Разбитото око

69.

— Казват ми, че си много способна — започна Убиеца Шарп.

Беше се настанил над магазин за порцелан в хубав квартал. В голямата кръгла стая имаше много прозорци, а господин Шарп имаше много рози. Цъфнали рози през този сезон? Значи или можеше да притегля зелено, или си осигуряваше помощта на човек с тази дарба. Поливаше розите, когато Тея влезе.

Тя измънка нещо под нос.

— Излъгах. — Шарп я погледна. — Не ми казват, че си много способна.

Тя срещна за секунда смущаващо впития му поглед и се извърна. Какво му имаше на този? Той пак се съсредоточи върху поливането. Оказа се, че не е плешив. Просто бе бръснал морковеночервената си коса така, че да изглежда плешив. Накрая я беше остригал цялата, за да порасне наново равномерно, без да подсеща никого за предишната му маскировка. Сега беше момчешки къса. Подмладяваше го.

— Всъщност — каза той, остави лейката и насочи цялото си внимание към нея — ми казват, че си по-способна от мен.

Този път, щом погледът ѝ се плъзна по лицето му, кехлибарените му очи чакаха и я хванаха като риба на кукичка.

— Знаеш ли защо ми говорят така? — попита той.

Тя завъртя глава. Дали и сега чуваше истината?

— Надяват се да те убия. Разчитат, че съм суетен. — Господин Шарп опипа ножовете на колана си. — Да си призная, вярно е. Суетен съм.

Не ѝ стигаше въздух. Хвърли поглед към вратата. Не. Ако бе намислил да я убие, не можеше да стигне до вратата навреме. А и за какво му е да я убива с нож? Той наблюдаваше очите ѝ, чакаше я да разшири зениците си, за да вижда в парил.

Може и да бе наситил с парил цялата стая. Сърцето ѝ се сви, но тя се опита да говори нехайно.

— Защо да не ми видят сметката сами?

— Не знаеш какъв е Стареца. Ако те убият без причина, ще отговарят пред него. Убийство на притегляща парил, която може да цепи светлината? Той ще се разяри. А когато се разяри, умират хора. От друга страна, ако допуснат шпионка сред себе си, ще се разяри още повече. Ще обяви цялата мисия тук за предатели или некадърници и ще ги изтреби. Но… ако подтикнат мен да те убия, проблемът вече си е само мой. Няма голяма опасност Стареца да се разправи с мен. Аз съм прекалено ценен.

„Дори не ми хрумна мисълта за съпротива.“

Тея се вбеси. Тя беше черногвардейка. Е, почти. Хората се бояха от нея. Или поне би трябвало да се боят. А тя първо си помисли как да избяга, за да я порази в гръб? Като дивеч. Но не беше дивеч. Не беше робиня, която се свива на кълбо, когато господарката я бие, и само се пази, защото е забранено да отвръща на свирепостта със свирепост.

„Не съм робиня дори на страха.“

— Е, какво ще правиш? — сопна се Тея. — Ако се канеше да ме убиеш, нямаше да ме залисваш с приказки. Твърде предпазлив си, за да постъпиш така. Аз пък съм твърде опасна.

— Нима? — озадачи се Убиеца Шарп.

— Да.

Остави целия си бяс да се озъби в усмивката ѝ. „Ще провериш ли? Направи го, моля те.“

— Чудя се дали да не ти извадя кучешките зъби за тази наглост — каза Убиеца Шарп.

Опипа огърлицата си, за да ѝ напомни за лъскавите бисери, които изобщо не бяха бисери.

— Ела ги вземи — подкани го Тея.

Внушаваше си, че от шпионката очакват да се подмазва, да се подчинява, за да се вмъкне сред враговете. С престореното си вироглавство щеше да разсее подозренията.

Не беше цялата истина, защото в главата ѝ отекваше ръмжене: „Майната му на този!“

— Не се страхуваш от мен, а? — ухили се той.

— Страхувам се винаги. Започна да ми омръзва.

Докосна мускалчето със зехтин под туниката си. Още не бе изхвърлила това нещо. Не можеше. Защо ли?

