Разбитото око

58.

— Какво правиш тук? — попита Карис от вратата на тренировъчната зала на Призмата.

Зимните месеци минаха за Кип и Карис в привично удобния ритъм на заниманията им. Шест дни в седмицата прекарваха почти цялата сутрин заедно, после всеки се заемаше с другите си задължения.

— Слязох да побъхтя чувала — отвърна Кип и сви рамене.

Когато започна тренировките си с Карис, не я познаваше толкова добре, че да долавя настроенията ѝ, но с времето осъзна, че тя се е отърсила полека от унинието. Ако беше в лошо настроение, просто ставаше по-сериозна, по-зряла, по-съсредоточена. И сега си бе сложила тази маска. Косата ѝ, сега боядисана черна, беше стегната на опашка.

— Той ще се върне — каза ѝ Кип.

Обърна гръб на тежкия чувал и остави ръкавиците от зелен луксин да се разпръснат. Бяха минали шест месеца от битката при Ру и почти шест месеца, през които тренираше и гледаше как само пълноправни черногвардейци потеглят на плъзгуни да търсят Гавин или цветната напаст. Почти шест месеца само лоши новини от войната — поражението при Руишки нос, набезите в Северен Аташ, разгромът при Биволски брод, твърде кървавата победа при Кръстопътя на двете мелници, неизменното четене на Списъците, в които все повече бяха имената на умрели от мръсотията и заразите в полевите биваци.

Почти шест месеца блъскане на противния чувал с надеждата, че все някога ще накара прокъсания шев да се разпори — но само увеличи пролуката мъничко. Знаеше, че е момчешка приумица да налага тежкия чувал, за да се изсипят плътно набитите в него стърготини. Знаеше, но това не означаваше, че е загубил желанието си да го постигне.

— Все това чувам от тебе — подхвърли Карис и отиде зад един параван в близкия ъгъл.

Излезе оттам в червено подобие на черногвардейската униформа.

Бялата късаше всички връзки на Карис с Черната гвардия. Червените дрехи се появиха в самото начало. После ѝ забрани да тренира в големия двор за черногвардейци в подножието на кулите. Забрани ѝ да притегля. Пращаше я да върши разни дреболии. Дори ако в някои дни изглеждаше, че Карис е плакала, преди да дойде в залата, тя не пропускаше тренировките с него. Кип се убеди, че са приятни и за нея. Мъничък остатък от предишния ѝ живот, съчетан с нова цел.

— Прав съм — настоя Кип. — Последния път, когато се тревожех ще дойде ли Гавин да ни спаси, щом се обърнах — и той вече беше зад мен. Така ме стресна, че направо се напиках.

— Кип! Що за приказки!

— Питах се — опита се да отклони вниманието ѝ той — защо винаги ме наричаш Кип?

— Може би защото вече не съм в Черната гвардия?

— Не това е причината. И други извън гвардията ме наричат Трошача.

— Трошача е бойното ти име.

— Ти ме учиш да се бия повече от всеки друг. Дори книгите, които искаш да чета, са за военна стратегия и история.

Карис отиде при поставката за оръжия и взе дълъг тесен и гъвкав прът със сърповидни остриета в краищата. Опря оръжието на рамо, наведе се и зарови в голям съд с предпазители. Намери каквото търсеше и нахлузи на остриетата дървени калъфи, обвити със сюнгер. Чак тогава каза замислено:

— Имаме други лица, когато тръгваме на бой. Можеш да забравиш Кип за малко и да станеш Трошача, докато край тебе свирят куршуми, в гърлото ти люти пушек, а яростта от луксина и битката се смесват в тебе. Но ти си оставаш Кип. Дори в такива мигове пак си ти някъде в душата си. Някои войници искат да захвърлят другия, треперещ в тях, и да останат само бойци. Могат да постигнат това за известно време. Но другият се връща винаги и ако е бил затворен някъде на тясно, неспособен да расте, да се развива, да приеме онова, което боецът прави и обича, двамата ще бъдат сакати и в мир, и във война. Ако презираш слабостта си, вместо да се примириш с нея, само ще се намразиш, ще намразиш и всеки друг, който е слаб. Свестният командир познава силата на войниците си и ги тласка до пределите ѝ, но не отвъд тях. Свестният човек познава собствената си сила и прави същото. — Усмихна се. — Разбира се, на твоята възраст си склонен да смяташ тези предели и за много по-широки, и за много по-тесни, отколкото са наистина.

— А на твоята възраст си склонна към обратното, така ли?

Кип не знаеше точно какво искаше да каже, но му се стори остроумно. Карис обаче стисна устни, присви очи и гласът ѝ стана леден.

— Значи според тебе съм стара?

Кип се опули.

