Разбитото око

90.

В един безумен миг му щукна да пребие Гринуди и да си плюе на петите. Разбира се, по-лош план от този не би могъл и да си представи, но отвратителната ухилена муцуна го изкушаваше.

Тръгнаха с натежали сърца след роба към поста на Бялата гвардия. Тук бездруго нямаше пост на Черната гвардия — твърде големи загуби бяха понесли, за да отделят хора за това. Черногвардейци стояха само пред залата нататък по коридора.

Но когато доближиха четиримата стражници, млад офицер от Бялата гвардия се надигна с усилие от стола, на който си почиваше. Подпираше се на копие за лов на глигани. Имаше напречник зад острието, за да не прониква прекалено дълбоко, иначе глиганът би могъл да изкорми ловеца. Той го използваше като патерица.

Кип долови напрежението в другите от групата, когато познаха мъжа — настръхнаха като глутница вълци.

Беше Ейрам. Шина крепеше раздробеното от Круксър коляно. През годината, откакто бе станал сакат, явно бе подхранвал омразата си, защото сега лицето му беше по-изкривено и от крака. Но трудното ходене не му бе попречило да наедрее. Ръцете и раменете му бяха огромни, колкото и съсухрен да изглеждаше единият крак. А Кип не се съмняваше, че Ейрам борави с това копие много по-сръчно, отколкото някой би предположил.

В очите под спуснатите клепачи се мярна нещо, което Ейрам побърза да потисне. Кип обаче разпозна чувството. Цялата ненавист и злоба, от които преливаха очите му, не можеха да го скрият. Не и от Кип. Това беше тъга.

Тъга, че си прогонен от общността, към която си мечтал неистово да принадлежиш. Тъга, че си отритнат.

Чак когато откри в очите на Ейрам огледалното отражение на собствените си чувства, Кип осъзна пустотата в себе си. Кога бе умрял в него същият копнеж? През целия си живот беше отритнат. Дебелакът. Синът на пияната пачавра. Тиреецът. Копелето. Несправедливо издигнатият. Момчето, промъкнало се незаслужено в Черната гвардия. Винаги се чувстваше отблъснат, изтикан встрани.

Ейрам чувстваше същото. Бе загубил мястото си в Черната гвардия. Кип също щеше да го загуби съвсем скоро. Как да гледа Ейрам и да не изпитва състрадание?

Бойните умения не превръщаха никого в черногвардеец, макар че бяха част от същността на тези воини. Най-важна за тях беше саможертвата. Те живееха и умираха един за друг, тази беззаветна преданост превръщаше тяхната цялост в нещо по-голямо от сбора на отделните части. Ако трябваше да изпълни заповед, която ще му навлече смъртта, черногвардеецът се подчиняваше, защото обичаше съратниците си и вярваше, че неговият командир не би прахосал напразно живота му. Дори ако самият той не виждаше смисъл в заповедта, не се съмняваше, че в нея има смисъл. Понякога допускаха грешки, бойци и командири се проваляха, но поне в тяхното мъничко кръгче от огромния свят това не се случваше заради нечия злонамереност или самолюбие.

Скъпоценност, която думите бяха безсилни да опишат. Тя превръщаше Черната гвардия в най-добрия боен отряд. Ето какво липсваше у Ейрам. Себичността му щеше да е отрова за сърцевината, която черногвардейците ценяха над всичко.

Той не би могъл да разбере и за Кип това не беше причина да го мрази. Съжаляваше го.

— Ейрам — каза той и му кимна. Видя нашивката на ревера му и добави: — Лейтенант.

Почтително, но без да се подмазва.

Тъгата изчезна. Остана само омразата, но Кип беше равнодушен към нея, колкото и да се наежиха другите от злата усмивка.

— Претърсете ти — заповяда Ейрам. — Никой не може да носи оръжие на етажа, където има среща на Спектъра.

Един страж пристъпи да вземе от Кип оръжията, ако ги имаше. Кип внезапно се отегчи. Наистина ли щяха да си играят на това? Пак ли?