Ударът му беше бърз. Тя го очакваше. Леко отклоняване и отворената му длан се стрелна над рамото ѝ, вместо да се стовари върху бузата. В същия миг тя скъси разстоянието. Понеже беше дребничка и не ѝ стигаше сила, всеки похват трябваше да бъде изпълнен безупречно. Посегна за ключ на лакътя, но видя, че няма да успее, настъпи го по крака, докато той се извиваше, за да избегне ключа, и блъсна колкото можа по-мощно.

И като истински майстор той вече се отклоняваше в посоката на движението, вместо да я пресрещне. Отметна тялото си назад и тя дори нямаше време да забележи опасността, преди другият му крак да се забие в шията ѝ. Ритникът я запрати в стената толкова зашеметена, че не успя дори да вдигне ръце. Лицето ѝ се халоса в стената, тя залитна като пияна, загуби контрол над крайниците си и се свлече на пода. Пред очите ѝ се стелеше чернилка, в която проблясваха звездички. Усещаше го как събира ръцете и краката ѝ, как ги връзва. Пипаше твърде грубо и припряно, тялото ѝ се сгърчи.

Дланите му я плеснаха по ушите и болката заличи всичко останало. Въздухът изхвърча от гърдите ѝ с хриптене.

Докато болката отслабне, вече беше овързана като агне, ръцете и краката извити назад, коремът долепен до пода, китките и стъпалата събрани и стегнати. Нямаше никаква опора, за да напъне въжетата. Чу някакво засмукване и цъкане с език, докато Убиеца Шарп стягаше последния възел, пръстите на едната му ръка впити в косата ѝ, за да притискат лицето към грапавите дъски. Нещо мокро се стече по бузата ѝ.

Слюнка.

Сгърчи се отново. Нещо в нея се залута из мрака и тя се замята като впримчен звяр. Безполезно. Каквото и да правеше. Превъртя се някак, когато той отстъпи, и се опита да го захапе за глезените. Очакваше всеки миг ръцете ѝ да се изтръгнат от раменните стави. Задъха се.

Убиеца Шарп се изправи.

— Радвам се, че… сссст… ще отстраним рано това затруднение.

Не можеше да издържи това. Не можеше.

— Сега страхуваш ли се от мен? — попита той и се разсмя.

Седна пъргаво със скръстени крака, наклони глава встрани и се загледа в нея като любопитно куче. Прихна. Натисна силно с длан задника ѝ и я пусна да се залюлее, сякаш беше дървено конче, което са му подарили преди малко. С извит гръб и стегнати ръце и крака тя се разклати безпомощно, малко оставаше да си блъсне брадичката в пода. Толкова безпомощна…

А Убиеца Шарп наистина се кикотеше като дете с нова играчка. Награби я за панталона отзад и го опъна нагоре заедно с бельото, за да се вреже болезнено между краката ѝ. Този път се засмя с гласа на злобен хлапак.

— Искам да знаеш…

Сссст. Пак същото влажно засмукване. Това пък какво беше? Страхът изскочи от корема ѝ и прониза цялото ѝ тяло подобно на мълния. Едва сдържа писъка си. Не, не, не. Трябваше да сложи преграда между паниката и гласните си струни.

— Искам да знаеш, че мога да правя с тебе каквото си поискам.

— Разбирам — отвърна Тея. Уж искаше да го каже наежено, а беше жално. „Оролам, спаси ме!“ Какво щеше да ѝ причини този?

— Моля те. Моля те…

„Недей да ревеш. Забранявам ти!“ Макар да я бяха поробили от малка, никой не я бе насилвал. Тогава почти не се различаваше от момче, може би имаше и късмет или дори я опази някакъв нищожен остатък от почтеност у нейната господарка… или надеждата ѝ да продаде изгодно девствеността ѝ. Каквато и да беше причината или липсата на причини, поне това не ѝ се бе случило. Страхът я стисна за гърлото.

Той я полюшваше леко.

— Разбираш… тук. — Тупна я безжалостно по главата. — Искам обаче да разбереш и тук. — Пак разклати тялото ѝ. — Както често пребивано куче се присвива, щом види господаря си да вдига ръка, за да вземе чаша от лавицата, искам твоето тяло да знае, че господарят съм аз. Защото на този свят има само две подбуди — страхът и желанието да не се страхуваш.

