12.

Кип вървя без обувки по брега около час, преди по стъпалата му да избият пришки. Вървя още половин час, преди пришките да се спукат и да започнат да кървят. Продължи да върви с кървящи стъпала по-малко от минута, преди да се сети за очевидното.

Тръшна се на пясъка и въздъхна. От колко месеца притегляше? В Хромария учеха, че не бива да мислиш първо за притегляне, за да си решиш проблемите, но разбираха всичко наопаки.

Магията е полезна във всичко. Само че те убива. Винаги трябва да се сещаш първо за нея. И чак след това да решиш струва ли си да ускориш края си още мъничко.

Това е практичният подход. Стига да ти хрумне, преди да ти е изтекла кръвта на брега в затънтено кътче на сатрапиите, защото си прекалено тъп.

Възползва се от зеленината на джунглата като източник, притегли зелено и оформи гъвкави подметки за стъпалата си, поумува минута-две и си направи цели обувки от зелен луксин. И понеже стъпалата му вече бяха протрити до кръв, остави връзка между тях и най-долния слой в подметката, за да променя сцеплението им със земята мигновено, ако се наложи. Така нагазваше в сивата зона, отвъд която магията вече се използва така, че става част от тялото ти — въплътената магия. Но наоколо нямаше магистри. Кип закрачи, преправи обувките още малко, докато остана доволен, и се постара да запамети тази форма, току-виж му потрябвала пак някой път.

Осъзна, че всеки притеглящ прави същото. Измислят полезни форми и структури и ги съхраняват в паметта си, за да ги прилагат отново. Е, има разлика — глупчовците измислят обувки, а невероятно надарените правят плъзгуни. И колкото повече цветове владееш, сигурно броят на възможните форми нараства в геометрична прогресия. Дали Гавин Гайл бе запомнил милиони форми, или беше вникнал толкова задълбочено в магията, че не бе принуден да го прави? Създаваш това, в което виждаш някакъв смисъл. Както не се налага да напрягаш ума си, ако следващата стълба е малко по-стръмна от онези, с които си свикнал. Просто се качваш по нея.

Май се оказваше, че колкото повече Кип научаваше за магията, толкова по-силно се възхищаваше на онези, които я прилагаха умело.

Но нали и той бе сътворил веднъж зелен голем само по инстинкт?

„Имаш заложби, Кип.“

„А знаеш ли какво означава да имаш заложби?“ — попита се сам.

— Че още нищо не си направил.

Собственият му глас прозвуча някак успокояващо.

Вървеше упорито. И с платна, и с весла галерите можеха да изминат дванайсет до петнайсет левги на ден. Повечето галери можеха да плават не повече от четири дни, преди да им дотрябват още припаси. Постепенно кораби с по-голям обхват изместваха галерите и животът в много крайбрежни градчета, които живееха от снабдяването на галери, ставаше труден. Щяха да изчезнат след едно-две поколения, но засега ги имаше. Значи трябваше да има град на не повече от шейсет левги.

Ако случайността не го бе запратила точно между две от градчетата, очевидно би намерил по-близкото, ако върви в правилната посока. Но имаше превръзка на очите два дена. Нищо чудно най-близкият град да се намираше на една-две левги южно от него; той обаче вървеше на север.

Разбира се, можеше да има по-малки селища и между тях. Ако жителите им не ги бяха изоставили, уплашени от настъпващата армия от цветни бесове, а в такъв случай можеше да си броди, докато умре и…

„Не си помагаш, Кип.“

Огладняваше. „Не мисли за това. Всичко друго, но не и това.“

В най-лошия случай, ако можеше да измине по осем левги на ден, очакваше да се добере до град за седем дни. В най-лошия случай. Можеше да го направи. Нуждаеше се само от вода. Собствените мазнини биха му помогнали да издържи много по-дълго, поне на теория, макар че колкото повече губеше сили, толкова по-бавно щеше да ходи. Усети се, че мислено мести топчетата на сметало, докато прави сметки. Чудна работа, това помагаше.

