Разбитото око

30.

— Ветроходна галера. С илитийски платна — каза Леонус.

За Гавин новината беше ужасна, но другите роби замърмориха, все едно са чули добра вест.

— Какво означава това? — попита той.

— Илитийски платна… ъ-ъ, значи илитийски кораб. Да го шибам — изпелтечи Шибаняка.

— Но нали илитийците имат най-добрите оръдия?

— Все тая — отговори Бръмбара от другата страна на пътеката между скамейките. Заради някаква болест очите му бяха изпъкнали като на жаба. Не беше приятна гледка дори в оттенъци на сивото. — Държат се с робите по-зле, отколкото с псета. Морят ги от глад, бият ги толкова лошо, че едва събират сили да гребат. Илитийските галери нито са бързи като нас, нито обръщат добре. Не могат да се мерят с нас.

Гавин си каза, че това изглежда правдиво. Илитийците пленяваха повече роби от всички останали и отказваха да се съобразяват със законите за робите, които Хромарият налагаше на останалите шест сатрапии. Щом робите са евтини, защо да полагат грижи за тях? Могат лесно да заменят мъртвите с нови роби. Илитийците наистина бяха мръсници.

И Топчията беше илитиец.

Преди да попадне в ръцете му, Гавин го смяташе за забавен. Предпочете веселбата да се погаври с него, като му попречи да стреля, вместо да го затрие, когато потопи кораба му до Гаристън. Да го беше убил — сега нямаше да е тук.

Странно е как умът се отплесва дори когато гребеш. Често кървящите ръце на Гавин бяха увити в памук. Тепърва можеше да съчувства истински на Кип, който си изгори ръката преди битката за Гаристън. Ръцете го мъчеха всеки ден. Преди си въобразяваше, че има ръце каквито подобават на мъж — загрубели и мазолести. Колко се надценяваше…

— Победа или смърт! — извика Леонус.

Робите не изреваха отговора. Мразеха Леонус.

— Безполезни лайнари! Викайте, иначе ще ви прокарам всичките под кила! Момче! — кресна Леонус на младока, който бе заел мястото му на помощник-надзирател. — Камшик за оная редица! Веднага.

Момчето се поколеба.

— Веднага, казах!

Камшикът заплющя по голите гърбове на робите в една от задните редици. Чуха се викове и стонове. Гавин си мислеше, че ударите са прекалено силни, но не и колкото му се искаше на Леонус.

— Победа или смърт! — извика надзирателят.

— Греби към ада! — отвърнаха робите.

— Не се отпускай!

— Греби към ада!

— И обратно! — изръмжа Леонус.

Тъпаните задумкаха и надзирателят изтича на другата гребна палуба.

— Не ми се вярва да остана жив тоя път — обади се Девети номер.

— Сърбеж, ти всеки път разправяш, че няма да те бъде.

— Тоя път е друго. Усещам.

И както неведнъж досега с десетките мъже, напрягащи се докрай в теснотията, гребната палуба бързо се сгорещи. Денят беше слънчев и тих, значи им предстоеше лесен и пряк устрем към смъртта.

Тъпаните отбиваха равномерния ритъм, Гавин гребеше. И още. И още. Минаха двайсетина минути. Момчето ги обиколи да им даде вода. То поне не ги удряше по зъбите с чашата на дълга дръжка. Или поне не го правеше нарочно. Минаха трийсетина минути.

Накрая Леонус подаде грозната си глава от горната палуба.

— Тъпаните — по-бързо!

Ударите зачестиха и Гавин се приспособи към новото темпо с радост. С радост… Имаше ли нещо по-странно от това? Откриваше някаква чудата свобода в отнетата му принуда да взема решения. Да отива там, където му казват да отиде. Да спира, когато му кажат да спре. Да яде, когато му кажат да яде. Да избягва боя с камшик. Да си пие двойната порция.

„Карис, какво ще правя, ако си върна свободата? Още ли ще ме обичаш, когато научиш, че вече не съм същият?“

Представяше си погледите на хората, съжалението. Почитаха го, обичаха го и се бояха от него надлъж и нашир из Седемте сатрапии, но опората на властта му винаги си оставаше в притеглянето. Вършеше това толкова несравнимо по-добре от всеки друг — без никакво усилие, че стана неразличим от дарбата си. И вече не беше човек, а притеглящ. Никой не можеше и да си помисли за Гавин, без да помни, че той е Призмата, че е слят с притеглянето. И е най-способният. Може би най-способният от столетия. Лишен от това той беше… всъщност какво?

Самонадеян владетел без власт, който всяка година извършваше ритуални убийства на десетки и стотици притеглящи. Избухлив празноглавец, който хвърляше млади жени от балкона, когато го ядосат. И оставаше безнаказан.

За други притеглящи в прехода от магическа мощ към политическа власт нямаше нищо трудно. Бялата го бе постигнала съвсем естествено, баща му — не чак толкова. Но Гавин?… Това не му беше присъщо. Пък и едно е да спреш да притегляш, защото още можеш да бъдеш полезен с друго, съвсем друго е да загубиш дарбата. Един мъж може да даде обет за целомъдрие и да запази уважението на околните, но скопецът в най-добрия случай може да разчита само на съжаление.