— Аз… ъ-ъ… — Карис се ухили и той изпухтя. — Адове! Пак ме изигра.

— Внимавай с тези приказки, младежо, да не ти измия устата със сапун.

— Ама аз изтървах само две простотии!

Тя му бе казала, че не иска да чува от него „Адове!“ повече от два пъти дневно. И че черногвардейците не дават воля на езиците си и така нататък.

— Преброих три и не греша.

Кип се начумери. „Адове, адове, адове, адове!“

— Знам какво си повтаряш наум — скастри го Карис. — Престани.

„Адове, адове, адове!“ Кип се усмихна.

— И това чух. Винаги си ухилен, когато се репчиш тайно.

„Ухилен ли? Не е вярно!“

— Вярно е — натърти Карис.

— Налучкваш — сърдито каза той.

— Щом така ти харесва, мисли си го. — Тя сви рамене.

Кип пак се ухили, а после се понамръщи. И двамата отсъстваха от церемония.

— Този… Празник на растящата светлина. Какво правят? Тоест какво могат да правят без Гавин?

Изниза се и почти половин година след есенното равноденствие, когато видяха морски демон и кашалот да се бият заради Хромария или заради Лазурното море. Шест месеца на мудно точеща се война през зимата, превозът затруднен от бурното море и проливните дъждове, потънали кораби и затънали в калта кервани, опити да бъде забавено настъплението на Цветния принц в Кървавата гора. Но вече започваше сухият сезон и всички сатрапии знаеха, че войната ще се разгори отново.

— Първо има шествие в чест на твоя дядо — промахоса. После малко фойерверки. И демонстрации на бойни умения. Парите трябва да се харчат за войната, затова ще бъде много по-скромно от друг път.

— С кое ли не е така напоследък — каза Кип.

Тя поклати глава.

— И аз ли бях толкова премъдра на твоите години? Не, не ми отговаряй.

— Трябва ли да присъствам? — попита той.

— Не искаш ли? Колкото и скромни да са празненствата, не си виждал нищо подобно досега.

— Предпочитам да науча нещо, което може да ми спаси живота, вместо да лапам торти и сладкиши.

Карис го изгледа лукаво.

— Зависи от тортата.

— Шоколадова? Да, за нея си струва да умра.

— Шоколадът не струва, откакто загубихме Северен Аташ.

— Точно затова съм тук.

Карис се усмихна.

— Днес ще ти покажа шарана ру — тигровите ивици. — Хвана гъвкавото копие и го завъртя ловко. — Казват, че го правят от кост на морски демон. Свойствата му не са като на другите материали. Гледай.

Замахна с пръта, спря го с другата си длан и той се уви около ръката ѝ като желе, по-гъвкав дори от зелена клонка на фиданка. И се изправи внезапно.

— Великолепно — призна Кип.

Вникваше все по-задълбочено в боравенето с оръжия и можеше да се досети, че шарана ру е от трудните за овладяване, но е смайващо смъртоносно, защото движенията му изненадват, ако го използваш правилно. И все пак беше чудата гледка. Дали не беше и прекалено крехко заради гъвкавостта си? Можеше ли да отбие меч с него?

— Още нищо не си видял — подчерта Карис.

— И какво ще видя?

Тя май се канеше да обясни, но припреният му въпрос я разубеди.

— Хайде сам да откриеш по трудния начин.

— О, тъкмо за това си мечтаех… — озъби се Кип, макар че сам си го бе изпросил с нетърпението си.

— Меч — заповяда Карис. — Я да го видя това твое жълто. Пет, четири…

Кип притегли малко свръхвиолетово и го изстреля към плочките, задействащи светлините. Жълто сияние обля залата. Той го поглъщаше жадно, внезапно избистреният ум му даваше отчетливата точност за съвършения жълт луксин, от който се нуждаеше сега. Изпъна ръка напред и се напрегна неистово, за да втвърди и изтъни струята жълта течност, която се проточваше от китката му.

— Три, две…

— Много бързо е!

Тя завъртя шарана ру в нехайни кръгове, остриетата цепеха въздуха със свистене. Зае бойна стойка в мига, когато завърши броенето.

— Едно… и-и…

Замахна към него с единия край на оръжието.

Кип вдигна жълтия меч, опитваше се да довърши закаляването още докато тялото му се движеше, за да посрещне атаката. Излишният луксин по меча светна ослепително от енергията на сблъсъка с дървения калъф на острието.

Не успя — жълтият луксин се пръсна на парчета. Но и двамата само присвиха очи при избухването му — бяха свикнали с това. Ударът се плъзна по крака му и остави мастилена черта от калъфа — синина за Кип и попадение за Карис.