Тоест помагаше поне в сметките. По-находчив човек вероятно би накарал ума си да млъкне, докато върви. Но Кип успяваше да наложи мълчание на ума си колкото и на устата.

„Каквото ти е в главата, това ти е на устата“ — често бе натяквала майка му.

Допускаше, че ще успее да измине по осем левги дневно. На тези равни песъчливи брегове изглеждаше много убедително, но той знаеше, че има и други брегове — каменисти или с отвесни канари, или джунгла, чийто гъсталак стига чак до водата. Имаше и дълги носове, простиращи се цяла левга навътре в морето. Ако следваше бреговата линия, трябваше да извърви много повече от шейсетте левги, които кораб изминава от град до град. Ако не вървеше по самия бряг, рискуваше да се залута в непозната джунгла или дори обикновена гора.

Наложи се за няколко минути да се съсредоточи върху дишането си, защото и гърлото, и гръдният му кош се свиха в опит да го удушат.

Не спираше. Умът му се вкопчи в тази упоритост като захапка на булдог. Най-лошото, което може да го сполети ли? Да се провали? Много провали имаше досега в живота си. Да умре? Много пъти се бе разминал на косъм със смъртта. Понякога беше страшно, друг път ужасяващо, случваше се и да е вълнуващо и често изобщо не зависеше от неговия правилен или грешен избор. Човек не спира, за да направи смъртта си неизбежна, само защото ако продължи напред, е вероятно да умре. Ако ще да беше окаяно дебело разочарование, Кип поне не се предаваше лесно.

Ухили се. Окаяно дебело разочарование, което макар и с доста помощ и благоприятни случайности уби крал, спаси Призмата и уби бог. Не е зле за един дебелак. По дяволите, веднъж дори надхитри Андрос Гайл.

Колко странно — надхитрянето на Андрос Гайл му се струваше по-голямо постижение от унищожаването на един бог.

Е, да, в онази история с бога имаше и късмет, все едно си представяше, че Оролам е огледал бойното поле, за да намери подходящ инструмент, с който да спаси Призмата, не е открил нищо достойно и се е спрял на Кип, защото е стоял най-близо.

Кип се запъна за миг.

„Гадничко се отнасям със себе си. Никога не бих позволил някой да се държи така с мой приятел.“

След час стигна до поточе. Отпи с надеждата, че водата е чиста. Не че имаше голям избор. Пи още, съвсем бавно, за да се увери, че не му се гади. И още няколко глътки. Изправи се и съжали, че няма мях да го напълни с вода.

Погледът му се прикова в обувките от зелен луксин. Да бе, нямало как да си направи мях.

Въздъхна, притегли зелено и оформи зелена торба. Първо магията, винаги магията. Загреба с торбата много вода и изви зеленото така, че да се намества удобно на гърба му. Притегли ремъци за раменете, после и ремък около кръста.

Реши да използва времето, докато ходи, за да навакса с всички практически упражнения. За жалост на неговото равнище тренировките за Черната гвардия се състояха почти само от ръкопашен бой с идеята, че това залага основата за по-нататъшната подготовка. По време на плаването към Ру ги учеха на правилните хватове и основните движения с меч, също и как да презареждат мускет. Останалите новаци в Черната гвардия вече знаеха всичко това. Някои от тях тренираха с оръжия от години. Някои боравеха вещо с лъкове или други оръжия, които Кип докосваше за пръв път. Той изоставаше, и то много.

„Но пък мога да си направя зелен голем. Много полезно умение в момента, няма що.“

Струваше му се, че брегът се извива по мъничко, но само променящото се положение на слънцето в небето не стигаше да потвърди подозренията му. Бен-хадад от неговата група бе споменал веднъж, че се научил как да притегля луксин, за да има винаги подръка секстант и да не се губи. Разбира се, щеше да се нуждае непременно и от компас, а макар че можеше да оформи от луксин корпус и течна среда, в която да сложи парченце философски камък, не съществуваше луксин с магнитни свойства. Някои неща си принуден да правиш по трудния начин.