— Хъм… — Отблъсна протегнатата към него ръка и заговори с глас, натежал от скука, умора и високомерие: — Аз съм пълноспектърен полихром. А тази група е най-добрата сред всички новобранци в Черната гвардия. Самите ние сме оръжия. Не можете да ни обезоръжите. А ние, от своя страна, сме длъжни да не предаваме никому оръжията си в Хромария. Ние сме тези, на които е оказано доверието да носят оръжие тук. Заробваме се, за да заслужим това доверие. Това, което искаш, е безсмислено за вас и немислимо за нас.

Изрече думите към мъжа насреща, но главно за да ги чуе и Ейрам, и преди всичко Гринуди.

— Гринуди — каза със същата досада, без да се обръща към роба. Отново изрече името му натъртено, като обида. — Използвай мазния си глас и пълномощията, загадъчно дадени ти от моя дядо, за да махнеш тази сган от пътя ми.

Вкиснатият поглед на роба си струваше поне хиляда нощи в ада. Кип отпъди с жест стражниците и групата мина покрай тях.

Гринуди обаче ги спря преди залата.

— Един момент, млади господарю.

Кип спря и го погледна с подозрение.

— Нека ви опиша какво ще се случи — започна робът и не изчака знак на съгласие от него. — Вашият дядо ще ви сгълчи и ще отправи обвинение към вас. Вие ще се оправдавате гръмогласно… можете и да се разкрещите, но не за дълго. Искаме представление, не грозна свада. Накрая той ще ви прогони. След това ще имате един час, преди промахосът да промени решението си публично и да заповяда връщането ви под стража за разпит. Не позволявайте да ви заловят. Момичето и един луксиат ще ви чакат на пети червен кей, където е закотвен нейният кораб. Погрижете се за бракосъчетанието, преди да напуснете острова. Трябва да бъде извършено тук, пред свидетели, иначе сделката отпада.

— Трошач — разтревожи се Круксър, — какво значи това?

— Оцеляване.

Никой друг не продума. Черногвардейците свикваха да следват и онези, които според тях правеха грешки или се излагаха на прекомерна опасност. Никой от групата още не бе положил последните обети, но бяха попили този дух и бяха готови да направят същото.

— С тебе сме — отсече Круксър.

Ако Кип не го познаваше толкова добре, нямаше да чуе покрусата в гласа му. „Милостиви Оролам, сбогуването ще е тежко.“ Но може би така беше най-добре. Раздяла на кея вместо да гледат как се разширява бездната между тях и Кип, докато дългът им ги отчуждава от него.

Пред вратата срещнаха първо Джил Грейлинг, който чу добре какви думи размени Кип с четиримата от Бялата гвардия. Отдаде му чест като на старши офицер.

— Опа… сбърках — промърмори без никакво съжаление.

— Искат да влезете направо — каза другият черногвардеец.

Кип го познаваше бегло. Париец, май се казваше Калиф.

Очакваше да ги поведат към залата за срещи на Спектъра, но ги отклониха към Голямата зала. Черногвардейците отвориха двойната врата и той видя вътре стотици хора, мнозина от които се обръщаха към страничния вход да погледнат Кип.

Един от Висшите луксиати бе застанал да говори пред събралите се. Всички се бяха пременили за Слънцеднев, присъстваха Висшите луксиати без Селена, облечени в церемониалните си одежди с един или множество цветове. Отпред седяха видни благородници със синовете и дъщерите си — там бяха почетните места. Вратата изскърца и Висшият луксиат се запъна насред проповедта.

Андрос Гайл седеше на подиума. Изправи се и тръгна припряно към Кип. Наведе глава, сякаш се опитваше да не попречи никому, но се постара движенията му да са резки, та всички да се вторачат в него.

Луксиатът продължи словото си, Андрос стигна до Кип и му махна гневно да се върне в коридора. Кип опита да отстъпи, но с групата и черногвардейците зад гърба си не можа да се отдръпне извън залата, преди дядо му да го подхване.

— Как се осмеляваш да дойдеш тук?! — изсъска Андрос. — Чух какво си направил!

— За какво говориш? — сопна се Кип.

— Толкова много ли са провиненията ти, че чакаш да ти кажа за кое от тях съм научил? — повиши глас Андрос.

Внимаваше да остане с гръб към публиката, поддържаше илюзията, че не се досеща как всички са наострили слух.