Тя внезапно се разплака. Отначало преживя безмерна омраза към себе си като змийско ухапване, после не остана нищо освен страха, увил се около нея, стегнал жестоко цялото ѝ тяло. Но тази змия излизаше от самата нея, все едно напираше да избяга. Не остана място за Тея в собствената ѝ кожа.

— Ссст. Ссст. Искам да ти разкажа една история. Истинска история, макар че е отпреди хиляда години. Или отпреди пет хиляди. Или поне толкова хора я смятат за истинска, че е все едно дали в нея има нещо вярно. — Той млъкна. Ссссст. Ссссст. Що за звук? — Я почакай.

Убиеца Шарп се надигна от пода. Запали фенер и започна да затваря капаците на прозорците. Целуваше розите си и ги успокояваше, че ще са на тъмно за малко. Сенките в стаята се сгъстяваха.

Върна се при нея с фенера, красивото му лице мъртвешки зловещо в неприятната подскачаща светлина. Сложи фенера на пода и пак скръсти крака.

— Представи си, че това е огън в бивак. Така ще вникнеш по-добре в историята.

„Оролам, спаси ме, спаси ме! Никога нищо лошо няма да сторя през живота си, кълна се.“

— В началото имало… — Той намали пламъчето във фенера с многозначителна усмивка. — … бог. Сссст. И нямало нищо. Нищото не се харесвало на Единствения. Нали разбираш, още не се наричал Оролам, защото и ти знаеш какво означава името Оролам, нали?

Той я плесна леко и незнайно защо това я стресна много по-зле от истински удар.

— Сега ти отговаряш, глупачке! — подсети я Убиеца Шарп.

Умът ѝ беше като чиста страница. Тя дори не помнеше какво ѝ бе казал Убиеца — изви гръб, изкриви едното рамо, за да го вижда. Доброто му настроение се изпаряваше бързо.

— Господарят на светлината — отговори нещо в главата ѝ вместо нея.

Може би самият Оролам ѝ даде тези думи. Ако ще прави чудеса, защо не се пресегне и не пръсне сърцето му?

„Оролам, колко съм тъпа…“

— Ако притеглиш парил без мое разрешение — тихо и заплашително каза Убиеца Шарп, — първо ще ти извадя едното око. Да видим как ще обясниш това на своя командир. Втория път няма да ти се размине толкова леко. Ясно ли ти е?

Тя успя да кимне припряно.

— О, извинявай. — Той дръпна с две ръце надолу панталона и бельото, впили се неприятно в плътта ѝ. И я потупа по задника, все едно се закачаше приятелски. Все едно хората се държат всеки ден така един с друг. — Не ме разбирай погрешно. Няма да те изнасиля. Това е гнусно и недостойно. Е, олекна ли ти? Вината за недоразумението е моя. Добре, да се върнем към историята…

Тя опря буза на грапавия под, отново робиня, оцеляваща… и толкова благодарна.

— Още нямало светлина, схвана ли? Затова То… нека да е Той, щом се обръщаме към него с „Повелителю“, а не можем да не признаем, че в такива случаи възможностите на езика са ограничени… Тогава е нямало как да бъде господар на светлината, нали? Нямало е светлина. Сссст. Е, проумя ли? Думите често ни подвеждат. Казваме, че имало Той или То и нищо. Но не си мислим, че си е седял там с нищото. Не е бил на люлка с кутия нищо в скута си, не се е чудил какво да прави с кутията. Казваме „Оролам и нищо“, а правилно е да казваме „Оролам и Не-Оролам“. Бил е само той, а необяснимо защо се чувствал самотен… но как може да е бил самотен, щом никога не е имал компания? Легендите за сътворението са пълни с немислимото, обвито в лъжи. Той съществувал сам и това не било добро, макар че цялото добро е в него и той е всичко? Как тъй? Или той съществувал сам и това било добро, но не му стигало? И така може да се каже. Изпитвал съм същото, когато съм сам. Но нали той е съвършен, как си представяме съвършенството да не е толкова добро, колкото може да бъде? Така не става ли несъвършенство? Или можеш да добавяш към съвършеното и то си остава съвършено? Сссст. Може би. Ако добавиш още съвършенство, възниква ново съвършенство. Хъм…

