Разбитото око

66.

— Защо докладвам на тебе, а не на командир Железни? — попита Кип.

Щом влезе в покоите на Призмата, той зае стойка „свободно“ като същински черногвардеец — изправен гръб, стъпалата на широчината на раменете, ръцете зад гърба. Сивите новобрански дрехи бяха възшироки и торбести, не като шитите по мярка и наситени с луксин униформи, които черногвардейците получаваха след полагането на последните обети. Въпреки това Кип имаше вид на боец и Карис забелязваше промяната у него.

В очите му вече се виждаше не само ярката синева, с която се бе родил. Зелени ивички около зениците, множество мънички искрици синьо в ирисите, озарени и с червено на звездички и пламъчета. Ако се вгледаше отблизо, би открила и всички останали цветове. Потисна желанието си да го укори, че изгаря живота си толкова бързо, защото не искаше да си позволи такова лицемерие. Още беше тантурест и може би щеше да си остане такъв, но детската пухкавост на лицето му вече я нямаше. Застанал тук решителен и малко ядосан, че го карат да прави нещо, в което не намира смисъл… приликата му с младия Гавин Гайл беше неоспорима.

А и въпросът му беше основателен и заслужаваше по-добър отговор от лъжата, която Карис бе подготвила.

— Командир Железни е твърде зает напоследък. Аз ще те изслушам и разпитам, ще предам всичко важно и на командира, и на Бялата. Макар че вече нямам официален пост, сега сме във война и всички правим каквото се изисква от нас.

Кип не криеше колко е уязвен.

— Значи това дори не е толкова важно, че да отида направо при командира? Предателството на двама черногвардейци и тяхната смърт?

— Войната разкъсва сатрапиите. Предателството е всекидневие. Знаеш ли колко черногвардейци загубихме при прочистването през последния месец?

— Шестима — отговори Кип.

Тя помълча и кимна.

— Вярно.

Понякога ѝ се струваше, че Кип е улисан в своя свят, както е присъщо на повечето шестнайсетгодишни. Но може би той следеше по-внимателно какво се случва около него, отколкото изглеждаше.

— Разкажи ми всичко — нареди Карис.

Той се подчини. Не прозвуча като доклад на опитен черногвардеец, но за новобранец, който дори не знае точно какво се иска от него, беше превъзходен.

— Започни отначало — каза тя.

Този път Кип разказа събитията по-подредено и ясно, с по-малко вметнати „о, това щях да го забравя…“ Но към края се запъна и си потърка челото.

— Нямаше да… На никого няма да помогне, но…

— Трошач, очаквам от тебе искреност и откровеност — напомни Карис.

— Тогава не разбрах, а после всичко се забърза толкова, че ми се губи, но точно преди първата стрела да повали Литос, го чух как каза: „Мамка му, не мога да го направя“.

Карис се смръзна чак до костите.

— И какво означава това според тебе?

— Изобщо не се замислих. Трябваше да догоним Бъскин. Но сега съм убеден, че накрая той се отказа. Мисля, че извади ножа, за да нападне Бъскин, а не мен.

„Литос… Милостиви Оролам!“ Карис не можеше да отпъжда повече собствените си спомени за дългурестия скопец. Неуморният шегаджия със заразителен смях все вземаше на подбив младоците в Черната гвардия, мажеше с огнен балсам фланелите им, пускаше скорпиони в ботушите им (предварително обвиваше жилата с твърд луксин — не беше злобар, просто обичаше да се майтапи).

Откритието, че Литос може да се е отказал от измяната в последния миг, незнайно защо ѝ се стори по-покъртително от студената мисъл, че вероятно са го измамили или изнудвали.

И е бил убит, преди да докаже, че остава верен на обетите си. „О, Литос…“

Как би могъл Кип да каже на приятелите си: „Между другото, единият от двамата, които убихте… беше на наша страна.“

— Докато издъхваше, промърмори нещо за някакъв луксиат — добави Кип. — Не чух добре. Умря, преди да ми обясни.

Гласът му остана спокоен и все пак ѝ напомни, че това момче може да изглежда като войник, да стои като войник, да рапортува като войник, но още е момче.

— Съжалявам, Кип.

— Прав ли съм да не им кажа? — попита той рязко. Не искаше от нея разбиране и съчувствие точно сега. — Командирът вечно повтаря, че ние не се боим от истината, че тъкмо това отличава черногвардейците. Помагам ли на групата си, като мълча, или ги предавам със съмнението си, че няма да могат да понесат истината?