Лесен или труден — все едно. Кип изобщо не притежаваше уменията, които биха му помогнали да се спаси. Ето какво му струваше загубата на една игра на Девет крале — неговият дядо му забрави да участва в практическите занятия.

Кип се мъчеше да налучка онова, което други изучаваха от много поколения. „Е, и? Гений на магията ли съм, или не съм? Я почакай… Защо се лутам из мисли за секстанти, компаси и мехове? Трябва да си направя плъзгун.“

Нали бе видял как се прави? Дори бе помагал в тласкането на плъзгун.

Но провалът със сложно устройство като плъзгуна можеше да го насади насред морето без никакъв шанс да се измъкне оттам. Кип би се задържал на повърхността известно време, но теченията нямаше да го отнесат сами до Големи Яспис, а опиташе ли да плува дотам с реактивни струи от вода като Гавин, щеше да разкъса ореола още преди да е преполовил пътя.

„Способен съм да притеглям във всички тези цветове… Все едно нося сандъче, претъпкано с всевъзможни инструменти, но съм прекалено тъп да работя с тях.“

„Или прекалено невеж“ — поправи го по-благ глас в главата му.

Вярно си беше. Защо да обвиняваш някой дивак, че не може да чете?

Но не би поискал от него да ти чете писмата, които получаваш.

Светлината избледняваше и Кип се зае да умува над други затруднения. Избра равна част от брега, където можеше да се подслони при палмите. Свали от раменете си раницата с вода. Погледна потъмняващото небе и събра достатъчно син луксин, за да направи кутия с отвор отгоре, който запуши. После застана на брега с лице към залязващото слънце и събра толкова червен луксин, колкото му беше по силите, търпеливо и бавно. Страстите на червеното се разбушуваха в него, но той ги пренебрегваше и пълнеше синята кутия с разновидността на червен луксин, наричана „огнено желе“.

Не мислеше ясно и докато напълни кутията, слънцето не грееше толкова, че да извлече от лъчите му подчервено. По неволя щеше да запали огъня със собствените си ръце. Загуби половин час в сгъстяващия се здрач, докато намери камък, приличащ на кремък.

Удряше две парчета камък още половин час. Никакви искри. Идеше му вие. Оправи панталона си на кръста, седна и си разтърка лицето. Понечи да нагласи колана и видя, че за да го стегне както трябва, има нужда от още една дупка след последната. А преди по-малко от половин година използваше първата дупка на колана и се молеше да не затлъстее още, защото не знаеше откъде ще намери пари или кожа за нов колан. В Хромария замениха всичките му дрехи, но той си каза, че е прахосничество да изхвърли колана. Пък и нали беше подарък от майка му в един от редките дни, когато не пиеше.

Свали колана от панталона. Един от кремъците имаше остър връх, с който можеше някак да пробие нова дупка.

Вторачи се в токата. Металната тока. И беше готов да си строши кухата тиква. Драсна рязко с токата по кремъка и — о, чудо на чудесата, ето ти искра. Запали огненото желе без повече мъки. Гореше добре. Кип седна и придърпа към себе си раницата. На небето се показваха първите звезди. Може би водата щеше да притъпи малко глада му.

Раницата от зелен луксин беше напълно затворена. Кип не се сети, когато притегляше, че трябва и да я отваря. Ако в небето още имаше светлина, щеше да притегли още луксин и да направи отваряща се капачка. Сега не можеше да направи нищо друго, освен да я смята за обикновен материален предмет.

Идеше му да се разплаче. Или да пищи. Или да блъска с юмруци по пясъка. Не направи нищо подобно, а накрая проби дупка в зеления луксин с острия край на кремъка. Вдигна раницата над главата си и утоли жаждата си със струя топла вода.