— Добре де, той съществувал. И понеже бил творец, сътворил светлината. Тя била неговата радост, първото и най-любимо творение. Светлината като първа взела от самата същност на създателя си. Но светлината… светлината не просто съществува. Тоест за нея не важи просто изразът „светлината е“. И не само… я има. Светлината не е бездейна. Ако беше неподвижна, изобщо нямаше да е светлина. Тя… Да, тя действа. Лети. Дори луксинът не е бездеен. Не е като замразено движение, той всъщност е устойчиво, предвидимо движение. Като стъкло. Движение в кръгове или предсказуеми вълни, забавено движение, но не и прекратено. Никога не е спряло. — Убиеца Шарп се намуси. — Ти ми разбърка мислите, не разказвам както подобава. Я да опитам отново… Сссст. — Потърка се по темето. — Сссссст. Проклятие. Знаеш ли какво си направила?

Тея завъртя глава безмълвно и покорно.

— Счупила си ми зъбите с това боричкане.

Изправи се и взе фенера. Обърнал гръб на Тея, бръкна в устата си и се чу мляскащ звук, когато извади нещо. Тея неочаквано се сети за слюнката, която бе капнала на бузата ѝ преди малко.

Ей сега щеше да се събуди, нали? Това не можеше да ѝ се случва. Нямаше как да е истина… о, не, сега пък започваше спазъм в прасците ѝ.

Сссссссссссст!

Господин Шарп се изхрачи в малък плювалник. Изплю много слюнка. Стомахът ѝ щеше да се обърне. Той си говореше фъфлещо, но тя не искаше да го чува.

— … и нови червени паштили от онжи кожодер…

Още една храчка в плювалника и гласът му я доближи отново.

— Така е много по-добре. Сигурно ще е облекчение за тебе да чуеш, че си разтрошила само лепилото. Иначе щях да се ядосам. Нали ти е ясно, че щом владея парил, не ми се налага да убивам никого с ръце? Дори е някак разочароващо. Някои от Сенките допускат това да ги направи лениви. И накрая ги спипват месести тромави стражи в някое имение, защото не могат да се изтръгнат от хватката на як тъпанар. Или дори би ги затруднило да се справят с човек, изпаднал в буйство. Затова и до днес съм страховит в ръкопашния бой освен многобройните си други умения. Понякога и плътта трябва да излезе напред, за да изпълни своята песен, а духът само да пляска с ръце и да кима в ритъма на мелодията. И… докъде бях стигнал?

— До светлината — тихо подсказа Тея.

— А-а, да. — Той седна на пода и отпусна ръце в скута си. — Схваща ти се прасец ли?

— Надявам се, че… и-н-не.

Спазмите бяха непоносими. Убиеца Шарп я хвана за крака, тя се завъртя на корема си и той се зае да размачка мускула с вещината на масажист или хирург, без да причинява излишна болка. След това я завъртя обратно, все едно не се е случило нищо. Намали пламъчето във фенера така, че се открояваха само скулите му.

— В началото Бог сътворил светлината. И видял, че тя е добро. После сътворил и Първите, за да се радват на светлината с него и един на друг. Но най-великият сред Първите решил да говори от името на светлината. Той казал, че светлината не може да бъде окована, а бездейното преклонение не подобава на превъзходни създатели като тях. Откраднал светлина от самия Господар на светлината и я донесъл на земята, затова го нарекли Светлоносеца. И той я разделил на цветове, за да могат всички да ѝ се радват, и дори ако някаква част от нея се изгуби или бъде окована отново, самата светлина да остане свободна. И запалил много огньове от единствената светлина, която откраднал. А Оролам в своя безграничен гняв от този бунт забранил на Светлоносеца и следовниците му да влизат в кралството, което нарекъл Небесата. Светлоносеца и неговите Двеста завладели земята, станали малки богове, карали се, борели се за надмощие и използвали хора да унищожават други хора в техните игри. Защото Бог обичал хората, но хората обичали да съсипват онова, което той обичал. — Засили светлината на фенера. — Кажи ми, дете, това съвпада ли достатъчно с историята, която си чувала?

— Да — прошепна Тея.

Сърцето ѝ биеше като крилцата на колибри в клетка.