— Кой уби Литос със стрелата? — попита Карис, макар да знаеше от доклада му.

— Винсен. — Кип дори се учуди на разсеяността ѝ.

— Той как би приел казаното от тебе?

Кип се намръщи.

— Винсен си е… особен. Да убива не му тежи колкото на останалите. Или никак.

— Има и такива хора, макар че са малко — каза Карис. — Може би ако кажеш на Винсен цялата истина, той ще ти отговори, че Литос изобщо не е трябвало да бъде там. И че сам си е изпросил стрелата, защото не ви е оставил никакъв избор. А Литос би се съгласил, ако можеше да го чуе, не мислиш ли?

— Толкова ли е просто за някои хора?

— Да, някои хора са точно такива, каквито изглеждат.

— Това не ме удовлетворява — троснато каза той.

Кип като че се сърдеше… и то на нея. Заблудени емоции на младостта — или имаше някаква по-особена причина? И тогава той попита:

— Кога разбра, че обичаш баща ми?

Все едно съдра превръзката от рана.

— Моля?…

Но той не повтори въпроса.

— Това е твърде лично — възрази Карис.

— Всъщност не е.

Идеше ѝ да го шамароса, но след миг проумя, че по-скоро би изляла гнева си върху Дазен, който бе натрупал толкова тайни. А сега, за да опази тайните на мъжа, който може и да беше мъртъв, тя също беше принудена да лъже.

— Имаше танци. На Бала на лукслордовете. Танцувах и с него, и с брат му. Мисля, че тогава се влюбих.

— Значи винаги си обичала Гавин? — попита Кип.

Тя откри клопката навреме, за да изпелтечи:

— Край на… край на този разговор!

— Но ти си се опитала да избягаш с Дазен. Защо ще ти щукне, ако си обичала Гавин? Дазен е бил по-малкият брат. Не би спечелила нищо, ако се омъжиш за него. Не може да си имала друга подбуда за такова решение освен любовта.

— Бях млада.

— И аз съм млад, но това не ме подтиква да съсипя света.

— Нямаш представа за какво говориш! — възкликна Карис.

— Да. Защото всеки път, когато задам подобен въпрос, чувам само лъжи и увъртания.

Тези думи отнеха напора на гнева ѝ, но изобщо не ѝ върнаха спокойствието. Кип беше прав. Заслужаваше да чуе истината, а не биваше да я научи. Смяташе баща си за свой чичо и обратното. Обичта и омразата му бяха насочени погрешно.

— Кип… — започна тя тихо. — Колко пъти разказа историята за своето участие в битката при Ру?

— Не знам.

— О, знаеш.

Той помълча и отстъпи.

— Веднъж или два пъти, когато седях с моята група да пийнем. Дори някои от тях… се развълнуваха излишно. Стори ми се някак… непристойно.

— Кип, аз бях с тебе там, ти не направи нищо лошо. Дори стана героят на деня.

Думата се свлече между тях — зле скроен плащ, който той не искаше да наметне на раменете си.

— Кип, всички се държахме храбро — настоя Карис. — Всички изпълнявахме дълга си, но твоите действия наклониха везните. А ти не искаш да се връщаш към това, защото който не е бил там, няма да вникне в ужаса да видиш как онзи остров оживя и се опита да ни погълне, как онези мъже и жени се преобразяваха във великани, как Призмата се оказа безсилен. Той, който може да върши всичко с лекота, както диша, беше безпомощен. Ти постъпи като герой, провървя ти и само това има значение. Само че знаеш като всеки друг воин колко лесно беше да не ти провърви, колко много други още по-храбри бойци са извършвали още по-величави подвизи, но понеже са били победени или никой не ги е видял, хората никога няма да чуят за тях.

Кип преглъщаше и мълчеше. Накрая се оплака:

— Бая Ниел не може да си държи устата. Чух песен за това. Песен! Използвали стара кръчмарска мелодия и вмъкнали моето име! Направо щях да повърна.

— Не беше Бая Ниел — увери го Карис.

— Какво?!

— Аз бях. Поговорих с някои от най-прочутите менестрели в Ясписите.

Той се намръщи, като че бе научил за непоносима подлост.

— Но нали ти… ти разбираш? Как си могла?