Тя го остави да оформи меча правилно. Отне му повече от десет секунди. Подхванаха двубоя отново. Завърши с нелепа бързина за няма и две секунди.

Кип изпсува безмълвно и пак зае изходна позиция.

Отново поражение. И отново, и отново, и отново. „Тигрови ивици“ беше съвсем подходящо име — чертите, за щастие от мастило, а не от кръв, се множаха по корема, ръцете, челото, пищялите и китките му.

В десетия сблъсък и той постигна попадение миг преди Карис да го улучи. Тя кимна. В истинска схватка и двамата щяха да са мъртви. Черната гвардия не искаше нейните бойци да умират, докато убиват противниците си. Искаше черногвардейци без драскотина, които са убили врага. Все пак от мъничкия жълъд израства могъщо дърво, нали?

Дори с дървените калъфи и сюнгера ударите на Карис бяха болезнени. След всяка тренировка Кип имаше натъртвания навсякъде и го боляха дни наред. А Карис изобщо не слушаше оплакванията му. Нейните похвати в двубоите, отработени мъчително трудно срещу други черногвардейци, по нищо не напомняха изящната пъргавина, присъща на майсторите на дуелите. Тя влагаше жестоко цялата си сила в прекия сблъсък. Странично хвърляне, удари с лакът, хващане на острието му с ръкавица или притискане на собственото ѝ острие в шията му. Ритници, подсичания, дърпане за дрехите, посягане към очите, удари в коленете, мушкане в бъбреците — прилагаше всеки мръснишки похват светкавично и смъртоносно.

Внушителното тяло и нарастващата мощ на Кип би трябвало да му дават огромно предимство. Но щеше да има превъзходство само ако използваха тежки брадви или бойни чукове. Карис беше малка и твърде подвижна мишена, умееше превъзходно да обръща силата му срещу самия него. Шестнайсет години тренировки с най-добрите бойци на света бяха превърнали дребничката ѝ фигура в гибелно за враговете оръжие.

Днес не му разказваше и обясняваше. В други дни и това се случваше. Учеше го да отделя част от вниманието си за други неща, за да не го заслепи увлечението в схватката, за да гледа не само каквото е пред очите му. Последния път бе научил от нея за другите отряди по света, които също използваха магии в битките: гвардията на нукабата в Пария — тафок амагез; някогашните Синеоки демони, които Гавин унищожил след войната; някои от най-изтъкнатите бойци сред племената по високите плата в Пария; потайната Сенчеста стража в Рутгар, за чието съществуване Карис бе научила от Гавин — отишъл лично да се убеди, че не са заплаха за Седемте сатрапии. Но във всички тези групи малцина владееха бойната магия като черногвардейците. Кун-и-Вор в дебрите на Кървавата гора бяха стрелци с лък, дебнеха в засади по високите клони на дърветата и се прикриваха майсторски. Някои в Сенчестата стража също бяха изключително надарени в притеглянето. Но нито един отряд не разполагаше с такова разнообразие от цветове и способности, каквото Черната гвардия поддържаше неизменно. Нито един отряд нямаше достатъчно притеглящи, за да поддържат традицията във всеки цвят и да предават уменията си на новите попълнения, вместо всеки сам да ги открива наново.

Тези бойни дружини се раждаха във войни и много често загиваха в тях. В Кървавата война се появили над десет такива отряди. Войната на Лъжепризмата донесла края на поне половината от тях. Някои просто се разпадаха с изчезването на причината, заради която съществуваха — онези от Кървавата война или се бяха превърнали в наемнически отряди като Сините копелета или Нащърбения щит, или мъжете и жените се бяха разотишли по домовете си, бяха станали войници в някоя армия, разбойници, селяни. А и знанията за бойните магии изчезваха лесно поради твърде краткия живот на притеглящите.

Кип прозря, че каквито и потресаващи открития да са правели тези хора, несъмнено са имали предшественици. Но техните знания просто са били изгубени безследно.

— А сега готов ли си за втората половина? — попита Карис.

— Втора ли?

Тя размаха „тигровите ивици“. Кип отбиваше неспирно. И в един миг Карис огъна част от пръта около ръката си, после го остави да се изправи… но това се случи двойно по-бързо и сюнгерът остави следа по корема на Кип преди изобщо да е понечил да се защити.

— Що за чудо е това?!

— Удари го. Със замах над глава, съсечи го по средата.

Кип се подчини, острието на меча му се стовари тежко върху пръта между държащите го ръце на Карис. Шарана ру се огъна силно и тутакси отхвърли оръжието му нависоко.

— Същият удар — нареди Карис.

Кип пак се опита да разсече пръта… и този път трудно задържа жълтия меч в ръката си. Шарана ру изобщо не се огъна. Изведнъж придоби твърдостта на стомана.