— Тогава нека аз ти кажа, че разказана така, тя е лъжа поне наполовина. Лукаво хитроумна, винаги близо до истината, каквито са всички изкусни лъжи, нали? Светлоносеца не е откраднал някаква светлина. Той откраднал самата Светлина. И с нея създал Човека. Да! Той ни е създал не само по свой образ и подобие. Сътворени сме по образ и подобие и на Светлоносеца, и на Светлината, затова същността на Човека е двойствена. Затова сме обърнат, огледален образ на Бог, а петънцата в този образ показват недостатъците на образеца, не на подобията. Светлоносеца и неговите следовници са древните богове. И когато се възвеличаваме чрез цветната напаст, ние се въздигаме до частица от някогашното великолепие. Не присвояваме нещо, което не ни се полага, защото сме създадени подобни на самата светлина и не сме като най-малкия син в семейството. Дори с някои свои страни сме най-великите. Но трябва да признаем, че сме и най-крехките. Още от онова време Оролам и Светлоносеца са в неспирна война, като Оролам е използвал Призмите в желанието си да окове всяка светлина, за да му бъде подвластна отново. Оролам стъпква и заличава онези цветове, които неговите прислужници не могат да подчинят. Например парила. — Убиеца Шарп извади нож. — Всичко това, Тея, е само въведението. Това, което правя и което ти се стремиш да правиш… то има тежест. Не самото… убиване. Същото е като да вадим риби от реката, когато сьомгата плува срещу течението, за да хвърли хайвера си. Необходимост, която не заслужава дълбок размисъл. Това… това има тежест. Обърни се. Погледни.

Изрита я безмилостно, улучи я в бъбрека. Не можеше да вдиша, тялото ѝ се килна настрани. От внезапната му жестокост след дългия спокоен разказ сълзите ѝ пак напираха. Изобщо не разбираше какво трябва да види.

— Какво да погледна? — попита тя. — Какво?!

— Това, тъпо момиче!

Края на наметалото си ли държеше?

— Наметалото ли?

Някакво мускулче в гърба ѝ се сгърчваше и тя изохка неволно.

— Да, наметалата. Искрящите наметала, Тея. Какво са те? Какво правят?

Тя не разбираше. Искаше от нея не само очевидното ли? Щеше ли да я нарани, ако не отговори правилно?

— Правят те невидим? — престраши се накрая и се напрегна в очакване на ритника.

— Вярно — потвърди той отново усмихнат. — И какво означава да си невидима?

Какво означава ли? Що за въпрос? Невидима и толкова, какво друго?

— Не знам. Не знам! Милостиви Оролам! Не ме бий…

— „Милостиви Оролам“ ли?… — проточи той, но реши да пренебрегне възклицанието. — Когато Първият мъж и Първата жена съгрешили, какво направили?

— Не знам. Засрамили се. Били голи. Скрили се. И… И се облекли.

— Облекли се, за да не достига светлината до кожата им. Скрили се от Оролам. Разбира се, не можели да се скрият, нали?

— То се знае, не можели, защото Оролам вижда всичко…

Стисна устни, щом разбра какво е казала по навик. Убиеца Шарп приклекна до главата ѝ.

— Да бъде невидим е първото желание на грешника. Да бъде невидим означава да се скрие от хората, от ангелите, от светлината и от самия Господар на светлината. Това е оралам Орх’олам — „скрит от Оролам“. Древните тирейски езичници имали мит за пръстен, който щом бъде завъртян на пръста, правел носителя си невидим. Не че вярвали буквално в историята, разбира се, защото как един пръстен би могъл да има такова свойство? Тази притча подсказвала как може да постъпи човек, когато всички изкушения са достъпни. Защото ако е невидим, скрит от погледите на богове и хора, не би ли могъл да направи каквото поиска? Ако получи възможността да угоди на всяко свое желание, какво би сторил? Да си невидим означава да опознаеш съкровените си желания. Тази история подтиквала тирейците да се вглеждат в себе си. За луксиатите има и друг смисъл. Желанието да се скриеш за тях е доказателство, че човекът се срамува, че душата му е черна. Кой друг би си стремил да се крие от светлината, от истината?

Той сряза въжетата. Тея не понечи да стане, лежеше на пода, разтриваше ръцете и краката си, а грубите дъски под нея някак ѝ вдъхваха спокойствие.