— Направих го, защото е вярно. Не е цялата истина и може някой да не разбере каквото чуе, но това не е основание да крием истината като скъперници. А и може да дойде ден, когато ще се нуждаеш от Име.

— Не ми трябва още едно име — възрази Кип пак с глас на нацупен хлапак. — И сега си имам прекалено много.

— Не говоря за обикновено име като Кип, а за Име като Трошача.

— И това не искам.

— Не съм свършила. Трудно ти е да разказваш за битка, в която всички се проявихме доблестно. Ти не се провали. Ти не стреля с мускет тъкмо в мига, когато някой твой приятел се е изпречил пред цевта и куршумът му отнася лицето. Ти не показа страх през онзи ден. Бихме се срещу невъобразимо силни врагове и дори да не победихме, поне не беше победа и за тях. — Устата ѝ пресъхна, защото бе дошло времето да наплита истини и лъжи, а той никога нямаше да ѝ прости това. — Във Войната на Лъжепризмата нямаше битки, в които доброто и злото да са толкова рязко очертани. Нито една. Как да разкажеш какво си извършил, ако за самия тебе всичко извършено изглежда зло? Когато твои приятели са загинали заради твоята страхливост? По-малко мъчително ли е да обясниш как за малко не си умрял, защото собствените ти сродници са те изоставили, макар че е било лесно да те спасят? Човек може да е бил герой в някой ден и страхливец в следващия. Понякога разказите за нашите подвизи само ни напомнят за нашия страх.

— Мои побратими и посестрими от Черната гвардия се сражаваха срещу братовчеди, които са срещали стотици пъти — продължи тя. — И ги убиваха. Или срещу съученици, с които заедно разигравахме магистри в класните стаи. Срещу любими, с които сме споделили първата целувка. Самит се бе увлякла безнадеждно по един толкова красив благородник, че чак не беше за вярване. Неговият род премина при врага. Самит била в щурмовия отряд, който проникнал в един град и спипал онзи благородник със съратниците му и техните семейства в голяма конюшня. Залостили вратите на конюшнята и я подпалили. Тя го слушала как умира в пожара, как я моли да се смили не над него, а над семейството му, приклещено вътре. Самит обичаше конете. Намираше в ездата утеха от грижите си. Сега яха кон само ако се налага. Чувства се недостойна, след като е изгорила двеста и седемдесет от тези невинни създания… и всички хора в конюшнята. Тогава е била на шестнайсет.

— Не знаех… — промълви ужасено Кип.

— Защото никой боец не споделя такива случки охотно. Дори когато се напие.

— А ти и баща ми също можете да разкажете такива истории, така ли?

Тя се чудеше какво да прави. Колко близо до истината можеше да остане?

— Да не са още по-лоши? — попита Кип сърдито.

— Не можеш да премериш чии душевни рани са по-лоши.

— Има нещо, за което трябва да попитам… — каза той. — Майка ми ми остави бележка с молба да отмъстя на баща ми. Тя беше… — Преглътна, но продължи упорито: — Беше пристрастена към дрогата, беше лъжкиня и само Оролам знае още каква. Чудя се не е ли била мъкнеща се с армията проститутка, на която той накрая се е наситил, но преди да издъхне, тя каза, че… че Гавин бил насилник. Не е вярно, нали?

Насилник. Незнайно защо паметта на Карис не я пренесе тутакси в онази страшна спалня, където лежеше безволно на гръб, пияна до безчувственост, и мечтаеше да изпадне в безсъзнание или поне да се противи. Вместо това се сети за дългото тътрене към дома си, за срама от откъснатите копчета, заради които не можеше да се загърне по-прилично с дрехите, за извърнатите погледи на стражниците, покрай които минаваше. Никой дори не ѝ предложи куртката си. Що за твари не биха дали куртка на младо момиче, което върви покрай тях полуголо и опозорено?

Впи поглед в очите на Кип и му каза спокойно:

— Баща ти не е насилник.

Да, мъжът, който го призна за свой син, наистина не беше насилник.

— Воювал е — напомни Кип. — Сигурна ли си?

Колебливото ѝ мълчание се проточи прекалено. Той се нуждаеше от увереност. Не бива да оставиш съмнения у човек, който ти е задал такъв въпрос. И Карис добави:

— Веднъж в леглото му се стори, че викам не от удоволствие, а от болка. Толкова се смути, че… че не можа да продължи. Не е присъщо за насилник, как мислиш?

Отначало Кип като че не разбра думите ѝ, после се изчерви от смущение.