И нямаше как да прикрие загубата. Най-късно на Слънцеднев всичко щеше да свърши за добро или за зло. Или щеше да притегля, за да извърши празничните ритуали, или нямаше да притегля. Ако не успееше да се върне в Хромария до този ден, щяха да посочат друг за Призма. Просто и ясно. Колко оставаше дотогава? Четири месеца?

„Карис, животът ми ще свърши след четири месеца. Каквото и да се случи. Прахосах толкова време. Исках да живеем заедно. Исках да имаме деца, да видя как държиш нов живот на ръце, да бъда едно цяло с тебе.“

Внезапното гадене не беше от изтощителните усилия в гребането.

Тъпаните ускориха ритъма. На Гавин обаче му беше все едно. Ускориха още повече за последното шеметно сближаване, но съзнанието на Гавин си оставаше безметежно, сякаш всичко се случваше много, много далече.

Проехтя гръмогласна заповед и робите прибраха веслата ловко, без припряност.

Сблъсъкът изтръгна Гавин от унеса. Дърво чегърташе в дърво. Весла пращяха като съчки. Мъже крещяха от болка, страх и ярост. Трещяха мускети. Гръмна оръдие. Воня на барут и уплаха. Изпопадали от скамейките мъже. Гавин се озова срещу моряк с редки зъби на другия кораб. Онзи се изправяше, след като беше повален от стълкновението на корпусите. Държеше фитил и стоеше зад заредено оръдие.

Гавин изпъна рязко ръка към него, напрегнал волята си да забие сини шипове в очите му.

Нищо.

Мъжът го изгледа с недоумение, после краят на весло се вряза в лицето му и той се свлече, но някой друг грабна фитила.

Оръдието изрева. Пръснаха се трески, дървените стъпала се разхвърчаха, гребната палуба се изпълни с изгарящ лютив пушек. Юнгата на „Злият лебед“ залитна покрай Гавин, от гърба му стърчеше разкривено парче метал.

Гръмна друго оръдие и проби дупка по-нагоре, на палубата нахлу ослепителен сноп слънчеви лъчи, пронизал кълбящия се черен дим, сякаш самият въздух пламна. Всички роби кашляха, превиваха се, зарязали задачата да блъскат враговете с веслата.

Гавин чу ударите на куките в краищата на абордажните мрежи, хвърлени през все по-широката пролука между двата кораба. Пиратите викаха, мускетът на Топчията стреляше с особения си пукот немислимо често. Разнесоха се заповеди, по палубата над робите затропаха крака и пиратите нахлуха на другия кораб.

И „Злият лебед“ притихна изведнъж. Вятърът проникваше през отворите за веслата и двете големи дупки от гюлета, пушеците се разнасяха. Робите се надигаха, оглеждаха разрушенията, докато на няколко крачки от тях кънтяха пискливи молби за милост и неистови вопли.

Юнгата беше мъртъв или умираше в несвяст, проснат между скамейките. Хлапето не се отличаваше нито със симпатично лице, нито с добродетели и все пак не заслужаваше такава участ.

Стъпалата към горната палуба бяха потрошени до половината. Шест скамейки с робите на тях бяха пометени от взрива. Скамейките по-назад бяха оплискани с кръв.

Преди Гавин дори да види всички последствия, някой се метна от абордажните мрежи и прелетя през едната дупка. Залитна и малко оставаше да загуби равновесие. Всеки от робите наблизо можеше да го бутне в морето, но се вцепениха от изненада. Човекът беше светлокож и рус и носеше дрехи на богаташ. И не беше пират от „Злият лебед“… а държеше меч.

— Няма да ви сторя зло — каза мъжът. — Ако гребете по моя заповед, ще ви освободя. — Остави ги за миг-два да проумеят думите му и добави: — Ще ви освободя още сега, ако ми помогнете да откачим абордажните мрежи. Решавайте по-скоро!

Щом чу гласа, Гавин вече не се съмняваше кой стои пред него. Не можеше да е друг освен Антониус Маларгос, братовчед на Тизис Маларгос, която за малко заемаше поста на Зеления в Спектъра, и племенник на Дервани Маларгос, който пък се бе превърнал в бог за малко, преди Гавин да го убие.

— Кой е с мен? — подкани ги Антониус.

Един роб вдигна окованата си ръка и бледата кожа на Антониус се насити с червен луксин. Ключалката също светна в червено и прегоря. Останаха изгаряния и по кожата на роба, но той вече беше свободен.

— Побързайте! — настоя Антониус. — Имаме съвсем малко време. Повечето пирати са на другия кораб. Ще убием малцината, които са на този, ще срежем мрежите и ще се отблъснем с веслата. Ще освободя всички ви, заклевам се в името на Оролам.

Планът му не беше лош, макар и породен от отчаяние. Другата галера вече нямаше никакви весла откъм този борд. Ако Антониус успееше да превземе „Злият лебед“ и да се отърве от абордажните мрежи, шансът за спасение ставаше голям. Избягаше ли на десет крачки от другия кораб, вероятно щеше да се добере благополучно до някое близко пристанище.