— Нямам представа за какво говориш! — отвърна високо и Кип. — Не съм направил…

— Ти и твоята група сте убили човек! Намерихме трупа. Намерихме и очевидци!

— Какъв човек?

— В квартала Шестте ъгъла.

Кип неволно вдигна ръка към брадичката си. Изведнъж осъзна, че това не е само игра. В онзи квартал Тея бе убила мъжа, който ги проследи. Очакваше Андрос да си послужи с пълна измислица, а не да ги обвини за нещо, което бяха направили наистина.

— Няма никакви доказателства, че е бил шпионин. Никакви! — кресна невъздържано Андрос. Луксиатът зад него се отказа от всякакви опити да довърши проповедта. — Оролам да ти е на помощ, Кип. В най-добрия случай си въздал правосъдие, на което нямаш право, в най-лошия си убиец.

— Аз…

— Какво си въобразяваше? Че ще те прикривам, защото си мой внук ли? Няма да го бъде! Чух и към какви безобразия скланяш тази твоя група. Не знам как си покварил най-способните новобранци в Черната гвардия, но няма да допусна да си имаш частна армия, докато аз съм промахос. Как се наричате помежду си? Могъщите, така ли?

Разбира се, дори не би им хрумнало да си измислят такова надуто прозвище. Замая му се главата.

— Не съм… Нищо подобно… — понечи да възрази.

— Чакайте! — разнесе се звучен глас от коридора.

Командир Железни. Кип все едно виждаше как се разхлабва колелото на бясно носеща се карета. И не можеше да направи нищо, за да предотврати бедата. Немислимо беше и командирът да знае за скрития смисъл на тази разпра.

Железни се обливаше в пот, дишаше тежко, сякаш бе пробягал няколко левги, за да дойде по-скоро.

— Кип беше под мое командване през цялото време. Господарю промахос, нямаше никакво…

— Да! — изръмжа Андрос.

Едното ъгълче на устата му се понадигна в намек за усмивка, но изчезна преди да се обърне към хората в залата. Кип посърна. Познаваше това изражение. Мяркаше се на лицето на Андрос, когато Кип правеше поредната грешка в играта на Девет крале. Погледът на дете, което е получило неочакван подарък и не може да се начуди на невъобразимата тъпота на света. Замисълът на дядо му не включваше появата на командир Железни, но той знаеше твърде добре какво да направи.

— Да, Железни, бил е под твое командване. И нехайството ти ме огорчава. Ти служи дълго и усърдно, тежко ми е да изтъквам твои грешки, но през последната година служеше зле, макар и съвестно. Командир Железни, от този момент си отстранен и от командването, и от Черната гвардия. Оттегляш се с почести и с цялото полагащо ти се възнаграждение. Заповедта ми влиза в сила незабавно.

Кип се почувства като след удар с лопата по лицето. С ума си откриваше майсторството в лъжите, предвиждаше въпросите, породени от думите на Андрос. В какво се е провалил Железни? Мнозина тук знаеха, че Железни и Андрос Гайл почти не се понасят. Андрос обаче бе изиграл добре нежеланието, с което прогонваше командира. И уж го отпращаше достойно, макар че го изритваше безцеремонно. Това привидно великодушие щеше да внуши на хората, че каквато и да е причината за сблъсъка помежду им, виновен е Железни.

Железни беше съкрушен. Май не знаеше на кого да спре погледа си, взираше се в Андрос, после в Кип, дори в Гринуди.

На Кип му се гадеше. Идеше му да убие Андрос.

— А ти, Кип… — Дядо му изведнъж млъкна и се обърна, сякаш чак сега забеляза колко публичен е станал този скандал. — Моля всички ви за извинение, че се наложи да видите и чуете това. Кип, няма да те закрилям, защото си мой сродник. Доказателствата може да не са достатъчни, затова пък са красноречиви. Кип, прогонвам те от Хромария и от Черната гвардия, заповядвам ти да заминеш в изгнание от Ясписите. Незабавно. Ако някой от твоите… „Могъщи“ тръгне с тебе, той също ще бъде прогонен. Върви си!