— Аз… ами… май това беше повече, отколкото исках да науча.

Карис се прокашля. За нея това беше повече, отколкото искаше да сподели. И тя се изчерви. Все пак беше необходимо.

— Значи ти стига?

Той се загледа в пода.

— За това ли? Чух предостатъчно. Никой не иска да слуша как родителите му са… Да де, единият родител… Както и да е.

Родители. Все едно Дазен и тя бяха бащата и майката на Кип. Дазен в ролята на Гавин бе обявил момчето за свой син, а след това се ожени за нея. И това я правеше майка на Кип в някакъв смисъл, така ли?

„Родители“. Една изтървана думичка. В множествено число. Майка. Докосна в душата на Карис нещо толкова изстинало, че сякаш целият свят се покри с лед в точката на допира. И ледът се напука и се разпадна подобно на мечтите на едно момиче да живее като принцеса, докато се прибираше само в студената нощ с мокри очи и мокри бедра.

Кой можеше да е внушил на Кип тази нелепост? Дали всекидневните ѝ занимания с него месеци наред? Бяха я изиграли да се държи като майка. Да проявява грижи, които могат да бъдат сбъркани с обич.

Онази кучка…

Бялата го беше направила нарочно.

Какво я беше подтикнало? Сигурно беше научила от шпионите си, че когато Гавин бе изчезнал, Карис бе плакала заради кървенето с поредния лунен цикъл, заради напразните си надежди да е заченала от една-единствена нощ с него като в приказките.

Но преди ѝ бе стигнала една нощ, нали? Още беше момиче и не можеше да понесе, че ще има дете. Щом помисли за това, в душата ѝ се събраха черни облаци. По-добре да не задълбава сега. Разбира се, Бялата беше помислила, че Карис иска дете. Наближаваше краят на плодовитите ѝ години, а бе загубила мястото си в Черната гвардия, може би щеше да загуби и Гавин. Казала си беше, че Карис копнее да има нещо свое… нещо тяхно, за да знае, че всички направени жертви не са били напразни.

Бялата се опитваше да ѝ пробута Кип като неин син просто защото смяташе, че Карис никога не е имала свои деца. Не знаеше. Тайната ѝ не беше разкрита.

Как да обвини Бялата, че се опитваше да играе с чувствата ѝ? Нали постъпваше по същия начин с Кип — лъжеше, за да го опази от някаква непоправима постъпка. Защото ако Кип научеше прекалено много, щеше да действа, воден от заблудата, че знае достатъчно.

Облиза си устните. Кип я гледаше бдително, както човек наблюдава голямо куче и се пита дали то ще поиска да му прегризе гърлото, или да се сгуши в него.

И тогава старият страх се надигна от тъмното подземие, където го бе натикала. Бялата внимаваше за всяка дреболия във всичко. Не може да не беше ровила в целия ѝ живот, преди да ѝ повери шпионите си. Колко добре бе заличила следите си? Тогава беше само на шестнайсет-седемнайсет.

И студената буца в нея се нажежи. Целият срам от прикриваната измяна пламна.

Кой захвърля дете? Кой оставя безпомощно бебе в далечна страна при хора, които дори не познава?

Дали са били добри с него? Дали той е добре сега?

Когато прегръщаше Дазен след сватбата, го увещаваше да бъде добър баща. Толкова разумна, толкова права. В онези мигове също криеше тайната на позора си, сякаш не я изгаряше като жарава. Каква лицемерка…

И Бялата знаеше за нейния срам, но може би щеше да се възползва от това само в краен случай. Карис никога нямаше да бъде свободна. Ставаше ѝ ту студено, ту горещо, гадеше ѝ се.

— Извинявай, „майко“ — каза Кип.

Опита да се пошегува, но думата беше като острие и Карис дори не успя да схване шегата. Закачливият му тон не проникна през бученето в ушите ѝ. Само думата, забила се като скалпел в цирей.

— Ти не си мой син! — изръмжа тя.

Душата ѝ се препълни с жлъч и тя я повърна върху него, гнусна и кисела, пареше в гърлото и разяждаше всичко, върху което попадне.

Лицето му заприлича на други лица, които бе виждала — на смъртно ранените, вторачили се в собствените си вътрешности, докато опитват да ги задържат с пръсти. Стъписани, че още не са мъртви, но че въпреки това умират.

Той се обърна тромаво и излезе. Затвори вратата съвсем тихо.