Но понеже беше от рода Маларгос, нямаше никакви причини да закара и Гавин жив в това пристанище. Гавин не би го пощадил, ако беше на негово място. Смъртен враг на неговия род, попаднал случайно в ръцете му? Безнадеждно…

Зърна Леонус, паднал между две скамейки. Надзирателят се надигна на четири крака. От главата му се стичаше широка червена струя. Раната изглеждаше по-страшна, отколкото беше — кожата на главата винаги кърви обилно. Все пак изглеждаше замаян. Трябваше ли Гавин да предупреди Антониус?

Роб зад него вдигна окованите си ръце. Антониус си отдъхна, че още някой е приел предложението му. Тръгна към роба и погледът му се плъзна по Гавин, но не се задържа. Изобщо не го позна. Призмата беше мъртъв. Това брадато същество, покрито с дрипи и мръсотия, не означаваше нищо за него.

Гавин изпита и внезапна надежда, че може би ще оцелее, и най-разтърсващото чувство на откъснатост от самия себе си, което го бе спохождало през живота му. Антониус бе виждал и лицето му, и хиляди негови изображения в картини, гравюри и мозайки. А сега не го видя. Зърна някакъв роб. Гавин се смяташе за неотделим от своята власт, титла и пост. Оказа се, че не е неотделим дори от собственото си лице.

Антониус спря. И пак се взря неуверено в Гавин. Зениците му се разшириха. Гавин не забеляза как се промени изражението му, защото можеше да гледа само вдигнатия меч на младежа. Каква възможност да отмъсти за толкова злини спрямо рода Маларгос…

Гавин познаваше добре смъртта и гледаше, без да мига, как надвисва над него.

Антониус коленичи.

— Ваша святост? Вие сте жив!

Очите на Гавин отново се вторачиха в неговите. Антониус изобщо не гореше от желание да отмъщава, дори май щеше да се разплаче. Със сълзи на обожание и надежда.

Дете, което не се бе обвързало с омразата на своите родители. Невинна душа, готова да повярва в човек, когото не познава.

— Ваша святост, да свалим тези окови от вас!

Откога Гавин не бе срещал такава доброта? И откога на я откриваше у себе си? Толкова отдавна, а сега беше прекалено…

Прекалено късно долови движението. Леонус се надигна тромаво зад Антониус. Ръката на Гавин се стрелна да го спре… и веригата се опъна докрай, халката се впи в китката му и я разкървави. По-важното беше, че му попречи. Гавин успя само да зърне как Леонус се хвърли върху Антониус с размахан нож. Събори младежа върху Гавин, мушкаше неспирно. Гавин отлетя назад, краката му се огънаха на ръба на скамейката. Щръкналата над него дръжка на веслото и веригите не позволиха да се стовари по гръб на дъските. Другите на скамейката първо се опитаха да го хванат, после се помъчиха да го дръпнат встрани, за да не пострада.

Гавин не искаше да губи нито миг. Съдра превръзките от ръцете си колкото можа по-бързо и опита удар с коляно. Не успя, прекалено далеч беше, затова ритна с босата си пета. Незнайно как улучи Леонус в гърлото.

Надзирателят изхърка и залитна назад. Гавин получи своя шанс за частица от секундата и се възползва, за да омотае ивиците плат около шията му — веднъж, два пъти, след това дръпна рязко и Леонус изгуби равновесие.

Гавин веднага се отказа от хрумването да го удуши, само притисна главата му към гърдите си. Заради изкривения гръбнак надзирателят имаше бичи врат с изпъкващи мускули. Гавин мяташе горната част на тялото му наляво и надясно. Не чуваше пукане на шийни прешлени, нито го усещаше, затова не спря, докато вече нямаше съмнение, че Леонус не мърда. Гавин беше звяр, отдал се на яростта си.

И въпреки това закъсня.

Пусна Леонус, махна превръзките от шията му и избута гнусното тяло в пътеката между скамейките. Погледна Антониус, който лежеше между неговата скамейка и предната… и мигаше.

— Струва ми се, че дължа извинение на моята леля Ейрени — каза младежът много бодро. Разшири с пръсти една от дупките в туниката си, за да покаже чудесната илитийска ризница отдолу. — Подари ми я за рождения ден. А аз си бях поискал състезателен кон и мрънках.

— Д-да го шибам — измърмори Шибаняка със страхопочитание.

Антониус се изправи пъргаво, щом си спомни за опасността. Тупаше поред джобовете си и търсеше нещо.

— Очилата ми… Червените очила! Къде са? Не мога да прогоря всички окови без тях!

И робите се оглеждаха трескаво. Изведнъж почувстваха колко близка е свободата след смъртта на Леонус.

— Ах! — изпъшка някой и вдигна от дъските разкривена рамка.

Червените лещи бяха разтрошени на толкова ситни парченца, че бяха безполезни за притегляне. По палубата имаше и кръв, но дали стигаше? Не, нямаше достатъчно светлина. За очите на Гавин тя беше като черна локва.

Тогава се изправи Оролам. Вдигна ръка. Държеше ключа за оковите.