния догоре пясъчен часовник.

Нямаше хитрина. Нямаше лукавство в очите ѝ. Той се вторачи в нея за десет секунди, за трийсет… После незнайно защо се вбеси.

След това се прекърши.

И заплака.

Тя го прегърна. Плакаха заедно.

Пет минути по-късно прокълнатата камбанка звънна. Той се изправи. Помоли я за прошка. Целуна я по устните. И я уби.

И с нея умря вярата му в Оролам. Бе запазил тази вяра въпреки война, предателства, кланета и измами, но не можа да я съхрани в най-святата нощ на годината.

Настъпи полунощ. Беше убил сто притеглящи.

Оставаха още триста двайсет и седем.

След трийсет часа Гавин уби последния мъж малко преди изгрев. Отиде в покоите си и за пръв път откакто стовари ада върху земята, притегли черен луксин.