— Аз…

— Върви си! Преди да съм решил да те арестувам! Вън! — изрева Андрос.

Кип се разтресе от ярост. Не заради себе си, а защото Железни беше въвлечен в това. И внезапно усети как Джил Грейлинг и Калиф се озоваха зад гърба му. За да защитят Андрос Гайл от него. „Не, няма да стане така.“

Излезе като в мъгла. Другите от групата и дори Железни тръгнаха с него. Двойната врата се затвори след тях, но преди някой да отвори уста, се отвори отново и Андрос надникна.

— Командир Железни — каза тихо, — знам колко те обичат твоите черногвардейци. Ако поведеш бунт, готов съм да се обзаложа, че половината ще застанат на твоя страна. Ти решавай — искаш ли да причиниш това на която и да е от двете половини? Защото после ще разпусна толкова скъпата ти Черна гвардия, на която ти сам ще навлечеш края.

Андрос се върна в залата. Кип погледна лицето на Железни и се уплаши. Огромният ветеран също трепереше от ярост, стиснал юмруци. Кип никога не забравяше, че Железни е напращял от мускули великан и може би най-великолепният боец, когото ще срещне през живота си, но това напомняне го вцепени. Чуваше дишането на Железни — вдишване до четири, задържане до четири, издишване до четири, празни дробове до четири. Същият похват за възвръщане на спокойствието, на който ги бе научил, за да овладяват бойното настървение или да укротяват гнева си.

Железни се взря в Кип и попита сдържано:

— Значи е мъртва?

Говореше за Бялата.

— Вече е мъртва. Видяхме я преди десетина минути и краят ѝ настъпваше бързо.

Железни тръгна към асансьора и те го последваха, без да се замислят.

— Я, кой прилича на наритано кученце? — подхвърли Ейрам, когато минаха покрай поста на Бялата гвардия.

Кип постъпи като Железни — не направи нищо. Ейрам очакваше да му посегнат. Разсмя се в лицето на Кип.

Кип го загърби и чу дрънчене на шлем в стена, а смехът секна.

Озърна се в движение, но никой от групата не забави крачка. Ейрам се олюляваше с размътен поглед, шлемът му бе нахлупен до веждите. По стената зад него имаше драскотини. Той се тръшна на стола. Другите от Бялата гвардия го гледаха смаяно. Кип се вторачи напред, за да не привлича вниманието им.

Спряха пред асансьора и Железни, който дори не се обърна, каза тихо:

— Благодаря ти, Лео.

Кип изви глава към грамадния си приятел, но той също гледаше право напред с трудно забележима самодоволна усмивчица.

Асансьорът се изкачи до етажа и от него излезе Карис с две робини. Попиваше зачервеното си лице с кърпичка, като че ли бе тичала, едната робиня се мъчеше да подреди някак дългите ѝ тъмни кичури, а втората объркано стягаше последните връзки по гърба на роклята ѝ.

— Какво стана? Знаят ли вече? — попита Карис.

— Не — отговори Железни, — Промахосът току-що ме отстрани от Черната гвардия.

— Какво?! Разделихме се само преди…

— Трябва да влезеш там веднага — прекъсна я той. — Научи каквото можеш. Кажи им в подходящ момент. Бялата би искала това от тебе.

— Значи е мъртва.

Лицето на Карис се сгърчи от скръб, но тя побърза да я потисне.

— Не си позволявай да оглупяваш от мъка — предупреди я Железни. — Влез. Ще се видим по-късно.

От погледа на Карис личеше, че иска да добави нещо, но се опасява да не ги подслушват.

— Кажи на Кип — заръча тя.

Взря се в Кип, но май не намираше подходящи думи. Протегна ръка и докосна неловко рамото му, сякаш искаше прошка за последното им спречкване. Нямаше време. Едната робиня сложи още малко пудра на лицето ѝ и тя се отдалечи.

Заповяда с жест на робините да чакат пред поста и мина с вирната глава покрай мъжете от Бялата гвардия. Ейрам още стискаше главата си с ръце, другите гледаха умърлушено.

— Няма да ме докосвате — заяви Карис, предшествана от силата на волята си като ударна вълна на взрив. — Дори няма да ми говорите.

И те се подчиниха.