— Ето я най-голямата чудатост на шарана ру заради костта от морски демон или от каквото ще да е направен. Единственият немагически материал, който се подчинява на волята. Щом поискаш да стане корав, става.

„Моят проблем по-често е, че ми става корав, когато не искам.“ Слава на Оролам, езикът на Кип не повтори мисълта му.

Карис обаче се взря в него и Кип отвърна на погледа ѝ с най-невинното си изражение.

— Кип… — Тя поклати глава. — Само мръсотии са ти в главата.

И двамата се подсмихнаха.

— Можеш да стиснеш здраво шарана ру — продължи тя — и да го направиш толкова корав, колкото… Оролам да се смили! Сега и аз мисля за… Хъм. Но всичко това става най-лесно, когато си окървавен.

Последната дума помете всякакви щуротии от главата на Кип.

— Окървавен ли? — повтори той с глас, който прозвуча твърде пискливо в собствените му уши.

— Волята е в кръвта. Затова Оролам е забранил пиенето на кръв много отдавна. Някои луксиати твърдят, че кръвта попива частица от душата. А може да е само съвпадение. Както и да е, можеш да наложиш волята си на шарана ру. Имало воинско съсловие на Стъкления остров, преди да потъне в морето и да се превърне в Рифа на белите мъгли…

— Нали е легенда? — усъмни се Кип.

Тя му подхвърли оръжието.

— Значи сега държиш легендарен прът.

Поредната неприлична шега напираше в устата му. Срещу него обаче стоеше Карис. Тя му беше като майка.

Но той си имаше майка. И тя беше срам за човешкия род.

— Значи е истина? — попита той, отърсил се от спомените за вонята в онзи шкаф, където бе останал две нощи и три дни и за малко не бе умрял.

— В Кървавата гора си имат Плаващия град. Днес не бихме могли да го построим, но някога хората са знаели как да направят това. Разбира се, в легендите се твърди, че Стъкленият град бил стократно по-голям. Може да е бил двойно по-голям. Или по-малък. Може да е потънал заради богохулството на жителите му срещу Оролам. Или е попаднал в особено силна зимна буря. Или е вярно и едното, и другото.

— Имали ли са други подобни оръжия?

— Каква е първата ти догадка? — попита на свой ред Карис.

— Лъкове.

— Имали са, но малко. Разказват, че били нужни дълги години, за да развие човек такива умения — най-трудно било да проумее каква сила на волята да прилага, а после да поддържа същото напрежение винаги, ако ще да е уморен, уплашен или разярен. Нито един лък не се е съхранил до наши дни.

— Катапулти? — предположи Кип.

— Убивали първо онези, които се опитвали да стрелят с тях.

— Всъщност какво се случва с човек, чиято воля е била прекършена? — сети се той. — Веднъж го направих срещу Гразнър на тренировка, но после нищо му нямаше, ако не греша.

— Зависи колко е напрегнал волята си, когато я прекършиш. Ако му попречиш да изпълни обикновена прищявка, може да го зашеметиш за миг-два. Но ако някой се напъва да направи шарана ру толкова твърд, че да запрати с него камък на две хиляди крачки, и усилието му се провали… Ще остане слабоумен. Завинаги.

— Милостиви Оролам…

— Както и да е. Вече ти казах, че онова воинско съсловие използвало шарана ру в битките. Имали поне десетина танца, с които изпадали в боен транс. И в повечето си нанасяли леки рани по главите и дланите. Хвърляли се в сражението окървавени и не спирали, докато имало още кръв за проливане. Едно от най-тежките им поражения било пред стените на Зелени пристан. Местните хора говорят, че в близката гора по здрач от време на време още се чували техните бойни танци.

— Звучи… призрачно.

— Да, ако ги чуеш, ще подмокриш гащите — ухили се Карис. — Знаеш ли, Кип, исках да ти кажа, че си станал като…

Погледът ѝ се замъгли.

А Кип почувства как под краката му зейна цял кладенец от копнеж, в който започна да потъва. Довърши изречението мислено, но не можа да го повтори на глас, за да не загуби и последните мехурчета на надеждата.

— Не — промени се рязко тонът ѝ, — станал си не като истински воин. Ти вече си истински воин и аз се гордея, че те обучавам.

Не това се канеше да му каже отначало, той си знаеше. Щеше да каже друго. Нали? Щеше да каже онова, за което жадуваше глупавата му душа, сякаш така всичко щеше да се нареди по-добре.

Кимна, за да покаже, че се радва на похвалата, и изпълзя от кладенеца наполовина удавен, излъганата надежда се стичаше на струйки от него.

Но той кимна и се усмихна щастливо. Лъжеше все по-умело.