— Помисли за това, ако някога те обземе желанието да направиш признание пред тях. Невъзможно е да не те подозират. Каквото и да сториш, в техните очи то е опетнено от увереността им, че само зла твар би поискала да се крие от Оролам. Никога няма да ти повярват. Спомни си как са се разправяли преди с притеглящите парил само защото този цвят е невидим за тях.

„Издирвали ги, за да ги изтребят. Защото се страхували от тях. Защото смятали, че седем цвята стигат.“

Убиеца Шарп протегна ръка и угаси фенера. Мракът в стаята се сгъсти, но не напълно, защото през пролуките около капаците на прозорците проникваха тънички лъчи светлина.

— Адрастея, тук е тъмно — каза той. — Кажи ми — ти изчезна ли?

— Не.

— Промени ли се от тъмнината? По-висока ли си? По-слаба? По-схватлива?

— Не — повтори Тея колебливо, още не проумяваше накъде я насочва с тези въпроси.

— Нека те попитам нещо — случвало ли се е да си в банята и да влезе някой, но дрехите ти да са в другия край на помещението?

Още не знаеше какво иска той. Предпочиташе да му казва само каквото би искал да чуе. Опря длани в пода и седна.

— Ами… миналата година се преобличах след тренировка на Черната гвардия и не можех да изляза от стаята. Някой ми взе дрехите, за да се погаври с мен. За това ли питаш?

Той не отговори, а продължи с въпросите.

— Сега ми кажи самата ти беше ли направила нещо нередно?

— Не…

Освен ако не смяташе за нередно да се почувства толкова унижена от просташка шега.

— Значи не. А щеше ли да се срамуваш, ако беше излязла пред погледите на хората навън?

— Разбира се.

— Но ако беше тъмно, нямаше да се срамуваш, нали?

— Нямаше.

Май започваше да се досеща какво се опитва да ѝ втълпи.

— Сигурно си се скрила? Но не защото ти си била лоша. Напротив — била си свенлива. Тоест добра, поне както те тълкуват доброто. Така ли беше?

— Да.

— Значи не всеки срам се корени в лоша постъпка и не всеки опит да се скриеш е доказателство, че си порочна, нали?

— Да — съгласи се Тея.

— Ето че стигнахме заедно до истината. Мракът е свобода. Затова го ненавиждат. Затова се плашат от него. Само защото някой злоупотребява със свободата, те искат никой да не е свободен. И понеже светлината е могъщество, те искат да имат власт над самата светлина. Но не е нужно да се страхуваме от свободата, нито е възможно светлината да бъде окована. Тя винаги надхвърля способността ни да видим и да знаем, затова държим ли я твърде близо до себе си, тя ни заслепява. Ние двамата, Адрастея, сме призвани да служим в мрака. И да гледаме. Сега не си сляпа, нали?

Очите ѝ се бяха приспособили, без да прибягва до дарбата си. За нея беше естествено очите ѝ да знаят какво да правят в тъмнината.

— Ние сме приятели на светлината — натърти Убиеца Шарп, — а не неин добитък. Не се боим от нейния камшик. Ние сме в равновесие на духа — знаем, че сме и месо, и дъх; и плът, и дух; и животно, и ангел. Едното не ни е по-присъщо от другото. Ние сме жреци на светлината и мрака, съдниците на здрача. Нито денят, нито нощта са наши господари. А знаеш ли какво се случва, когато една жена се е отърсила от страха?

Тея завъртя глава, но някакъв дълбок стаен копнеж избуя в нея толкова неистово, че вцепени езика ѝ. „Кажи ми. Кажи ми!“

— Тя се превръща…

„В какво се превръща?“ Тея не зададе въпроса, но той го отгатна.

— Тя се превръща в каквото пожелае. Но едно нещо ѝ е непосилно.

Вдигна пръст в тъмнината, сякаш я укоряваше. Тея мълчеше. Следващият ѝ въпрос се знаеше предварително и тя не искаше да го зададе.

— Има едно нещо, в което никога повече не може да се превърне — продължи Убиеца Шарп. — Знаеш кое е то, нали?

Думата сама оформи движението на устните ѝ, изскочила от толкова тъмно кътче, че никога не бе докосвано от светлина:

— Робиня.