Лампата му замъждука, когато огненото желе изгоря под равнището на отвора. Нямаше фитил, който да издърпва желето нагоре към въздуха, и пламъчето накрая угасна. Кип гледаше лампата си, сякаш го бе предала. Нищо не пречеше да я счупи, защото не я бе направил прекалено здрава. Но тогава огненото желе щеше да изгори за има-няма половин час. Ако очилата му бяха тук, щеше да се възползва от светлината на огъня, за да… Нямаше ги обаче. Бяха останали на кораба. Не носеше калъфчето с различните очила в нощта, когато Гавин за малко не бе убит.

„Той пое удара на ножа вместо мен.“ Досега Кип си мислеше, че е симпатичен на Гавин като добре обучено куче. Разумен човек би поел някакъв риск, за да спаси кучето си, но само идиот би умрял вместо куче, нали? Гавин Гайл не беше идиот. Знаеше ценността си в света, а и всичко се подреждаше толкова добре за него — току-що се бе оженил за Карис и бе превърнал неминуемия разгром от Цветния принц в съмнителна победа. А Кип разгада погледа в очите му, когато кресна, че Андрос е червен бяс, и се нахвърли срещу дядо си. Гавин знаеше какъв е баща му. Изобщо не се изненада. Пазеше тази карта, за да я изиграе в подходящия момент. Кип обаче изрева тайната пред всички — Кип Плямпалото, който винаги плещи каквото му скимне, без да помисли. И застрашава планове, които дори не е способен да проумее.

Но Кип прозря и друго, което Гавин също знаеше — в онзи миг на бъркотия, когато четирима мъже се боричкаха за два ножа, на Кип не му стигаше силата да попречи на Андрос и Гринуди да забият острието в гърдите му. Тогава Кип не разбираше нещо, което му беше съвсем ясно сега. Ръцете на четиримата бяха преплетени така, че Гавин можеше да отклони острието само към себе си. Направи го нарочно. Не се прободе с желание, разбира се, изобщо не беше склонен към самоубийство, но щом посоката на удара се промени, Гринуди и Андрос напънаха с все сила, без да знаят какво правят, или не успяха да се спрат… или им беше все едно.

„Защо Гавин би поискал да ме спаси, ако знае, че цената е собственият му живот? Гавин даде живота си за мен.“

Та той беше Призмата, най-способният от векове, може би дори откакто имаше Призми. Какво означаваше това? Какво подсказваше за ценността на Кип?

Тази мисъл беше твърде смазваща, а напиращите зад нея чувства — плашещи. Кип беше като онова хлапе, което майка му зарязала в шкафа, пълен с плъхове. А не…

Сълза капна от бузата му върху корема му. Тя пък откъде се взе?

Впрочем какво, по дяволите, се случи с онзи нож? Заслепяващия нож, така го нарече Андрос Гайл. Нож, който не уби Гавин, а порасна в тялото му. „И как майка ми се е сдобила с такова нещо?“

Така беше по-добре, по-безопасно, по-благоразумно. Кип можеше да разсъждава за това. Но не за дълго, както се оказа. Беше изтощен. Не притегли луксин, за да си направи постеля или одеяло… Дали беше възможно да създаде одеяло от луксин? Нямаше дори риза. Не подготви нищо от дреболиите, с които да направи лежането тук по-удобно. Счупи синята луксинова лампа отгоре и изчатка искра в нея.

„Баща ми ме обича. Не кой да е, а Гавин Гайл смята, че си струва да бъда спасен.“

Червеният луксин избумтя и пламна, Кип усети вълните топлина, които отблъскваха нощния студ. Огънят нямаше да изтрае дълго, но той очакваше да заспи скоро.

Позна. Щом голото му рамо опря в пясъка, започна да сънува зверове и богове.

Загрузка...